"Принцесата и Кралицата" и "Принцът-Ренегат"

Не след дълго, Ренира отплувала към Дрифтмарк, придружена от придворните си дами (две от тях били дъщери на Ръката и сестри на сър Харвин), шута Гъбарко и новия и фаворит Кокалотрошача. През 114г ЗЕ, Ренира Таргариен, принцеса на Драконов камък взела за съпруг Ленор Веларион (посветен в рицарство две седмици преди сватбата, тъй като се смятало за необходимо принцът консорт да бъде рицар).
Булката била на седемнадесет, младоженецът на двадесет и всички смятали, че били красива двойка. Сватбата била отпразнувана с пиршество и турнир, които продължили седем дни. Сред участниците били братята на кралица Алисънт, петима членове на кралската гвардия, Кокалотрошача, и фаворита на младоженеца-сър Джофри Лонмът, известен като Рицаря на целувките.
Когато Ренира подала жартиера си на сър Харвин, новият и съпруг се разсмял, и дал своя на сър Джофри.
Вместо към Ренира, сър Кристън Коул се обърнал към кралицата. Нейна милост с удоволствие му позволила да се състезава в нейна чест.
Носейки символа на нейната благосклонност, младият Лорд Командир на кралската гвардия победил всички съперници, воювайки с черна ярост. Оставил Кокалотрошача със счупена ключица и строшен лакът, (с което подтикнал Гъбарко да започне да го нарича Строшени кости), но този, който изпитал гнева му в пълната му сила бил Рицарят на Целувките.
Любимото оръжие на Коул била Утринна звезда, и ударите с които обсипал шампиона на сър Ленор пукнали шлема му и го оставили проснат в калта. Отнесен окървавен от бойното поле, сър Джофри умрял шест дни по-късно без да възвърне съзнание.  Според Гъбарко, сър Ленор прекарал часове до постелята му и горко плакал когато починал.
Крал Висерис бил крайно разгневен, че радостното празненство се превърнало в повод за скръб и обвинения.Твърдят, че кралица Алисънт не споделяла неодобрението му, а скоро след това поискала сър Кристън Коул да бъде назначен като неин личен телохранител. Хладината между съпругата на краля и неговата дъщеря била очевидна за всички. Дори емисарите от Свободните градове я отбелязали в писмата си до Пентос, Браавос и Стар Волантис.
Сър Ленор се завърнал в Дрифтмарк, като оставил мнозина да подлагат под съмнение консумацията на брака. Принцесата останала в двора, заобиколена от почитатели и поклонници. Сър Кристън Коул не бил между тях, тъй като преминал изцяло към партията на кралицата- зелените, но огромният и страховит Кокалотрошач (Строшени кости, според Гъбарко) заел мястото му, оглавявайки черните, и бил неотлъчно до Ренира по време на пиршества, балове и лов. Съпругът и нямал никакви възражения. Сър Ленор предпочитал удобствата на Висок Прилив, където намерил нов фаворит в лицето на рицаря сър Карл Кори.
След това, въпреки че придружавал съпругата си по време на важни дворни събития където присъствието му било очаквано, сър Ленор прекарвал повечето време разделен от принцесата. Септън Юстас твърди, че едва ли споделяли брачното ложе повече от дузина пъти. Гъбарко потвърждава това, но добавя, че сър Карл Кори често споделял леглото им, тъй като принцесата се възбуждала гледайки развлеченията на мъжете, и още добавя, че понякога мъжете я включвали в любовните игри. Но Гъбарко си противоречи, защото другаде пише, че в такива нощи Ренира оставяла съпруга си с неговия любовник, и търсела утеха в обятията на Харвин Стронг.
Каквато и да била истината по въпроса, скоро принцесата обявила, че чака дете. Родено в края на 114г, бебето било едро, яко момченце с кафява коса, кафяви очи и чип нос (сър Ленор бил с орлов нос, сребристо-бяла коса и лилави очи, които свидетелствали за валирийския му произход.) Желанието на Ленор да кръсти детето Джофри, било отхвърлено от баща му, лорд Корлис. Вместо това му дали традиционното име на род Веларион- Джакерис (приятелите и братята му го наричали Джейк).
Дворът все още празнувал раждането на детето на принцесата, когато кралица Алисънт родила трети син на Висерис- Дерон....чиито черти били свидетелство за драконовата му кръв. По заповед на краля, кърмачетата Джакерис Веларион и Дерон Таргариен били кърмени от същата дойка, докато дошло времето да бъдат отбити. Казват, че кралят се надявал да предотврати бъдещи дрязги ако момчетата израснат като млечни братя.
Ако е било така, за съжаление надеждите му се оказали напразни.

Година по-късно, през 115 ЗЕ, станал трагичен инцидент, и то от тези, които определят съдбините на цели кралства. "Бронзовата кучка" от Рунен камък, лейди Реа Ройс паднала от коня си по време на лов със соколи и си пукнала главата върху камък. Девет дни лежала, докато почувствала прилив на сили и станала от леглото...но не изминал и час, когато припаднала и починала на място.
Гарван полетял незабавно до Бурен край, а лорд Баратеон отпратил вестител по море към Кървав камък, където принц Демън едва успявал да отбранява малкото си кралство от мъжете на Триархията и Дорнските им съюзници. Демън веднага отлетял към Долината. "Да погреба жена ми.", въпреки че било по-правдеподобно, че възнамерявал да предяви иск към нейните земи, замъци и приходите им. Неуспял в начинанието си; Рунен камък бил наследен от племенника на лейди Реа, и когато Демън обжалвал решението на Орлово гнездо, не само че искът му бил отхвърлен, лейди Джейн го предупредила, че присъствието му в Долината е нежелано.
По пътя си обратно към Каменни стъпала, принцът посетил Дрифтмарк, за да прояви учтивост към стария си съюзник Морския Змей и принцеса Ренис. Висок прилив било едно от малкото места, където братът на краля можел да бъде сигурен, че няма да бъде отхвърлен. А там погледът му се спрял върху дъщерята на лорд Корлис- Лена, девойка на двадесет и две години, висока, тънка, и невероятно красива (дори Гъбарко бил смаян от красотата и, и твърди, че била "почти толкова красива, колкото и брат и"), с богата грива от сребърни къдрици, които падали под кръста и. От дванадесет годишна възраст Лена била сгодена за сина на Морския господар на Браавос....но бащата починал преди сватбата да бъде осъществена, а синът скоро се оказал прахосник и глупак, и пропилял както наследството, така и влиянието на рода преди да се появи в Дрифтмарк. Тъй като не разполагал с елегантно решение с което да разреши неуместната ситуация, и не желаел да се стигне до брак, лорд Корлис отлагал сватбата отново и отново.

Принц Демън се влюбил в Лена, или поне певците се опитват да ни убедят в това. Хората с по-меркантилни склонности си мислели, че в нея принцът видял възможност да укрепи позициите си. Тъй като някога бил наследник на брат си, вече паднал доста ниско в стълбицата на наследниците, а нито при зелените, нито при черните имало място за него...но род Веларион бил достатъчно влиятелен за да си позволи да се опълчи безнаказано и на двете партии.
Уморен от битката за Каменните стълби и най-сетне избавен от "бронзовата кучка", Демън Таргариен поискал от лорд Веларион ръката на дъщеря му.
Годеникът изгнаник от Браавос бил препятствие, но не задълго; Демън му се подиграл в лицето така жестоко, че на момчето не останал друг избор, освен да го накара да докаже думите си със стомана. Въоръжен с Тъмна сестра, принцът бързо се справил с опонента си, и две седмици по-късно сключил брак с лейди Лена Веларион, и изоставил замъка на Каменни стъпала за който се борил със зъби и нокти. (Петима други мъже го последвали като крале на Тясното море, докато кратката и кървава история на дивашкото "кралство" основано от наемници не свършила завинаги.)
Принц Демън знаел, че брат му нямало да остане доволен като научи за новия му брак.
Благоразумно, принцът и новата му булка отпътували далеч от Вестерос след сватбата, като прекосили Тясното море на гърба на драконите си. Някои твърдят, че се отправили към Валирия, надсмивайки се над проклятието, надвиснало над димящата пустош, за да търсят тайните на драконовите господари от старата Република. Истината не била така романтична. Принц Демън и лейди Лена първо отлетяли към Пентос, където ги гощавал принца на града. Пентосците се стахували от нарастващата сила на Триархията от юг, и в лицето на принц Демън виждали ценен съюзник срещу Трите Сестри. От там, принцът и неговата булка отлетяли до Стар Волантис, където ги посрещнали също така сърдечно. След това полетяли нагоре срещу течението на Ройн, до Кохор и Норвос. В тези градове, отдалечени от неволите на Вестерос и мощта на Триархията, приветствията далеч не били така бурни. Въпреки това, навсякъде били следвани от огромни тълпи, дошли да видят Вейгар и Караксис.
Драконовите ездачи били отново в Пентос, когато принцесата разбрала, че очаква дете. Принц Демън и съпругата му решили да избегнат по-нататъшни полети докато не се роди детето, и останали да гостуват в дома на един от магистрите на града.
Междувременно, във Вестерос, принцеса Ренира родила втори син на края на 115г ЗЕ. Детето получило името Лукерис, (Люк накратко). Септън Юстас разказва, че сър Ленор и сър Харвин присъствали на раждането. Като брат си Джейк, Люк имал кафяви очи и гъста кафява коса, вместо сребристата коса на принцовете от род Таргариен, но бил едро и силно дете и крал Висерис бил очарован от него когато го представили в двора. Чувствата му не били споделени от кралицата. "Продължавайте да опитвате.", казала кралица Алисънт на сър Ленор. "Следващото може и да прилича на Вас." И съперничеството между зелените и черните се задълбочило, докато накрая принцесата и кралицата не били способни да издържат присъствието една на друга.
В последствие, кралицата обитавала Червената цитадела в Кралски Чертог, а принцесата се оттеглила на Даконово камък със своя фаворит, сър Харвин Стронг. Твърдят, че съпругът и, сър Ленор, я посещавал "често".
През 116 ЗЕ, в Сободния град Пентос, лейди Лена родила дъщери близначки, първите законородени деца на принц Демън. Принцът кръстил момичетата Баела (на баща си), и Рена (на майката на жена си). Когато били на шест месеца, момичетата и майка им отплували към Дрифтмарк, докато Демън полетял пред тях с двата дракона. От Висок прилив изпратил гарван към Кралски чертог, за да осведоми краля за раждането на племенничките му, и умолявал за разрешението да представи момичетата в двора, за да получат кралската благословия. Въпреки че Ръката и малкият съвет били категорично против, Висерис склонил, тъй като все още обичал брат си, който му бил другар от детските години. "Демън е станал баща.", казал на Архимайстер Мелос, "Ще се е променил." И така синовете на Белон Таргариен се сдобрили за втори път.

Година по-късно, през 115г след Завоеванието, се случил трагичен инцидент – от онези, които оформят съдбата на цялото кралство: „бронзовата кучка“ от Рунстоун - лейди Реа Ройс, паднала от коня си по време на лов със соколи и си счупила черепа върху един камък. Била прикована на легло в продължение на 9 дни докато се почувствала достатъчно добре, за да стане от леглото.... само за да изгуби съзнание и умре един час по-късно. Гарван с вестта бил изпратен надлежно в Бурен край и лорд Баратеон изпратил вестоносец до Кървав камък, където принц Диймън все още се борел да защити оскъдното си кралство срещу Триумвирата и техните Дорнски съюзници. Диймън веднага отлетял към Долината. „За да сложа жена си да почива“ казал той, въпреки че повече го подтиквала  надеждата да сложи ръка върху земите и замъците й и върху техните приходи. В това си начинание се провали. Вместо в неговите, Рунстоун преминал в ръцете на племенника на лейди Реа и, когато Деймън се обърнал за помощ към Орлово гнездо, не само че претенциите му били отхвърлени, но и лейди Джейни го предупредила, че присъствието му в долината е нежелано. На връщане към Каменни стъпала, принц Диймън се отбил  в Дрифтмарк, за да отправи учтив апел към някогашните си съюзници в завоеванията – Морската Змиорка и принцеса Ренис. Висок прилив било едно от малкото места в Седемте Кралства, където братът на краля можел да бъде сигурен, че няма да му откажат. Там той бил запленен от дъщерята на лорд Корлис – Лена – висока и стройна 22-годишна девица, учудващо прелестна (дори Гъбарко признавал нейната хубост, пишейки, че „тя била почти толкова красива, колкото брат си“), с дълги и буйни  сребристо-златни къдрици, падащи под кръста й. Лена била сгодена от 12-годишна за един от синовете на Морския господар на Браавос... но бащата умрял преди да успее да я венчае, а синът скоро се доказал като глупак и разсипник, прахосвайки семейното богатство и власт преди да се появи в Дрифтмарк. Поради липсата на учтива причина да се оттърве от неудобното положение, но нежелаещ сватбата да се състои, лорд Корлис неколкократно отлагал венчавката. Певците разказват, че принц Диймън се влюбил в Лена. По-циничните обаче вярват, че принцът я виждал като средство да продължи собствения си род. Някога мислен за наследник на своя брат, принцът претърпял поредица неуспехи и нито зелените, нито черните  имали място за него... но домът Веларион бил достатъчно силен, за да предизвика и двете страни безнаказано. Отегчен от Каменни стъпала и освободен най-после от своята „бронзова кучка“, Диймън Таргриен поискал от лорд Корлис ръката на дъщеря му.
Браавоският годеник-изгнаник останал пречка, но не за дълго - Диймън му се присмивал в лицето толкова дивашки, че момчето нямало друг избор освен да го предизвика да защити думите си със стомана. Въоръжен с Тъмната Сестра, принцът се справил бързо със своя съперник и се венчал за лейди Лена Веларион две седмици по-късно, изоставяйки своето hardscrabble (измъчено) кралство в Каменни стъпала. ( Петима други го последвали като крале на Тясното море преди на кратката и кървава история на това диво „кралство“ на наемните мечове да бъде сложен край)
Принц Диймън знаел, че брат му няма да остане доволен щом чуе за новосключения му брак. Благоразумно, принцът и младата му булка избягали далеч от Вестерос скоро след сватбата, прекосявайки Тясното море на гърба на своите дракони. Някои казват, че отлетели към Валирия в акт на предизвикателство към проклятието, тегнещо над тази димяща пустош, за да търсят тайните на драконовите господари от старата Задруга (Freehold).Истината била не толкова романтична. Принц Диймън и лейди Лена отлетели първо до Пентос, където били почетени от принца на града. Жителите на Пентос се страхували от настъпващата на юг сила  на Триумвирата и видели Диймън като ценен съюзник срещу Трите Дъщери. От там, принцът и неговата невяста продължили към Стар Волантис, където се насладили на подобно топло посрещане. После прелетели над Ройн до Кохор и Норвос. В тези отдалечени от злочестината на Вестерос и мощта на Триумвирата градове, били посрещнати не толкова ентусиазирано. Където и да отивали, обаче,  огромни тълпи се събирали, за да погледат Вхагар и Караксес.
Драконовите ездачи се озовали още веднъж в Пентос, когато лейди Лена разбрала, че е с дете. Въздържайки се от повече летене, принц Диймън и неговата съпруга се установили в manse (свещеническо жилище) отвъд градските стени като гости на един от Пентоските магистри, до раждането на бебето.
През това време, обратно във Вестерос, принцеса Ренира родила втори син в края на 115 година след Завоеванието. Детето било кръстено Луцерис (Люк на кратко). Септон Юстас ни разказва, че сир Ленор и сир Харвин били до леглото на Ренира по време на неговото раждане. Също  като брат си Джейс , Люк имал кафяви очи и кафява коса вместо сребристо-златните коси на Таргариенските наследници, но бил голям и як момък и крал Визерис бил възхитен от него , когато детето било представено на кралското семейство. Неговата кралица не споделяла чувствата му. „Продължавайте да опитвате“ казала кралица Алисент на сър Ленор „Рано или късно ще заченете дете, което да прилича на вас.“С това съперничеството между зелените и черните се задълбочило до такава степен, че кралицата и принцесата едва издържали присъствието си. От тогава кралица Алисент стояла в Червената цитадела в Кралски чертог, а принцесата прекарвала дните си на Драконов камък със своя защитник – сир Харвин Стронг. Съпругът й – сир Ленор я посещавал често.
През 116 година след Завоеванието, в Свободния град Пентос, лейди Лена родила близначки – първите законно родени деца на принц Диймън Таргариен. Принцът  кръстил момичетата Бела - на баща си и Рена - на майка си. Когато били на половин година, момичетата и тяхната майка отплували към Дрифтмарк, докато Диймън отлетял напред с двата дракона. От Висок прилив изпратил граван до Кралски Чертог, информирайки краля за раждането на племенниците му и молещ разрешение да представи децата в двора, за да получат краската благословия. Въпреки че Ръката на краля и Малкия съвет се обявявали горещо против идеята, Визерис се съгласил, защото кралят все още обичал брат си - неговият другар от младостта му. „Сега Диймън е баща“ казал той на Великия майстер Мелос „Ще е променен“. Така синовете на Белон Таргариен се помирили за втори път.
През 117 година след Завоеванието, на Драконов камък, принцеса Ренира родила още един син. На сир Ленор най-накрая било разрешено да кръсти детето на своя загинал приятел – сир Джофри Лонмаут. Джофри бил голям, червендалест и здрав като братята си, но и като тях имал кафяви очи и коса и черти, които някои в двореца наричали просташки. Шушукането започнало отново. Зелените вярвали, че бащата на синовете на Ренира не бил сир Ленор, а нейният защитник – сир Харвин Стронг.
Каквато и да била истината зад тези твърдения, никога не възникнали съмнения, че крал Визерис все още смятал дъщеря си за своя наследница на Железния трон, а след нея – нейните синове. По силата на кралския указ, всяко от момчетата на Веларион било дарено с драконово яйце още докато били в люлката. Тези, които се съмнявали в бащинството над синовете на Ренира, си шепнели, че яйцата никога няма да се излюпят, но раждането на три млади дракона превърнало думите им в лъжа. Новоизлюпените дракони били наречени Вермакс, Аракс и Тираксес. Септон Юстас разказва, че Негово величество поставил Джейс на коляното си, докато седял на Железния трон по време на прием и бил чут да казва „Един ден това ще бъде твоето място, момко“
Раждането коствало много на принцеса Ренира и килограмите, които натрупала по време на бременностите никога не били свалени напълно и до раждането на най-малкото момче станала яка и дебела в талията, а красотата от моминските й години се превърнала в избледняващ спомен, въпреки че била само на 20 години. Според Гъбарко, този факт само задълбочавал негодуванието й към мащехата й – кралица Алисент, която била двойно по-възрастна от нея, но си оставала стройна и грациозна.
Греховете на бащите често се прехвърлят на техните синове, казват мъдрите хора; а така също и греховете на майките. Враждата между кралица Алисент и принцеса Ренира била предадена на техните синове и трите момчета на кралицата – принцовете Егон, Емон и Дерон израснали в горчиво съперничеството със своите племенници от рода Веларион, негодуващи срещу тях за кражбата на това, което им се полагало по рожденно право – Железният трон. Въпреки че и шестте момчета посещавали едни и също пирове, балове, гуляи и понякога дори тренирали в един и същи двор под погледа на един и същи учител по оръжия и се учели при едни и същи майстери, тази натрапена близост подхранвал споделената им антипатия един към друг, вместо да ги сближи като братя.
Принцеса Ренира изпитвала неприязън към своята мащеха – кралица Алисент, но се привързвала все повече и повече към своята етърва – лейди Лена. Тъй като Дрифтмарк и Драконов камък били близо, Диймън и Лена често посещавали принцесата, както и тя тях. Много пъти летяли заедно на драконите си и женският дракон на принцесата – Сиракс снесла няколко люпила яйца. През 118 година след Завоеванието, с благословията на крал Визерис, Ренира обявила годежа на двамата си по-големи сина с дъщерите на принц Диймън и лейди Лена. Джакерис бил четиригодишен, Луцерис – на три, а момичетата – двегодишни. През 119 година след Завоеванието, когато лейди Лена открила, че отново чака дете, Ренира отлетяла за Дрифтмарк, за да се погрижи за нея по време на раждането.
На третия ден от прокълнатата 120 година, годината на Червената пролет, принцесата била до леглото на своята етърва. Родилните мъки продължили денонощие и оставили лейди Лена Веларион бледа и слаба, докато накрая тя родила синът, когото принц Диймън така дълго желал – но бебето било изкривено и деформирано и умряло на часа. Неговата майка не го надживяла за дълго. Изтощителното раждане изцедило всичките сили на лейди Лена, а мъката я отслабила допълнително, правейки я безпомощна пред настъпването на следродилната треска.
Докато състоянието й непрекъснато се влошавало, и въпреки усилията н а младия майстер на Дрифтмарк, принц Диймън отлетял до Драконов камък да доведе майстера на принцеса Ренира – възрастен и опитен мъж, прочут с лечителските си способности. За жалост, майстер Жерардис пристигнал твърде късно. След тридневно бълнуване лейди Лена починала. Била 27-годишна. През последния си час, казват, лейди Лена се надигнала от леглото и се отправила към стаята си, опитвайки се да достигне Вхагар за един последен полет преди смъртта. Силите не й достигнали да изкачи стълбите към кулата и там припаднала и умряла. Съпругът й – принц Диймън я отнесъл обратно до леглото й. След това принцеса Ренира останала с него на бдение над трупа на лейди Лена и утешавала мъката му.
Смъртта на лейди Лена била първата трагедия през 120 година след Завоеванието, но нямало да бъде последната. Това била годината, когато много от дълго подклажданото напрежение и завист , които се носели като чума из Седемте кралства, най-после изкипяло; година, когато много и много хора имали причина да оплакват и скърбят и да късат одеждите си... въпреки че никой не бил по-наскърбен от Морската змиорка – лорд Корлис Веларион и неговата благородна съпрога – принцеса Ренис – тази, която можела да стане кралица.
Лордът на приливите и неговата лейди все още оплаквали обичната си дъщеря, когато Странникът дошъл отново, за да отнесе и синът им. Сир Ленор Веларион, съпруг на принцеса Ренира и предполагаем баща на децата й, бил убит по време на панаира в Спайстаун, намушкан до смърт от своя приятел и спътник – сир Карл Корей. Двамата мъже спорели шумно преди остриетата да бъдат извадени, разказвали търговците от панаира на лорд Веларион, когато дошъл да прибере тялото на сина си. Корей избягал, ранявайки няколкото мъже, които се опитали да го спрат. Някои заявили, че го чакал кораб недалеч от брега. Никога повече не го видели.
Обстоятелствата около убийството остават загадка и до днес. Великият майстер Мелос пише само, че сир Ленор бил убит от рицар от домашната си гвардия след кавга. Септон Юстас ни  предоставя името на убиеца и обявява ревността за мотив за убийството: Ленор Веларион бил уморен от компанията на сир Карл и имал нов любимец – красив, млад16-годишен скуайър. Гъбарко, както винаги, предпочита най-зловещата теория, предполагайки, че принц Диймън платил на Карл Корей да се оттърве от съпруга на принцеса Ренира и уредил кораб да го отнесе надалеч, след което му прерязал гърлото и го хвърлил в морето. Домашен рицар със сравнително ниско потекло, за Корей се знаело, че има лордски вкус и селяшка кесия и освен това се отдавал на екстравагантни облози, което предполагало известна достоверност във теорията на шута. И все пак не е имало и следа от доказателство за това, нито тогава, нито днес, въпреки че Морската змиорка предложил награда от десет хиляди златни дракона за всеки човек, който би могъл да го отведе до сир Карл Корей или да доведе убиеца до бащиното отмъщение. Дори и това не било краят на трагедиите, които белязали тази страховита година. Следващата трагедия се случила във Висок Прилив след погребението на сир Ленор, когато кралят и придворните отпътували за Дрифтмарк за погребалната клада, много от тях на гърба на своите дракони. (Толкова много дракони присъствали, че септон Юстас написал, че Дрифтмарк се е превърнал в новата Валирия)
Жестокостта на децата е позната на всички. Принц Егон Таргариен бил на тринадесет, принцеса Хелена – на дванадесет, принц Емон на десет и принц Дерон на шест. Егон и Хелена яздели свои дракони. Хелена летяла на Дриймфайър, женският дракон, който някога носел Рена - „Черната булка“ на Мегор Жестокия, докато за Сънфайър – младият дракон на брат й Егон – казвали, че е най-красивият дракон виждан някога на земята. Дори принц Дерон имал дракон - красив син женски дракон, наречен Тезарион, въпреки че все още не го бил яздил. Само средният син, принц Емон, останал без дракон, но Негово Величество се надявал да коригира тази несправедливост  и обявил пред народа, че е възможно след погребението дворът да се премести за кратко в Драконов камък. Съкровище от драконови яйца можело да бъде намерено под Драконов връх, а също така и няколко новоизлюпени дракона. Принц Емон можел да избере, „ако е достатъчно смел“
Дори и на десет, Емон Таргариен не страдал от липса на дързост. Подигравката на краля го ужилила и той бил решен да не чака до Драконов камък. Какво щял да прави с някакви хилави новоизлюпени дракони или с драконовите яйца? Точно там, във Висок Прилив, бил достойният за него дракон: Вхагар, най-старият, най-големият, най-ужасяващият дракон на света.
Дори и за син на домът Таргариен винаги са съществували опасности при приближаването на чужд дракон, особено стар такъв и с лош нрав, който наскоро е изгубил ездача си. Родителите му никога не биха го допуснали да доближи Вхагар, знаел Емон. Така че се погрижил те да не знаят, измъквайки се от леглото си призори докато все още спяли и промъквайки се надолу до големия външен двор, където Вхагар и останалите дракони били нахранени и подслонени. Принцът се надявал да яхне Вхагар тайно, но докато се промъквал към дракона звъннал момчешки глас. „Стой далеч от нея!“
Гласът принадлежал на най-малкия от неговите полу-племенници – Джофри Веларион, тригодишно момче. Винаги ранобуден, Джоф се измъкнал от леглото си, за да нагледа собствения си млад дракон – Тираксес. Уплашен, че момчето ще вдигне тревога, принц Емон го ударил, изкрещял му да замълчи и го блъснал в купчина драконови изпражнения. Когато Джоф започнал да реве, Емон се затичал към Вхагар и се покатерил на гърба й. По-късно щял да каже, че бил толкова уплашен да не го хванат, че забравил да се страхува от възможността да бъде изгорен до смърт и изяден.
Наречете го дързост, наречете го лудост, наречете го късмет или божия воля, или драконска прищявка. Кой би могъл да познава ума на такъв звяр? Ние знам следното: Вхагар изръмжала, изправила се на крака, тръскала се неудържимо... после скъсала веригите си и отлетяла. И момчето – принц Емон Таргариен, се превърнал в драконов ездач, обикаляйки два пъти около кулите на Висок прилив преди да се спусне отново на земята.
Но, когато се приземил, синовете на Ренира го очаквали.
Джофри повикал братята си, когато Емон излетял, и Джейс и Люк се отзовали на повика му. Наследниците на Веларион били по-млади – Джейс на шест, Люк на 5 и Джоф на три – но били трима и били въоръжени с дървени мечове от тренировъчния двор. Нападнали го свирепо. Емон се борил, счупил носа на Люл с юмрук, после измъкнал меча на Джоф от ръцете му и го счупил в тила на Джейс, поставяйки го на колене. Докато по-младите момчета се отдалечавали пълзешком от него, окървавен и контузен, принцът започнал да им се присмива, наричайки ги Силните. Джейс бил достатъчно голям, за да схване обидата. Спуснал се към Емон отново , но по-голямото момче започнало да го удря дивашки... докато Люк, идващ да помогне на брат си, измъкнал камата си и порязал лицето на Емон, изваждайки дясното му око. Преди конярчетата да пристигнат и да успеят да ги ратърват, принцът се гърчел на земята, виещ от болка, а Вхагар ръмжала.
Впоследствие крал Визерис се опитал да възстанови мира, изисквайки от всяко от момчетата да поднесе официално извинение на съперника си от друга страна, но тези любезности не укротили майките им. Кралица Алисент настоявала, че едно от очите на Луцериус трябвало да бъде извадено в замяна на окото, коеото той извадил на принц Емон. Ренира не била съгласна с това, а настоявала принц Емон да бъде „остро“ разпитван докато разкрие къде е чул синовете й да бъдат наричани Силните.Да ги нарече така, разбира се, било равносилно на копеле без право на наследство... и че тя самата била обвинена във висша форма на измяна. Когато кралят го притиснал, принц Емон казал, че брат му- Егон, му казал, че ги наричат силните и дори изтъкнал: „Всички знаят. Само ги погледни.“
Крал Визерис най-накрая прекъснал разпита, съобщавайки, че не желае да слуша повече. Нямало да бъдат вадени очи, постановил той... но ако някой - „мъж или жена или дете, благородник или обикновен или от кралско потекло“ - се присмее на внуците му и ги нарече „Силните“ отново, езикът му ще бъде изтръгнат без клещи. Негово Величество  наредил на жена си и дъщеря си да се целунат и да се врекат в любов и привързаност, но техните фалшиви усмивки и празни думи не заблудили никого, освен краля. Колкото до момчетата, принц Емон ще каже по-късно, че в този ден изгубил око и спечелил дракон и го смята за справедлива размяна.
За да се избегне по-нататъшен конфликт и за да сложи край на тези „подли клюки и долни клевети“, крал Визерис заповядал кралица Алисент и синовете им да се завърнат с него в двореца, а принцеса Ренира да се ограничи до Драконов камък със синовете си. От този момент нататък сир Ерик Каргил от Кралската гвардия трябвало да служи като неин заклет щит, а Кокалотрошача да се завърне в Харънхъл.
Тези заповеди не удовлетворявали никого, пише септон Юстас. Гъбарко му се противопоставя: поне един човек бил развълнуван от кралските декрети, тъй като Драконов камък и Дрифтмарк се намирали близо и тази близост щяла да предостави на Диймън Таргариен достатъчно възможности да утеши своята племенница – принцеса Ренира, без знанието на краля. Въпреки че Визерис I царувал още девет години, кървавите семена на Танцът на Драконите били посяти и 120 година била годината, когато започнали да никнат.
Следващите загинали били възрастните Силни. Лайънел Стронг, лорд на Харънхъл и Ръка на краля бил придружаван от своя син и наследник - сир Харвин, на връщане към великия, полуразрушен замък на брега на езерото. Малко след пристигането им, се разразил пожар в кулата, където спяли и баща и син били убити, заедно с трима от свитата им и дузина слуги. Причината за пожара никога не била открита. Някои го отдавали на нещастен случай, докато други мърморели, че седалището на Черния Харън било проклето и носело само зла орис на всеки мъж, който го държал. Много заподозряли, че огънят бил запален умишлено. Гъбарко предполага, че Морската змиорка стоял зад злодеянието, като акт на отмъщение срещу мъжа, който направил от сина му рогоносец. Септон Юстас, по-правдоподобно, подозира принц Диймън, премахващ съперник за вниманието на принцеса Ренира. Други излагали идеята, че Ларис Кривото стъпало  може да е отговорен – след смъртта на баща му и по-големият му брат, Ларис ставал лорд на Харънхъл.
Най-тревожната възможност била изказана от самият Велик майстер Мелос, който размишлява, че кралят лично може да е дал заповедта. Ако Визерис най-после приел за верни слуховете за бащинството на децата на Ренира, сигурно е пожелал да премахне мъжът, обезчестил дъщеря му, за да не разкрие произхода на внуците му. Ако това било истина, смъртта на Лайънел Стронг била нещастен инцидент, защото решението на негова светлост да посети сина си в Харънхъл било непредвидимо.
Лорд Стронг бил Ръка на краля и Визерис разчитал на неговите сила и мнение. Негово Величество достигнал възрастта  от 43 години и бил доста як. Вече нямал мощта на млад човек и бил измъчван от подагра, болки в ставите и гърба и напрежение в гърдите, което идвало и си отивало и често го оставяло без дъх и със зачервено лице. Управлението на владенията било страховита задача и кралят се нуждаел от силна и способна ръка да поеме част от тежестта на бремето. За кратко обмислял да повика принцеса Ренира. Кой можел да управлява с него, ако не дъщерята, която щяла да го наследи на Железния трон? Но това означавало да доведе принцесата и синовете й в Кралски чертог, където щели да възникнат конфликти с кралицата и нейното домочадие. Разгледал и възможността да повика брат си, но си спомнил предишният опит на принц Диймън в Малкия съвет. Великият майстер Мелос предложил да бъде доведен по-млад мъж и дори изброил няколко имена, но Негово Величество предпочел да заложи на познатото и повикал сир Ото Хайтауър - бащата на кралицата, който служил и преди на Визерис, и на Стария крал също така.
Едва-що пристигнал сир Ото в Червената цитадела, за да поеме длъжността си на Ръка, до двореца достигнала новината за брака на принцеса Ренира с нейния чичо – принц Диймън. Принцесата била 23-годишна, а принц Диймън – на 39. Кралят, придворните и народът били възмутени от новината. От смъртта на съпругата на Диймън и съпругът на Ренира била изтекла по-малко от половин година – да сключат брак толкова скоро било обида към паметта им, заявил ядосано Негово Величество. Венчавката се състояла на Драконов камък, внезапно и тайно. Септон Юстас заявява, че Ренира е знаела, че баща й никога няма да одобри един такъв брак, така че се оженила на бързо и не му дала възможност да предотврати съюза. Гъбарко изтъкнал друга причина: Принцесата била отново с дете и не искала да роди копеле.
И така тази ужасяващата 120 година завършила отново с жена в родилни мъки. Бременността на принцеса Ренира се оказала с по-благополучен край от бременността на лейди Лена. Докато годината се стопявала, тя родила малък, но здрав син – блед кралски наследник с тъмно лилави  очи и светло-сребърни коси. Нарекла го Егон. Принц Диймън най-накрая се сдобил с жив син от собствената си кръв... и този нов принц, за разлика от тримата си полубратя, бил със сигурност Таргариен.
В Кралски чертог, кралица Алисент се разгневила, когато научила, че бебето е наречено Егон – приела го за обида към нейния син Егон... което най-вероятно си е било точно така. (От тук нататък ще наричаме синът на кралица Алисент – Егон Големия, а на принцеса Ренира – Егон Малкия)
По всичко личало, че 122 година трябвало да бъде радостна година за дома Таргариен. Принцеса Ренира била отведена още веднъж до родилното ложе, където дала на чичо си Диймън втори син, наречен Визерис – на дядо си. Детето било по-малко и не толкова яко като брат си Егон и своите полубратя  Веларион, но се доказало като най-ценното дете... въпреки че, някак злокобно, драконовото яйце, което поставили в люлката му никога не се излюпило. Зелените приели това за зла поличба и не се побояли да го изкажат гласно.
По-късно същата година, в Кралски чертог също била отпразнувана сватба. Следвайки древната традиция на дома Таргариен, крал Визерис оженил сина си Егон Големия за дъщеря си Хелена. Женихът бил 15-годишен, ленив и намръщен младеж, казва септон Юстаст, но притежавал повече от здравословен апетит – бил чревоугодник, отдавал се жадно на ейла и силното вино и пощипвал и милвал всяка сервитьорка, която дръзвала да се приближи до него. Булката, неговата сестра, била на триндесет. Въпреки че била закръглена и някак не така впечатляваща като повечето Таргариен, Хелена била приятно и радостно момиче и всички били съгласни, че ще бъде добра майка.
И наистина била. Почти година по-късно, през 123г СЗ, 14-годишната принцеса родила близнаци – момче, което нарекла Джаерис и момиче, с името Джаера. Принц Егон вече имал свои собствени наследници, обявили щастливо зелените. Драконово яйце било поставено в люлките на всяко дете и скоро и двете се излюпили. И въпреки това не всичко било наред с тези нови близнаци. Джаера била мъничка и растяла бавно. Не плачела, не се усмихвала, не правела нищо от нещата, които правели бебетата. Нейният брат, по-голям и по-як, също бил не така перфектен, както се очаквало от един наследник на Таргариен да бъде – бил  горд притежател на шест пръста на лявата ръка и по шест пръста на всеки крак.
Съпругата и децата не могли да обуздаят плътските желания на принц Егон Големия, който станал баща на две копелета в същата година, когато били родени законните му деца – момче от мома, чиято девственост си купил на Улицата на Коприната и момиче от една от придворните дами на майка му. А през 127г, принцеса Хелена му родила втори син, на когото било дадено драконово яйце и името Мелор.
Другите синове на кралица Алисент също растели. Принц Емон, въпреки загубата на окото си, се превърнал в изкусен и опасен фехтовач под обучението на сир Кристън Коул, но си останал диво дете, с избухлив нрав и злопаметен. Неговият по-малък брат – принц Дерон, бил най-популярният от синовете на кралица Алисент, умен, колкото и възпитан, и най-симпатичен също така. Когато станал на дванадесет през 126г., Дерон бил изпратен в Стария град да служи като виночерпец и скуайър на лорд Хайтауър.
Същата тази година, в залива на Черна вода, Морската змиорка бил повален от внезапна треска. Докато бил на легло и обграден от майстери,бил повдигнат въпросът кой трябва да го наследи като Лорд на Приливите и владетел на Дрифтмарк, ако болестта го победи. След смъртта на законните му деца, по закон владенията и титлите му трябвало да преминат в ръцете на неговия внук – Джакерис... но тъй като се предполагало, че Джейс един ден ще се възкачи на Железния трон след майка си, принцеса Ренира увещавала свекър си да направи свой наследник вторият й син – Луцерис. Лорд Корлис имал също и половин дузина племенници и най-възрастният от тях – сир Ваймонд Веларион, заявил, че наследството, по право, трябвало да бъде негово... тъй като синовете на Ренира били копелета на сир Харвин Силния. Принцесата не закъсняла с отговора си на това обвинение. Изпратила принц Диймън да залови сир Ваймонд, да вземе главата му и да нахрани дракона й с трупа му.
Но дори това не сложило край на спора. По-младите братя на сир Ваймонд отлетели за Кралски чертог заедно със съпругата и синовете му, за да молят за справедливост и да изкажат претенциите си пред краля и кралицата. Крал Визерис бил изключително дебел и червендалест и едва намирал сили да изкачи стълбите до Железния трон. Негово Величество ги изслушал в гробна тишина, а после заповядал да им бъдат изтръгнати езиците. „Бахте предупредени.“ заявил той, докато ги извличали от залата. „Няма да слушам повече тези лъжи.“
Но докато слизал, Негово Величество се подхлъзнал, протегнал ръка, за да се задържи и разрязал лявата си ръка до костта на нащърбено острие, стърчащо от трона. Въпреки, че Великият майстер Мелос почистил раната с кипнало вино и увил ръката с ленени превръзки, напоени с лековити мехлеми, треската се появила скоро след нараняването и много хора се страхували, че кралят може да умре. Единствено пристигането на принцеса Ренира от Драконов камък обърнало хода на събитията, защото заедно с нея пристигнал и нейният собствен лечител  - майстер Жерардис, който действал бързо и премахнал два пръста от ръката на Негово Величество, за да му спаси живота.
Въпреки че бил много отслабнал след изпитанието, крал Визерис скоро се завърнал към управлението. За да отпразнува възстановяването си, организирал пир в първия ден на 127г. На принцесата и кралицата било наредено да се явят заедно с децата си. В израз на приятелство, всяка жена била облечена в цветовете на другата и си разменили много декларации за взаимна любов, за радост на краля. Принц Диймън вдигнал тост в чест на сир Ото Хайтауър и му благодарил за лоялната му служба като Ръка, а сир Ото на свой ред говорил за куража на принца, докато децата на Алисент и Ренира си разменяли целувки и разчупвали хляба си заедно. Или поне така записали кралските летописци.
По-късно същата вечер, след оттеглянето на крал Визерис (защото Негово Величество все още се уморявал бързо), Гъбарко разказва, че Емон Едноокия вдигнал тост в чест на своите братовчеди Веларион, говорейки с престорено възхищение за техните кафяви коси, кафяви очи.... и сила.“Никога не съм познавал никого толкова силен, колкото моите сладки братовчеди“ завършил той. „Така че нека пием до дъно за тези три силни момчета.“ Още по-късно, шутът съобщава, че Егон Големият се обидил, когато Джакерис поканил жена му Хелена да танцуват. Ядни думи били разменени и двамата принца можели да стигнат и до размяна на юмруци, ако Кралската охрана не се била намесила. Дали крал Визерис бил някога известен за тези инциденти не знаем, но принцеса Ренира и синовете й се завърнали в седалището си на Драконов камък още на следващата сутрин.
След загубата на пръстите си, крал Визерис никога повече не седнал на Железния трон. От тогава нататък отбягвал тронната зала, предпочитайки да заседава в собствения си соларий, а по-късно и в спалнята си, заобиколен от майстери, септони и верния си шут – Гъбарко – единственият човек, който все още можел да го накара да се смее (казва Гъбарко). Негово Величество наистина възстановил част от предишната си мощ, когато Великият майстер Мелос се споминал и бил заменен от Великия майстер Жерардис, чиито отвари и тинктури се доказали като по-ефикасни от лековете, които Мелос предпочитал. Но това оздравяване било краткотрайно и подаграта, болките в гърдите и недостига на въздух продължили да безпокоят краля.Заради влошаването на здравето му, Визерис прехвърлял все по-голяма част от управлението на владенията на Ръката и Малкия съвет.
Докато Седемте кралства приветствали 129-тата година от Завоеванието на Егон с огньове, пирове и вакханалии, крал Визерис I Таргариен отслабвал все повече и повече. Болките в гърдите му станали толкова жестоки, че вече не можел да изкачи  и едно стълбище и се налагало да го разнасят със стол навсякъде из Червената цитадела. До втората луна на годината, Негово Величество изгубил апетит и управлявал кралството от леглото си... когато се чувствал достатъчно силен, че да управлява въобще. През това време на Драконов камък, принцеса Ренира била благословена за пореден път с дете. Тя също била на легло, а съпругът й – принцът-ренегат- бил неотлъчно до нея.
На третия ден от третата луна на 129г СЗ, принцеса Хелена завела трите си деца да посетят краля в покоите му. Близнаците Джаерис и Джаера били шестгодишни, а брат им Мелор – само на две. Негово Величество свалил перления пръстен от ръката си и го дал на децата да си играят и разказал на близнаците историята как техния пра-пра-прадядо и съименник Джаерис Стария крал отлетял на своя дракон на север до Вала, за да разгроми огромна тълпа диваци, великани и варги. Децата слушали внимателно. След това кралят ги отпратил, оправдавайки се с умора. Тогава Визерис, от дома Таргариен, Първият с това име, Крал на Андалите, Ройнар и Първите, Лорд на Седемте кралства и Протектор на Владенията, затворил очи и заспал. Никога не се събудил. Негово Величество бил 52-годишен и управлявал по-голямата част от Вестерос двадесет и шест години.
Приказката за дръзките дела, черните престъпления и героичната смърт в последвалото клане на принц Диймън Таргариен е добре позната на всички, така че би трябвало да завършим нашата история тук.
След това бурята се разразила и драконите затанцували... и умрели.