Учех в град Х и така се стекоха обстоятелствата, че ме обраха същия ден малко преди да си хвана автобуса за родния град. Разбира се, за зла участ останах без пари, нямах и мобилен (тогава не бяха толкова разпространени) бях и по-малка и много притеснителна-лоша комбинация
Реших да отида в една съученичка, поне 1 лев да ми даде за билет. Докато стигна до блока й вече ронех крокодилски сълзи Плачех, първо заради стреса от преживяното и второ, защото силно се съмнявах да си е вкъщи. Докато чаках асансьора, във входа влезе жена, попитаме защо плача, аз и обясних, че нямам пари да се прибера и отивам да взема от съученичка. Най-учтиво ме попита колко ми е билета- казах 1 лв. За моя изненада жената си извади портмонето и ми даде последните си 2 лв. (други пари нямаше в портмонето).
Колкото и години да минат винаги си спомням с огромна благодарност за нея
Така, че дами, монетата винаги две страни