365 тайни от моя живот ...тема №2

Ето, виждаш, че въпреки всичко не си сама.
И все пак съм сигурна, че някъде там има някой, на когото можеш да се обадиш в два през нощта, или в труден момент, знайки, че ще откликне ако не с физическа помощ, то с морална.
Не е задължително да е жена, приятелка, може да е мъж, не е задължително и да е интимен партньор, но има. Още е прясна раната.
И аз съм се позатворила, усещам го. По принцип съм много емоционален и контактен човек, винаги съм имала много приятели, малко истински, но истински. Преди години всичко беше купон - постоянни събирания, гости-та, кафета, дискотеки - не се спирах. Имаше кой да ми помага за детето, и животът беше ток и жица.... С времето обаче някак животът промени хората, наистина като че ли проблемите станаха повече, недоимъка, много от тях останаха без работа и тръгнаха да си търсят късмета по света.....разпиляхме се. Вгълбихме се в проблемите, реалността ни очука и изгубихме желание за нещо позитивно. А и има друг фактор, поостаряхме. Не съм престаряла, но сама се усещам как ако преди след работа бях готова за купон и не усещах умора, то сега най-много едно кафе с приятелка да изпия и ми се прибира, да хапна и да полегна пред ТВ. Нещата са комплексни, съвкупност от доста фактори и обстоятелства.
Но категорично смятам, че в трудни моменти поне аз на роднини не бих могла да разчитам. С най-близките такива сме се изпокарали и намразили заради делби на земи и имоти /още с родителите ми/, и с децата им не се търсим именно заради подобни глупости.А животът е толкова кратък, и като се замислиш за какви неща кръвни връзки отиват по дяволите......

ЗАНДАЛИ , прегръдки и от мен!

Не смятам, че недоимъкът е причина за отчуждаването на хората. Преди живеехме с много по-малко пари, но това не пречеше вратите и душите да са отворени. Да, имаше други ограничения, но като че ли имаше повече човещина. Беше ни смешно, когато ни разказваха, че на Запад не можеш просто ей така да звъннеш на вратата на когото и да е било, а трябвало със заявка най-малко отпреди ден, два. А сега и тук стана така. Много е актуален Алеко за съжаление. И на мен ми идва да кажа: "Ууу, студено!"

Всичко идва от бясното отричане на колективизма и крайното прегръщане на индивидуализма. Естествено, в нашенски вариант на криворазбраната цивилзация.

На мен пък ми харесва това- не смятам за нормално да ти се изтърсва някой съсед или по-далечен роднина на вратата когато му скимне и да се счита на лошо възпитание да не го поканиш.

Не само той, както съм написала.
Но имаш право да мислиш различно.
Аз ще ти кажа защо слагам и него в купа.
Защото дори и да ти се ходи някъде на гости, при мисълта, че трябва след това да поканиш тези хора и ти, а няма какво да сложиш на масата....и не отиваш. Измисляш нещо за оправдание и така.
Случвало ми се е, не ме е срам да си го призная, преди години и двамата с мъжа ми бяхме безработни и какво да ти кажа, нито ми се ходеше някъде, нито исках някой да ми идва.....

Изпаднала съм в дупка и няма измъкване ....
Осъзнавам от къде идва проблема и не мога да се преборя с него   .
Направо не мога да се позная .

Касита и  ЗАНДАЛИ, силни прегръдки  !

Една година от момента, в който разбрах, че именно една виртуална посестрима е пуснала ''новината'', че случилото се с баща ми и детето ми не е истина. Не бях на себе си, стигнах до антидепресанти. Най-страшното беше, че ''масата'' досущ, за да си отговори на термина '' маса'' в болшинството си застана на нейна страна. Беше страшно, още ми е пред очите. Обида, която ще тая до края на живота си. Хората може да бъдем безмерно жестоки, първични, а става дума за майки.

Момичета, съжалявам за загубата ви. За мен това е много интимен момент и не бих очаквала от никого, нищо, а сама да си изживея мъката, така бих мислила и за околните. За това хората сме различни. Но истината в голям процент е, че живота си тече и на никого, за нищо не му пука. На следващия ден за околните всичко е история, без да знаят, че с действието или с бездействието си могат да нанесат огромна рана, както стана и в  моя случай.

Кога се е случило това?
Виж, тук може всеки за всеки да пусне всичко.

Извинявам се, не съм уточнила правилно. Става дума за Фейсбук, не за този сайт. Да, всеки може да пусне каквото иска, но когато този някой, без да мисли направи така, че да те досъсипе, предвид че си изживял една меко казана кошмарна година, остава наистина неизлечим белег. Иронията е, че и до ден-днешен в очите на тези хора тя е изобличител и герой, а става дума за човек, с меко казно комплексни проблеми.

Опитвам се да оставя наистина всичко това зад гърба си, но сега изплува с пълна сила в съзнанието ми, предвид по-горните постове. Просто, никога не знаеш откъде ще ти дойде студения душ.

Помня я темата- беше в Продавалника, ако не се лъжа.
Много грозно беше, много, от страна на тамошните списващи във форума.

О там беше, когато се случи самият инцидент, тогава пуснах тема и тук.

Не е недоимъкът проблема и преди е имало недоимък и са отглеждали даже по повече деца.Проблемът за мен е в гордостта-всеки иска да е успял и когато не е не си го признава,също и зависта/е това даже не го разбирам/.
За мен живота не може да бъде само връх,има и падения и нищо срамно няма в това ,но малцина го разбират.Когато паднеш трябва да се амбицираш ,а не да се озлобиш.
Цял живот се занимавам с търговия и съм си докарвала много прилични доходи.Но сега времето се промени и осъзнавам,че съм пропуснала да изкарам едно висше.Не ,че е гаранция да си намериш добра работа ,но е все пак е повече от нищо.Работя в момента в магазина и се ровя ,търся и се чудя какво да уча /въпреки ,че съм на 39год./да си подпомогна.И какво мислете като го споделя това нещо ,ами повечето злорадстват и нищо повече.Но на мен не ме е срам от това ,просто живота се промени и е наложително и аз да се променя.Тайничко се надявам когато споделя такова нещо да видя заинтерисованост, взаимна помощ,съвет.По скоро ще ми помогнат като ме стъпчат допълнително отколкото нещо друго.Но не е от недоимък ,нещо друго е ,нещо като озлобление.
Уф отплеснах се.......ама ми олекна

А на мен ми казват или намекват обратното - за какво ми било образование като съм си изгубила времето в гледане на децата. Нищо не съм била направила. Ми, майната им на такива!

Благодаря ви.  

Не е недоимък, а прекомерно количество собствени грижи, тревоги и тегоби, поради което чуждите такива вече ти идват прекалено излишни.

Зандали, Каси, Бижу, прегръщам ви виртуално. Браво, Бижу, за поста, съгласна съм с всяка дума.

Колкото до болката от загубата - тя няма да си отиде, просто се учим да живеем с нея. МНОГО сили, момичета