Класическа хомеопатия - споделяне на опит и знания - 34-та тема

Всяко забележимо и очевидно нарастващо подобрение......е условие, което, докато съществува, отстранява необходимостта от повтаряне на приема.....

Първата нощ не знам за какво лекарство съм била, но ето как се чувствах-първоначално, още преди да усетя болката се чувствах зле, заради самия факт че аз очаквах нещата да минат леко като с предния мъдрец преди година, а очевидно не стана така, зъба излезе на части и с мъка, но като цяло се шегувах и грешката ми беше че много говорех и обяснявах как е минало, тъй като още не усещах болка, а така само си травмирах мястото несъзнателно. И после изведнъж като мина упойката и като взе да ме боли, а колкото и да се опитваше да ми помага мъжа ми, децата търсеха за всичко само мен. Аз не исках никой да ме закача и всичко отказвах, бутах ги да не ме докосват, че ме боли, те още повече почваха да реват, искаха да ги гушкам, а мен ме боли, искаха аз да ги изпишкам, аз да ги сложа да спят, аз да им занеса вода и т.н, а аз исках да ме оставят на мира, и в цялото суетене аз обикалях напред назад опитвайки се да им угодя, за да спрат да плачат и да се успокои обстановката, бях супер ядосана и изнервена, но ме болеше адски и затова казах че обикалях като ухапано куче, но всъщност като заспаха и къщата се успокои, това което исках беше да легна и да си "ближа раните" сама и на тъмно. Даже мислех да кажа на мъжа ми да не спи при мен на спалнята, не исках никой. В един момент като ме втресе, треперя яко от студ, не мога да стана, извадих един сешоар и започнах да се топля с него, тъй като той беше до леглото. В този момент дори и да знаех кое е лек-вото, нямах сили да стана и да го търся, а моя мъж не ги знае по прицип х.л., а и те са увити повечето с алуминиево фолио... Накрая мъжа ми като влезе в стаята и като ме видя как треперя и ме боли, започна да ми говори да взема болкоуспокояващо и ми донесе Солпадеин, не чаках дълго за да го взема, успокои ме след 15 минути и заспах (преди Солпадеина имах втора серия с втрисане, бях взела Арника 9, тя някак си сякаш ме успокои емоционално, но това съвпадна и със заспиването на децата). Допреди това наистина чувствах, че ще полудея от болка, чудех се как е възможно така да боли и ми идеше да изляза от кожата си направо, за да не боли. На другия ден нямах кой знае каква болка, но бях подута-бузата и лимфния възел отдолу, зъболекарят ме предупреди че ще стане така, каза че това не било обикновено вадене на зъб, а като операция и костната ми система ще реагира, така и стана. Общо взето мястото го усещам като супер голяма травма, явно дето е натискано в опити да се извади зъба, долните ми зъби също са изтръпнали, върху тях също се облягаше по време на ваденето. Костта ми е ужасно травмирана. По обед на следващия ден с мен се свърза хом., тъй като й бях писала и каза Арника 200 през 2-3 часа, ако има силна болка може и през 2-3 минути. И аз взимах Арника само като се появи болка, което ставаше обикновено през 2-3 часа, и инересното беше че до 2-3 мин. ми минаваше като с магическа пръчка, затова и продължих да взимам нея при следващо появяване на болка, не съм усещала да ме влошава. Другото интересно е, че не съм спирала ментовата паста за зъби и ментовата вода за уста, но си действаше лек-вото. Движението ме влошаваше, всяко излизане от вкъщи по минимални задачки означаваше усилване на болката. Днес е 4я ден от ваденето, пак ме понаболява от време на време, но си почивам, спазвам хигиената, започнах да се храня малко по-успешно, че свалих 3 кг вече от невъзможност да дъвча и изобщо да си отворя устата достатъчно, но това ми е по-скоро плюс  . Постепенно ми спада отока, почти съм си възвърнала нормалната форма на лицето. Ако не ме заболи повече няма да пия х.л.  или макс още 1-2 пъти от Арниката. Хубавото е, че зъболекарят прецени на рутинния преглед че нещата са ок и няма да пия АБ, аз от това всъщност се страхувах най-много, тъй като миналата година преди ваденето на другия мъдрец пих (а не бях пила с години) и после цяла зима бях болна както никога, и ми се появи и хроничния проблем (лишеи). Като цяло психически бях зле само вечерта след ваденето, следващите дни бях позитивна и спокойна, някак си смирена и изчакваща всичко това да свърши. Философски погледнато приех нещата за себе си като знак малко да забавя темпото си на живот, да се храня по-бавно, да се движа по-бавно, без резки движения, да не викам на децата (понякога ми се налага, когато лудницата е пълна, колкото и да не одобрявам този метод) и т.н. Т.е. нещата които не мога да правя сега с тази травма.