Откровено за откровеността

tendernesss, откровеността с близките не бива да се бърка с язвителност. И те разбирам добре - аз цяла тема пуснах за една обида от страна на мъжа ми, която така ме разтърси, че едва ли ще забравя някога 
А колкото до майките, които перманентно засягат дъщерите си, малко сбъркано ми се струва - не трябва ли майката да е пристан, където да се оплачем и утешим при нужда?! 

Смяташ, че да си зъл, злобен е предимство?  
И не носи своите последствия?
Само си представи начина на мислене на подобен тип хора:"този има повече пари от мен, как да му навредя?", "Тези живеят в по-голяма къща, искам и аз такава .....!", "На Гина детето е толкова умно, трябва да намеря начин да й покажа колко е тъпо всъщност ....!" и т.н., и т.н.Такива хора живеят в собствен ад на недоволство, една постоянна неудовлетвореност от себе си и от живота си, иначе не биха се чудили и кроили планове постоянно как да вредят и пречат на останалите.Може отстрани да изглежда, че "им е широко на душата", но тази непрекъсната завист и злоба съвсем буквално ги изяжда отвътре.Такива хора обикновено на около 45-50 години вече се сдобиват с куп болести, провокирани именно от "прекрасния" им характер.


Аз лично не вярвам в преражданията, макар че имам поводи да се съмнявам.А и ми се иска да повярвам .....     За мен карма/съдба е по-скоро предначертан път.Т.е., нищо в живота ми не е случайно, всичко си има причина да се случи, всичко си има логично обяснение, макар и да не съм го "видяла" до момента, няма случайни съвпадения, всяка една дума/постъпка/действие/среща имат своите причини да се случат и съответните последствия.
По същия начин тълкувам и "Ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще!", т.е. повечето от нещата не зависят от нас, колкото и да си мислим, че контролираме живота си.

Реалистично погледнато, да си злобен е предимство, ама на, душа ми не дава да съм такава и така да си възпитавам децата...

Ох, това с обиждащите майки е класика в жанра, за съжаление. Аз, с ръка на сърцето си казвам, полагам усилия да се възпирам и да не съм такава . Много често ми идва на езика да изтърся някоя остра обида, само за да разтърся дъщеря ми, когато упорито се прави, че не ме чува за нещо си. Но е много погрешно. Неправилно подадените сигнали могат да им оставят белези в душите за цял живот. Колкото и да не чуват или да се правят, че не им пука, децата не само чуват ами и поемат обидите надълбоко, най-вече от родителите си.

Кафе с мед, да те успокоя, моята дъщеря като стана на 21 каза:"Мамо, ти си права." . "...и сега си права за всичко, което казваш, и по-рано беше права." Колежка от Румъния каза същото, че е казала и нейната дъщеря, обаче на 25. За моята да кажа, че след това си изказване започна да чува какво казвам.

Да , с децата си трябва да сме откровени, но пак с доза мярка.
Не бих обиждала дъщеря си заради някакви физически и не толкова фрапиращи несъвършенства.
Все пак е и мой ген.

Да, майката може да е права, но да обяснява на детето си колко е грозно, дебело, с грози устни и т.н., хайде моля, няма нужда.

Именно. Абсолютно съм сигурна, че хорските комплекси се коренят именно в тези мили майчини подигравки, уж за добро.
Иначе, аз много добре знам, че и сега ме чува идеално. Нерядко я чувам (без тя да се усети) как обяснява на някоя приятелка точно същите неща, които аз се мъча да й набия в главата, а тя се инати. И то, като свои мисли ги обяснява .

Наслушала съм се... Висока като камбанария; като бях слаба - увила съм се като гръсница; устата ми грозна, защото е пухкава; краката ми като плавници - сега нося 41, тогава 39 при нейния 36-ти размер. Врата ми бил дълъг и трябвало да нося поло, че съм като щъркел. И като се ожених, кипря се един ден за някъде, обличам, събличам... а мъж ми пита що не тръгвам с това, което съм облякла, а аз: ми щото врата ми е дълъг и ми стои грозно. А той се опули "чий врат е дълъг?! Твоя ли?!! кой идиот ти е казал такова нещо? Съвсем нормален си ти е даже клони към къс." Ми позагледах се... баш така си е, ама толкова години ми е набивано това в главата, че си живеех с тази представа докато не прогледнах чрез неговите очи.
Затова като станах майка се заклех никога да не мачкам самочувствието на децата си и да им изградя съвсем реална представа за вида им, за да не живеят в заблуждение.

Обич синеока, точно затова пуснах тази тема - защото все си мисля, че трябва да се търси начин наложителните истини да бъдат поднесени по щадящ начин, а неналожителните даже може да бъдат спестени. За да не бъдат наранявани хората и да не страдат излишно, особено за неща, които не могат да бъдат променени, а просто трябва да бъдат приети.

Бижу, и аз съм като теб - понеже майка ми не ми спестяваше критики, от които много ме заболяваше, аз ги спестявам на децата си. Старая се да избягвам всички нейни грешки, които е направила в детството ми.
Гледам да ги окуражавам за всяко нещо и от малки им повтарям като мантра, че са най-добри, най-умни и най-хубави. Да знаят, че поне майка им ги харесва. Защото съм чела, че ако на едно дете му кажеш, че е пълно или че нещо друго не му е хубаво, то си мисли: "щом собствената ми майка не ме харесва, как да очаквам да ме харесват другите хора". И се чувства нещастно, и развива комплекси.

Преди време бях срещнала някъде в руски сайт доста представително изследване с един единствен  въпрос: Какво е за вас родителят? И са дадени примерни отговори: авторитет, пример за подражание, приятел, учител, съветник и още други, не ги помня. 82% от децата обаче бяха отговорили : УТЕХА. Това сме за децата си. Утеха. Това искат от нас - да ги утешим, когато им е нужно. Не искат да ги поучаваме, да ги пазим от грешки, да ги подтикваме към съвършенство и пр. да ги напътстваме и да им висим над главите. Искат, когато паднат и си обелят коляното, да подухаме да им мине. Образно казано.

Момичета, аз вече изразих мнение по темата, но сега се сетих за нещо друго - прекаленото самочувствие и его... Хубаво е все пак човек да има реална представа за себе си и възможностите си. Понякога ми е тъжно като гледам по разни риалити формати в търсене на певчески таланти, например, как се излагат разни хора. Имам познати, на които е втълпявано, че са "най" и сблъсъкът с реалността е жесток. Трябва някаква умереност и в това отношение според мен. То затова и родителството е толкова сложна задача... 

Зеница, права си за най-. Ама човек, отглеждайки детето си, може да прецени дали ма нужда от окуражаване, или от приземяване. Моите имаха нужда от окуражаване.
Всъщност, да, сигурно има и хора, които не могат да преценят...

Една приятелка наскоро ми обяснява обратното. Твърди, че има комплекси заради нехайството на майка й по отношение на нейния (на дъщерята) външен вид. Например никога не я завела на козметик и сега имала разширени пори, никога не й казала, че е пълна, а другите деца твърдели така и сега тя още не знаела как да се храни и често пълнеела ...  С две думи майка й нехаела за външния й вид и затова сега тя има комплекси. А да, и я научила, че трябва да се работи и сега тя намирала само мъже, които се възползват от това й качество.

Аз ако напълнея с 3 кг майка ми веднага ще ми каже. И на мене като Бижу ми казваше да не слагам ярко червило, защото устните ми са пълни, а такива тогава не бяха на почит. Помня, че на Кристина Димитрова масово й се подиграваха за устните. Джолито късмет е извадила с епохата. 

Едно е да кажеш на детето си да не излиза от вкъщи облечено като клоун, ако видиш, че е откровено гротеска облеклото му, друго е да изреждаш цял списък с "недъзи" и физически недостатъци. Моята свекърва има комплекс, че са й огромни ушите, което никак не е вярно, ама някой услужливо й е насадил този комплекс.
Ако искам да заведа дъщеря си на козметик, няма да кажа "много си космата", а ще кажа, че е добре да се обезкосмява все пак. Все пак не трябва да виним и родителите си за всичките си комплекси, недостатъци и т.н.

Едно време при осиновяване на дете не винаги му се казваше. Обаче почти винаги се намираше някоя добра, честна, откровена женица, нетърпяща лъжата, която да му изясни този въпрос.

Снощи по един от каналите видях Вл. Каролев, който описа една карикатура - две бюра, с надписи от сорта на  Успокояваща лъжа и Жестоката истина, опашката естествено е  пред първото.

Хората, както и да питат за мнение, очакват да ги похвалиш. Добре е да се има предвид. Отделно, не всяка истина е за казване. Това е присъщо за детската възраст, големи, културни хора би трябвало да имат някакви задръжки.