СЪРБИЯ, Белград, Ниш, Златибор и всичко останало…

На път: Виагра от Пирот

 От Татяна Димитрова
Неясно защо, а може би е съвсем ясно, тук на Балканите някои хора сериозно се захванаха да рекламират някои продукти като местната "виагра" след като този медикамент доби популярност. Ако за България така се представя, например, мурсалският чай, то в съседна Сърбия също има аналози.

В съвсем близкия до границата, а и някога български град Пирот така определят един колбас, който в оригиналното си название звучи достатъчно стимулиращо емоциите на кулинарните ценители. А именно - пеглана колбасица.


С цел лично да се убедят какво точно е това, а и да понапазаруват истинска храна от западната съседка на България, в събота доста хора тръгнаха в посока Пирот. На митничарите и от двете страни се наложи да създадат стройна организация, за да не държат дълго гладни тръгналите на кулинарен поход.

Всичко това се случи тъкмо в този ден, защото на 25 януари пиротчани отбелязват празника на пегланата колбасица като всички нейни производители се събират в една спортна зала накрай града.

Стълпотворението започна далеч преди началния час на влизане - по обяд, а на най-нетърпеливите на сергии пред залата се предлагаха най-различни сурови и пушени меса, домашна ракия и сирене и обичайните артикули, които се виждат по масите на търговците навсякъде, където се оформи нещо като панаир, който в този случай се нарича манифестация.


Обект на манифестацията този път е местен колбас, аналог на нашата луканка. Но както се казваше в един виц - няма нищо общо. Прави се от три вида месо (обичайно говеждо, овче и козе), подправки, твърди се (силно вероятно), че не съдържа никакви консерванти от типа "Е...", леко люта е за разлика от това, което разбираме ние, българите, под луканка и струва немалко - около 60 лв. за кг средно.

Според самите сърби, които се стараят да рекламират този продукт, неговата история води началото си назад във времената на турското робство. Най-цененото не само в България свинско месо не се използва в тази рецепта по две причини: заради историческите му корени, сочещи към мюсюлманството и защото бързо се разваля. Другата основна разлика с българските колбаси, е че в пегланата колбасица не се слагат мазнотии и други съпровождащи месото атрибути, които се виждат с просто око в родната продукция.


Това в практичен план означава, че трябва да се реже много натънко, защото полученият колбас е доста твърд. Сушенето му на открито изисква температура от минус до плюс 5 градуса, което обяснява защо точно по това време на годината продуктът е готов за манифестация. Докато се суши на няколко дни трябва да се минава отгоре с бутилка (добре позната и у нас домашна технология), която прави колбасицата плоска ("пеглана"  означава изгладена) постепенно и й придава форма на конска подкова (тъй като двете части са съединени с връв).

Ето по тази причина орди гладни българи обсадиха за минути щандовете на производителите и измъкваха почти от ръцете им тънките резенчета колбасица в Пирот. Някои, за да решат кой точно вид им харесва и да си купят, други очевидно имаха намерение да се съсредоточат само върху дегустацията.


В невъобразимата блъсканица, която никой здравомислещ и трезвен посетител не може да изтърпи повече от 10 минути, наетият оркестър свиреше горе-долу само за себе си.

Ценителите на местния деликатес и на другите сръбски изкушения като например местната ракия, сирене или кашкавал можеха да се насладят на комбинацията от тях. Стига да са достатъчно здрави в лактите, за да се добират до щандовете в нелоялна конкуренция с голямо количество сякаш потънали в транс хора или такива, на които е напълно чуждо възпитаното поведение.

Не съм убедена, че местните хора са успели да посетят собствения си празник в цялата блъсканица. Но пък и местните кръчми в самия център на града едва ли са могли да ги приютят за компенсация, защото и те бяха обект на сериозна българска инвазия. Но какво да се прави - такива са измеренията на местния туризъм, предимно кулинарни. Знае го всеки, който вече е успял да открие, че вкусът на храната в Сърбия не се е загубил някъде в стремежа да се произвежда евтино, да се отговаря на хиляди европейски изисквания и да се забрави, че продуктите не хранят само стомаха, а и душата.