Север-Юг - тема 22

жалко за колата ти

При мюсюлманите по същество бракът е договор между мъжът и жената. Имамът не изпълнява ролята на свещеника при християнската венчавка, а по-скоро ролята на служебното лице при гражданския брак, както е на запад, и само благославя младоженците. В Корана има указания само за свидетелите, които задължително присъстват на бракосъчетанието. Затова именно по същество той е светски, граждански брак. При исляма бракът е строго регламентиран договор, но освен това има доста голяма доза свещена натовареност. Турците го считат за свещен, макар и да не присъства духовно лице и да няма никаква религиозна церемония.

Обикновено момчето и момичето не са се познават преди сватбата, защото ислямската религия забранява срещата на младите. Затова голяма е ролята на родителите в този важен момент в техния живот – инициативата винаги е в ръцете на бащата на момчето. Те оглеждат и проучват момичетата, както и техните родители, обикновено по сватбите в своето или съседно селище. В значителна степен разчитат на препоръка от близък човек – мъж или жена, които познават дадено семейство и тяхното момиче. Когато са се спрели на някое момиче, родителите на момчето изпращат пратеник – „гюрюджю” (гледач), който отблизо да прецени и да разбере дали родителите му ще бъдат склонни да я дадат на въпросния момък. За гюрюджия обикновено изпращат някоя възрастна съседка. При разговора, ако родителите на момичето кажат: „Ако е рекъл Аллах, може и да стане” казаното се приема като съгласие и след някой друг ден отиват вече сватове. Това са най-често свекървата и нейните сестри и зълви, както и някоя съседка или гюрюджийката. Пристигайки в дома на момичето, тези жени трябва да го огледат по-добре (то обикновено е около 15-16 годишно) и затова искат то да им поднесе вода или кафе. След това вече казват, като задължително правило: „С Аллаховата заповед и с повелята на Пророка, искаме дъщеря ви (примерно Фатма) за нашия син (казвали името на момчето)”. Решаваща дума има бащата, тъй като според религията мъжът е глава на семейството и той решава съдбата на всеки негов член. Това е посочено в корана, Сура 2,228 „... И жените имат същите права, каквито и задължения съгласно обичая, но мъжете са едно стъпало над тях...”
Често пъти бащата на момичето отказва, като се оправдава с това, че е изненадан от предложението и му трябва време, за да се посъветва със съпругата си, както и с дъщерята. В миналото това е било почти абсурд, тъй като бащата решавал сам, а момичето нямало право на избор. Било съвсем нередно и „срамно” да говори с баща си за своята женитба. Когато бащата не харесва момъка и семейството му, отказва с думите, че момичето е още младо, че няма дъщеря за омъжване и пр. Но ако реши да даде съгласието си, ставало устно договаряне между родителите и тогава момичето се смятало обречено - сьозлю (обещано с дума).
След това първо споразумение следва второ. Бащата на момичето иска башлък, цена на дъщеря си. Тя обикновено се определя от материалните възможности на двете семейства, като при тази цена непременно се отбелязва и красотата на момичето, която често става повод да се омъжи за богат и знатен мъж. Щом се споразумеят за цената, бащата на момичето представя нови искания: десетки килограми памук, понякога стотици, за юрганите и дюшеците, които то ще приготви като чеиз; платове; хасе; в днешно време искат шевна машина и най-вече домашни мебели; златни монети – петолира (пет лири на едно място) или една лира.
След това споразумение вече се извършва годежът, на който младите не присъстват. Родителите на момчето „белязват” годеницата (биринджи нишан) с подаряване на накити и облекло. От този момент нататък наричат младите нишанлъ (белязани). Свекърът и свекървата подаряват чехли, гребен, обици и гердан, които годеницата трябва да носи до деня на сватбата си. Разменят се сватбени дрехи и обувки между годениците, с които да се облекат на сватбата. Едно от задълженията на годеницата е до деня на сватбата да изплете фанела или пуловер за годеника си, макар и да не го познава. Сватбените дрехи разменят чрез посредници (нишан дюзмек).
В периода между годежа и сватбата девойката усърдно се труди над чеиза си, подпомагана от домашните си и роднински моми и жени.
По-заможните приготвят по 15-16 дюшека и юргани, защото за сватбата пристигат много гости и трябва до им постилат от донесеното от булката. В чеиза има и кърпи за глава, оплетени с дантела (оя), вълнени чорапи и терлици, шалвари и молитвени килимчета. Дрехите са толкова много, че се е случвало бъдещата жена да не смогне да ги облече и преправяла от тях за децата, които често идват едно след друго.  
Между два байрама сватба не се прави, но в този период годеникът изпраща на годеницата си овен за курбан с къносана глава. Ако е заможен, може да изпрати и два овена. Обикновено сватбите се правят есен (в четвъртък и неделя) след прибиране на реколтата. Тогава започва усилената подготовка за тях (ниглях). От дома на младоженеца изпращат покана на роднините си за сватбата. Поканата се състои от пакетче къна или пакетче ръжено кафе и свещ, думите са: „Заповядайте на сватбата (напр. У Ферхатови), женят сина си Осман”... А през това време в дома на годеницата се стягат трескаво: мажат къщата с глина, както и подовете на стаите, грухат житото за пилаф, отделят животните, които ще заколят за сватбата, приготвят булчинските дрехи, за които платът е купен и изпратен от младоженеца и пр.
В навечерието на сватбата у момичето се прави къна геджеси, а у момчето – даул чалдърмак. Това обикновено става във вторник или сряда. Тържеството „къна” при момичето е прощаване с близки и другарки, това е моминска вечер, на която присъстват само жени – невести и девойки с най-хубавата си премяна. Годеницата си облича рокля от копринен сатен на цветчета, наричан „бузлу” (ледено); а върху роклята облича елече от черно кадифе, обшито с жълт гайтан или конец със звездички. Забражда се с кърпа от тънък креп с дантела, обува се с ръчно оплетени терлици с фигурки. „Къната” се дава от майката на момичето.
Вечерта започва с танцуване. Годеницата стои, а срещу нея се редуват да танцуват една след друга приятелките й с грандиозни стъпки, извиване на тялото и правене на фигури с ръце. Редът се следи и спазва от по-възрастна, омъжена жена, роднина на годеницата. Къната омесват в съд, в средата на който имат запалена свещ. Някое момиче поема съда и го предава на друго – така, обикаляйки около годеницата, къната върви от ръка на ръка. Най-напред бавно се къносвани пръстите на момичето, дружките му запяват тъжни, прощални песни и всички плачат. Къносването продължава и на ръцете, които се завиват в тютюнев лист, както и всеки пръст по отделно; след поставянето на малки кръгчета върху дланта, ръцете се бинтоват. Девойките също каносват ръцете си. Която от тях се удари със съда с къната, тя ще бъде следващата булка. С това прощалната моминска вечер свършва.
В сряда или вторник момчето прави ергенска вечер. Наемат музиканти, най-често кларинет и тъпан, събират се понякога по стотина души. Кладат голям огън на хармана и около него играят кючек. Някои се обличат в женски дрехи и маскирани играят около огъня (арап оюну), после – чучуг и с изваден дървен фалос показват на младоженеца какво да се прави в брачната нощ.