Здравейте. Ще се опитам да бъда кратка. Става дума за сестра ми. На 20 години, трудно детство... още като малка замина за чужбина, заедно с родителите ми. Адаптацията беше трудна за нея, макар че научи езика много бързо. Дали заради това, че е чужденка или защото беше по-свитичка и различна от другите деца, но в училище стана обект на агресия и подигравки. В началото не знаехме нищо, не споделяше, но непрекъснато се оплакваше от болки в корема и търсеше повод да не ходи на училище. Това ни накара да се усъмним, че нещо не е наред. Родителите ми я преместиха в друго училище и като че ли нещата малко по малко се нормализираха. Винаги й е било трудно в училище и се е справяла с много помощ от родителите ми, които дълго не знаеха каква е причината за тези проблеми. Едва на 15 години научихме, че има дислексия и това е довело до повечето й проблеми с ученето. За съжаление много късно разбрахме за това, а ситуацията вече се беше усложнила ужасно. Ще спестя дългите обяснения, но дали защото през цялото това време й е било толкова трудно заради дислексията, тя просто изгуби всякаква мотивация за всичко. След много проблеми, уговорки, молби и т.н., в крайна сметка спря да ходи на училище и не успя да завърши средно образование. По-лошото е, че не иска, каквото и да правим. В крайна сметка решихме да й дадем време, за да може сама да узрее за идеята, че липсата на образование ще е в нейн минус през целия й живот. През това време очаквахме да се захване с нещо друго - курсове, работа, каквото и да е. Не мисля, че изобщо опитва да си намери работа. Майка ми й направи CV и се опитва да намери някаква възможност за нея, да започне каквато и да е работа, но кризата е ужасна там където са, а и тя няма никаква квалификация, та ми се струва почти невъзможно на този етап.
Опитвам се да й внуша, че ако не друго, поне може да използва свободното време, за да се образова сама, да се захване с нещо, което й харесва и да го развие... не знам, каквото и да е. Но няма мотивация за нищичко и това ме убива... Освен всичко това е доста асоциална, няма приятели, няма гадже, почти не излиза, ужасно напълня в последните 2-3 години. Опитвахме многократно консултации с психолог, да сподели какво я тревожи, да й помогне по някакъв начин... но до момента не мисля, че има ефект.
Моля споделете какво мислите, какво може да се направи според вас...
Сестра ми е и искам да е щастлива, да се развива, да постигне нещо в този живот. Не очаквам от нея да завърши Харвард, разбира се, просто се тревожа, че възможностите й са ужасно ограничени без никаква професия и никакво желание за развитие
Опитвам се да й внуша, че ако не друго, поне може да използва свободното време, за да се образова сама, да се захване с нещо, което й харесва и да го развие... не знам, каквото и да е. Но няма мотивация за нищичко и това ме убива... Освен всичко това е доста асоциална, няма приятели, няма гадже, почти не излиза, ужасно напълня в последните 2-3 години. Опитвахме многократно консултации с психолог, да сподели какво я тревожи, да й помогне по някакъв начин... но до момента не мисля, че има ефект.
Моля споделете какво мислите, какво може да се направи според вас...
Сестра ми е и искам да е щастлива, да се развива, да постигне нещо в този живот. Не очаквам от нея да завърши Харвард, разбира се, просто се тревожа, че възможностите й са ужасно ограничени без никаква професия и никакво желание за развитие
Опитах се да се сетя за някакви свястни примери, ама мъжката ми глава това успя да измисли за 20 годишно момиче без опит и образование 
Просто ми направи впечатление фактът, че дислексията на сестра ти е открита чак когато е била на 15 години. 
Всички се обвиняваме за това, че не знаехме толкова дълго време.