Осиновяване на деца, живели в приемни семейства

Поздравления, за ценната тема!

Мама Ира,   

polito_87, наистина е добре да предложите някакви вещи в замяна, предполагам че приемното семейство не е кой знае колко добре финансово, така те ще им послужат за следващо детенце, може би завивка и плюшена играчка е достатъчно.

Добре е да свикне с новото си име постепенно, още по добре е ако то е близо по звучене на старото.

Това със спането в едно легло е деликатна тема  , защото от една страна не е добре да нарушавате личното си пространство (на теб и съпруга ти), граници и правила. От друга обаче детето ще има нужда поне за известно време, свикнало е с човешка топлина, дишане... Винаги когато сме тъжни или уплашени е добра идея да бъдем повече гушкани, да не оставаме сами  А и по-честия физически контакт ускорява процесите на привързване. Също и много галене, по главичката, гръбчето, ръчичките.

Всичко ще бъде наред при вас - от написаното от теб личи чувствителност за нуждите на детето, зрялост, емпатия, имате опит ...    А, пропуснах и смелост 

Темата е много полезна, за което благодаря   
Поли, успех!

  
      Поли, виждам че си  отговорна не само към емоционалните потребности на детето,  усещаш и чувствата на приемната майка.
    Не пишеш обаче  дали ще продължите отношенията с приемното семейство след делото, а те са  важни за детето.
    

Здравейте, момичета,
Дълго мислих дали изобщо да пиша в тази тема точно, но се реших. Вероятно ще съжалявам после, че го правя, но каквото сабя покаже, както се казва.
Пфуу, даже не знам от къде да започна - може би оттам, че трябва да си поемете дълбоко въздух и да не го мислите толкова. Защо не оставите нещата просто да се случват. Ние направих така и с ръка на сърцето казвам, че не сме имали проблеми нито с адаптацията, нито с името, нито с каквото и да било. А може би случихме на дете знам ли.
По въпроса с приемното семейство и езика, който се говори в него не знам дали изобщо да коментирам - пълен абсурд и къде изобщо бляха всички социални работници по веригата, че го допуснаха. Тук е България и езикът е БЪЛГАРСКИ. Това го пиша при цялото ми уважение към сина ми, който е с турски произход.
Поли, мила аз също съм на мнение, че твое право е да искаш да се обръщат с новото име и на езика който ти говориш.
Не съм съгласна и с написаното, че на "толкова голямо" дете не трябва да се сменя името. Синът ни беше на 2г и 2м, когато го осиновихме и сменихме името. Драми не е имало, но първите 1-2 седмици като го питахме как се казва първо казваше истинското си име и като му кажехме не Стоянчо си казваше и новото. Сега гордо казва - Аз Даянчо Колев!
Относно връзката между децата и приемното семейство - ами няма как да я няма. И Стоян беше много привързан към тях и само няколко пъти ги е споменавал, но някак си сам ги спотаи в сърцето си и се остави да сме му майка и татко и ни прие с цялото си сърце. Ние също имаме снимки от преди нас, на които изрично подчертах, че искам и те да фигурират най-вече за това, че нямаме намерение да крием истината от него и той ще знае всичко за себе си. В началото /не помня след колко време обаче/ му показах снимките - зарадва се, че вижда каките и разбира се мама и тати. Всъщност за мама имаше съмнения дали е мама, но за тати беше такава радост... Обясних му, че аз съм мама, а мъжът ми тати и детето каза да ти мама. Съвсем на скоро му показвах снимките пак /за 3-4 път/ и вече бяха леля и тати разбира се, но този път вече осъзнато като му обясних кой кой е и каза да това чичо. Сега те са вече леля и чичо, а аз съм само неговата майка и на никой друг, ако някой иска може да дойде и да се пробва да каже , че съм му майка  
Поли, аз също поисках от приемните родители играчка, за да не е съвсем сам в началото. Поисках само една, а те ми дадоха доста плюс една количка, която в началото не искаше и да види - според мен беше ядосан на мама и тати, че са го дали на нас - но след седмица може би нямаше спирка из апартамента.
Според мен основното е да се държим с децата като с такива, защото те не се по-различни от другите. Него възпитаваме така както бихме възпитали и наши биологични деца - гушкаме се, играем си, учим азбука и числа, кое пръстче кое е, как се кара колело и разбира се когато трябва се караме и правим забележки, обясняваме, че така не може и той ни вярва. Постоянно си раздаваме целувки и му казваме, че го обичаме. Сега когато той ме гушне, цунка и ми каже мамо бичам те знам, че не съм сбъркала в подхода си с него. Той е наше дете и го знае.
Най-важното обаче оставих за накрая, а дори не знам дали засегнах всички повдигнати от вас теми
      Всичко това и лесната според мен адаптация на синът ни нямаше да е толкова лесна без подкрепата и усилията на ПРИЕМНОТО СЕМЕЙСТВО. Убедена съм, че те направиха периода на адаптация много по плавен, лек и неусетен. Галя, Марине - благодарим ви за всичко /Галя, знам че четеш тук   / буквално за 2 седмици детето ни разпознаваше като мама и тати и ни наричаше така. С тях си разменихме Фейсбук и скайп. На скайп се чувахме и виждахме, а те САМИ му показваха снимката ни във Фейсбук и са му казвали, че сме мама и тати. Буквално за една вечер детето си казваше новото име, защото социалната беше забравила да им го каже седмица по-рано и хората ни се извиниха, но казаха, че за една вечер толкова са успяли да направят. На тях им беше адски трудно да се разделят с него, а аз се чувствах все едно им го крада и се разплаках, защото знаех как се чувстват те. Сега когато се чуваме, защото ние поддържаме връзка с тях от време на време, казват, че им липсва, но се радват, че си има мама и тате.
   Така като се замисля не знам на кое случихме повече - на дете ли, на приемно семейство ли  
   Аз мисля, че случихме и на двете  

vilkoni  Аз ти благодаря за споделеното, мисля, че е много полезно.  Няма абсолютно идентични ситуации, но има близки или до някъде доближаващи се и човек може да си направи изводите и в даден момент да му дойде хрумка и да реагира адекватно.

Аз също много се чудих дали да пиша в тази тема - нито съм приемен родител, нито детето ми е било в приемно семейство. Може и аз да съжалявам. Но следя как се развиват нещата.  Темата е много полезна и актуална. Приемната грижа все повече набира сили и след време осиновителите ще са поставени в такива ситуации. До сега при осиновяването основния ни проблем в адаптацията беше наваксването на институционалния дефицит, а сега ще се измества - привързаността към ПР.
А по въпроса за говоримия език в приемните семейства - ами да не мислите, че в домовете в регионите със смесен етнически произход (примерно Кърджали, Хасково, Разград) персонала не говори на децата и на турски. Това се преодолява. Няма да забравя, като взимахме Маги, бяха дошли едни италианци да се запознаят с предложено детенце, веднага го харесаха и от Георги стана Джорджи и започнаха да му говорят на италиански (а беше на 3 годинки). 

Поддържането на връзка с приемните родители мисля, че е много полезно. Не само в началния етап. Винаги настъпва момента, в който децата ни ще поискат да наредят пъзела. А приемното семейство е част от този пъзел.


Четем, събираме информация, споделяме опит, задаваме въпроси, подготвяме се, поемаме въздух и се хвърляме във водата. И продължаваме да се учим в движение 

Благодаря за всичко споделено момичета  . Ние винаги сме предпочитали дете от дом, а не от ПС, точно защото искаме да му спестим тази трудна раздяла с ПР. Ние изкарахме един чудесен курс, който беше от 10 сесии /срещи от по 3 часа всяка/ - изключително подробен, с много материали за четене в къщи, въпросници с казуси на които отговаряхме след всяка сесия и носехме за оценяване, контакт с действащи приемни родители и с осиновители, на които да зададем въпросите си и бяхме доста добре подготвени. Учудена съм, че на  Поли никой не е обяснил нещо толкова важно като играчката и одеялото  .  Възмутена съм, че в България някой може да говори на дете, на което предстои осиновяване само на турски и още по възмутена съм, че институциите го позволяват! Чета с удоволствие това, което  пишете, защото ние все още чакаме нашето детенце и нямам представа дали, няма да се сблъскам с много от тези въпроси. Смяната на името е деликатна тема,  но всеки сам трябва да реши как ще бъде най-добре за детето и за осиновяващите, аз самата също не бих оставила името, ако то не ми харесва, но бих търсила близко по звучене име, за да е по-лесно за детето. Накрая, но не на последно място се прекланям пред хората решили да бъдат ПР, защото много ясно си давам сметка колко трябва да си силен и колко голямо трябва да е сърцето ти, за да можеш да се разделяш с тези дечица, защото убедена съм всяко едно от тях взима и частица от душите им със себе си, поне аз бих се чувствала така.

Случайно попаднах на темата (търсих нещо в гугъл  ) и макар, че не е писано от близо 2м., но ще се радвам да се включат мами с мнение. Ние сме, така да се каже, от другата страна на бариерата. Бяхме приемно семейство, детето наскоро го осинови друго семейство. Въпросът ми е: поддържате ли контакти с приемното семейство? Имам предвид по-нататък, във времето, докато децата растат.

Нашите осиновители са много приятни хора (въпреки че самата раздяла с детето беше много болезнена за всички, но това е друга тема), обещахме си да поддържаме контакти за в бъдеще. Сега не се чуваме и виждаме често, т.к. са другаде за лятото. Но ми се ще наистина да ни позволяват да я наблюдаваме как расте, макар и отдалеч.

-----
По темата, която се дискутираше по-назад - по време на периода на напасване правихме много повече срещи от регламентираните, буквално през ден се виждахме, започнахме често да им я даваме за през деня при тях. За всички беше най-добре така, за детето, за тях, за нас и децата ни (за да свикнем с идеята да я няма в къщи). Дадохме им доста нейни вещи, с които е свикнала.

    Аня, как си представяш това? Какво значи те да ти позволят ?

   Виждам разни случаи на приемни семейства и осиновители. В някои от тях двете семейства спонтанно и непринудено се сприятелиха, намериха общи точки, общи интереси главно заради детето, дори семейства от различна възрастова група и различна социална среда, богати и бедни, образовани и не толкова. Нищо не се изпречва между тях, защото ги свързва обичта към едно дете. Една бивша приемна майка сега е най-близкият човек на осиновителите, тяхно доверено лице, помага им с опита си. Друга приемна майка след осиновяването стана ''баба'' на осиновеното дете.

  Нещата не стават насила. Ако станат-станат, ако не станат ,нищо не можеш да направиш. След делото детето е на осиновителите и те решават. Ти можеш да се надяваш ,но не можеш да имаш никакви претенции '' да наблюдаваш''.
  Казвам ти това, защото виждам много случаи когато такова приятелство и сътрудниество не можа да се получи в следосиновителния период. Просто такъв не е предвиден в законодателните документи, нито в документите на социалните работници. Следосиноветелните отношения между двете семейства не са предвидени,не са регламентирани и са единствено и само по взаимно желание и усмотрение на двете страни. Ако едната страна няма желание за това, никой закон не може да я задължи . Един скорошен случай, който видях с очите си. Една осиновителка взе детето след делото и каза на приамната майка повече да не се обажда, за да не се раздвоявало детето между тях двете.

  Моят съвет е- прежалИ, примирИ се и не ги търси . Те ако те потърсят- ОК.


     

На нас ни е ясно, че детето е тяхно, че нямаме законови права, затова и не търся правен съвет, а споделен опит на хора, които са минали пред подобна опитност преди 2-3-5г. Прежалили сме я, но не сме я забравили.
През периода на напасване се сприятелихме със семейството, беше ни приятно да се виждаме. Лятото не са в София, затова и може би се чудя какво да очаквам. За съвети ме търсеха и давах, на жената й е първо дете, с което тепърва се започнаваше. Сега нарочно не звъня, за да не се натрапваме, да им оставим време да свикнат да бъдат родители и да се почувстват такива, струва ми се бяха малко ошашкани в началото.

Под наблюдаване имам предвид да я видим на 2-рия й рожден ден, да гледаме снимки от 10-тия и т.н. Както гледам и се радвам на децата на приятелските ни семейства.

   Това ми звучи разумно. Дано се включат и други майки с мнения как е било при тях.

 Моята статистика обаче показва, че нещата не се случват така в повече от случаите. Осиновителите взимат децата и отрязват приемните семейства понякога от раз. В други случаи семействата се забравят  от година на година, защото осиновителите не позволяват на приемните да виждат и чуват детето. Защо го правят?
    Защо се получава така, е трудно да се каже. Първо много е трудно две семейства да делят едно дете. Представи си две семейства с различни разбирания за отглеждането и възпитанието на децата, с различни виждания как да се храни, обгрижва и лекува дете,две семейства да кажем с по двама ,общо етирима човека, които са привърженици на различни теории за отглеждането и възпитанието.  
  Да даваш съвети на осиновителите, си е голям риск.Как бихте могли да имате единство във възгледите и да не се стигне до различия и спорове? То понякога не можеш да постигнеш консенсус със собствения си партньор, когото уж познаваш от много години.

      Много по-лесно се оказва двете семейства да се разделят като приятели, запазили коректни отношения и добри спомени един от друг. Казвам го не без ирония. Защото ми прави впечатление как масово и осиновители и приемни родители не разбират, че за детето е от жизнено значение да продължи връзката с приемния родител до нейното  евентуално изчерпване.

Точно затова съвети давах само в началото, когато ясно ги търсеха.
Месец след като решението на съда влезе в сила се видяхме с тях. Децата искаха да я гушкат и вадят от количката, казах им, че вече трябва да питат Х. дали може, защото тя й е вече майка и да я наричат с новото й име.

Ние не искаме да я делим. Съвети за хранене и гледане вече не давам, освен ако не ме попитат. Няма да се меся, а и семейството има като нашите възгледи, преди това надълго и широко са ме разпитвали с какво е захранена, какво яде, режим и т.н., т.е. каквото е било нужно съм казала, отсега нататък си е тяхна работа какво ще правят.

Искаме точно да я наблюдаваме как расте (без да влагам лош смисъл в думата), да й се радваме както на приятелските ни деца, виждаме се по поводи, кой какво яде, кой как се справя в у-ще, паднали млечни зъбчета и такива.

   

       Теоретични основи на приемната грижаhttp://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp12/8.1/8.1-12.pdf  

      Това го слагам в помощ на приемните майки.

      Някои от вас пишат че трябва да сме благодарни на приемните родители. Благодаря за което. Беше много важно за мен да го чуя. До този момент ми се струваше,  като че ли не разбирате колко е важна работата на ПР и  искам да ви попитам -не ви ли запознаха с теория за менталността, която  върви ръка за ръка с теория за привързаността. Понятието значим възрастен какво ви говори?
   Според мен значим възрастен , е и БМ, и ПР и осиновителят.Всеки един от тях е значим и в този смисъл всеки от трите периода в живота на детето е еднакво значим за изграждане на менталността. Мозъкът, психиката, поведението, характера и здравето се градят във всеки един период във взаимодействието на детето с възрастния. Няма да припомням как детето изгражда своя свят , себе си всъщност през очите и през личността на обгрижващия. И какво правят някои осиновители -изведнъж просто махат приемния родител от живота на детето, опитват се да отречат  този период от живота като че ли  не е съществувал или пък го омаловажават, като не му отдават заслуженото място и внимание, което той заема в психиката на детето.( Защо правят това? Отговорът е РЕВНОСТ. Съжалявам,че трябва да го напиша,но не е само мое мнение,забелязали са го и психолози и соц.работници. Ревност,която не можете да отработите.) Какво си мислите, става тогава в душата и ума на това дете? Нещо хубаво ли се случва според вас?...Вече изградени мозъчни връзки се прекъсват, разрушават. Прочетете.

ПРодължение на дискусията от следната тема:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=631972.765;topicrefid=20

Дами, нека сме по-малко драматични и да послезем на земята. Каква толкова фатална ревност могат да изпитват осиновителите? Защо? Наистина ли смятате, че чужденците, от които Инера така се възмущава, се сещат с лошо чувство за приемните родители? Ние ги изкоментирахме тук всякак - тези, които осиновяват насила културното, възпитано (от баба си и дядо си) красиво като модел българче с рев, дърпане и теглене и които вероятно си спомнят с добри чувства за вас. Но Инера споделя, че я "БОЛИ", за децата, които:

Къде е конфликта? Ако споделяте, че в краткотрайната приемна грижа се настаняват предимно бебета, те едва ли напомнят на осиновителите си за приемните родители, най-вероятно не ги споменават дори (най-малкото, защото в повечето случаи не са проговорили) и изживяват един период на адаптация, през който обаче преминават и децата, отглеждани в институция - те също първоначално страдат за познатото обкръжение, миризми, това е нормално. Но когато детето е било в приемно семейство, поне можем да сме спокойни, че е отглеждано в ДОМ, че е имало "значим възрастен" (както казва Танюшка). Защото въпреки, че е необходима адаптация, спомените от институцията често са страшнички...  И не виждам причина за ревност, всеки иска детето му да е щастливо, като в същото време би помогнал всякак, периода на адаптация да протече по най-оптималния ЗА ДЕТЕТО начин.

Чувала съм, обаче, за осиновени от приемни семейства по-големи деца, които са били настройвани от приемните си родители срещу осиновяването. Точно, както Инера го описва:
Вие ли решихте, че "третата майка им идва малко в повече"? Нали споменавате за "сигурна семейна среда"? Децата в приемните семейства са "ПРИЕМНИ", те не носят фамилното име на отглеждащите ги, не са наследници и знаят, че във всеки един момент ситуацията за тях може да се промени. Защото в повечето случаи има делене с биологичното дете, както възкликва възмутено Инера:
 
Пак да спомена - според мене не иде реч за ревност, а за неизяснената роля на ПР. В допълнение тъй като на  ПР им е криво, че детето ще бъде осиновено (обикновено са изненадани), те се настройват срещу осиновителите още изначално и поставени на тази основа отношенията няма как да се развият нормално, за да може детето да преживее по-лека адаптация. Няма смисъл от ревност, детето не е плюшена играчка, която можем да дърпаме до скъсване!