А сега какво? :(

Ето, точно затова го споменавам. Ако навремето се бях замислила как звучи въпросът ми, нямаше да го задам така. Щях да питам например "Как е със социалните контакти/работата/ученето в Англия/ Щатите/ Германия и пр.", "Какви са недостатъците на живота там", "С какво животът тук е по-хубав" и т.н., за да науча това, което наистина ме интересува. Ако съм се замислила, че другият го възприема като укор, нямаше да питам така.

И същото може да важи за състудентите на рпт94. Нея въпросът може да я изкарва от нерви, защото го чува за н-ти път, но хората да я питат това всъщност от искрен интерес към нея самата.

Но има и друго нещо. Момичето само писа, че учи в Испания и е при близки. Значи все пак има някакви контакти с българи. А колкото до останалите - зависи и в кой град е. Ако е място с доста чужденци, не всички ги приемат радушно и се стремят да завържат познанства (за приятелства - и дума не става на този етап). Ако обаче чужденците не са толкова много, като че ли местните са по-толерантни към тях. Може би са ми погрешни впечатленията, не знам.
Разбирам колко е трудно на авторката, но тя нищо не казва за реакциите на семейството и близките й. Дали я подкрепят и насърчават да се върне, или я натискат да довърши следването си. Минахме през същото с дъщеря ни, но тя успя да го преодолее и продължава да учи. И не съжалява за решението си.

Защото е при близки няма много контакти със състуденти. Защото много от тях се създават в общежитията.

Да късметлийка съм с хората, който ме питат този въпрос, защото има как да е по- зле, пример:
-Ти не си от тук нали? От къде си?
- От България
-Aaa..
Последвано от малка пауза, в която мислено ми лепват етикет и след това сменят темата.

Истината е, че има всякакви хора и аз не мога да очаквам, всички да са такива каквато аз винаги съм била с чуждестранните съученици, които имах. Просто нямах късмета да попадна в такава интернационална среда, но пък съм сигурна че си има изключения и има и различни хора сред тези в университета.

 Тук няма общежития, има само резиденции, който са много по- скъпи от колкото да си наемеш апартамент, ако имаше аз отдавна да се бях изнесла, а 90% от съучениците ми още живеят с родителите си, може би за това им е толкова странно, че съм дошла тук сама. Иначе относно мнението на моите родители, те са в България и никак не са съгласни да се връщам, изобщо не ме разбират като им казвам, как се чувстват и мислят, че проблемът е в мен, все пак в техните очи испанците са много усмихнати, дружелюбни и отворени хора и да до една степен е така, но просто не са отворени към нови неща.  Аз се старая наистина още не съм се отказала, в момента съм като в изпитателен срок, в който трябва да реша вече какво ще правя дали се връщам или продължавам тук.

Набързо прегледах останалите отговори.  Ще отговоря и аз от позицията на 15 години имиграция.

Прибрах се в България миналата година.  Това беше (след раждането на децата ми) най-доброто решение в живота ми.  Да, поставям го като по-добро от завършването ми на две магистратури отвъд океана, завидно финансово състояние и стерилно спокойствие.

И аз като теб (за 15 години) не свикнах с тамошния манталитет.  От година съм тук и не мога да се нарадвам на очуканите сгради, на това да стъпя върху плочка, коята да ме опръска, на божествената ни природа, на шарените сезони, на миризмата на горено, която се носи през зимата от комините.  Не мога да се нарадвам на това да изляза от къщи и да се сблъскам с хора по улиците (макар и непознати), да си поръчам от "специалното месо" в кварталната месарница, да си кажа добро утро с кварталните баби и... още колко хиляди неща.. не мога да им се нарадвам.  Липсваше ми "рустик" стила на Бъглария.  Липсваше ми колко по-естествени и спонтанни са хората.  Липсваше ми миризмата на елха, драките на политиците по телевизията (която бай дъ уей е в пъти по-интересна от телевизията на държавата, в която живеех). 

Не, не е перфектно тук.  Никъде не е.  Обаче, в България и стените помагат.  КОРЕНИТЕ са тук.  Ужасявах се, че един ден като остарея, ще свърша в някой старчески дом.  Съвсем сама, на другия край на света.  Без да мога да погледна Витоша, без някой да го е грижа за мен, защото... в чужбината е така.. хващат си пътя децата (в което няма нищо лошо), а ти оставаш сам.. без КОРЕНИТЕ.

Живеех на място като картинка от картичка.  Най-хубавото.  Без сезони - вечно лято и океан.  Познай!  Това няма значение.  Всичко е стерилно, чисто, една идея по-подредено отколкото би искала... И безкрайно самотно.  В чужбина нямаш много възможност да подбереш БЪЛГАРСКАТА си среда - това, в случай, че държиш да общуваш с българи.  Разполагаш с това, което е емигрирало.  А те уверявам, че не емигрират само интелигентни и умни хора.  Емигрират такива, които НЕ СА успели в България - (сега ще ме изядат) - посредствени, непредприемчиви, живели в мизерия, за които единственото важно нещо е СТАНДАРТА.  А този стандарт губи стойност в един момент, вЕрвай ми, ако няма с кой да си поговориш, да споделиш хубаво и лошо, нищо няма стойност. 

Времето ще покаже.  От моя опит - ако след 2-3 години не се чувстваш добре там, никога няма да се почувстваш добре. 

Животът е много кратък, за да се напъваме да чупим стени с глава.  Но това се оценява по-късно.  В моя случай навреме.  Успех, дано съм ти помогнала.

Ах, да, сега всички чужбински мами ще ми скочат.  Здраве...

Да, здраве да е, pug! Без него нищо никъде няма значение.

Четейки поста ти си спомних за "Малкият принц":


и


p.s. Извинете за лирическото отклонение   Но ми стана много тъжно за pug  

Че защо?! Всеки има право да живее така, както намери за добре.

Благодаря ти за прекрасните цитати.  Жалко, че четем едно и също, но го виждаме през собствената си призма по два противоположни начина.  

Прекрасно е дървото, чиито корени са отишли дълбоко в почвата. - Екзюпери
(Понеже си почитател, ти го пожелавам от сърце, там където си.)

Именно.  Авторката търсеше "за" и "против".  Позволих си да изразя противно на общото становище колко гадно е в България.  Не е. 

Важно е къде ТЯ се чувства добре.  Всичко друго си идва на мястото.

Ами дано да сме полезни на авторката. Аз писах като майка - дъщеря ми мина през същото. Излезе на 19 съвсем сама в чужбина, с всичко сама трябваше да се справя. Преживя и много предателства - все от уж близки приятели. Деляха една квартира с приятелка, с която заедно учиха 4 години в България. Ден преди да си дойде за ваканция, "приятелката" й сервирала, че тя се маха от апартамента и щерка ми да се оправя както знае. А колко пъти детето ми е поемало общи разходи и е давало рамо за подкрепа ... Това е само един от многото случаи.
Но, слава богу, дъщеря ми се оказа силна, мина през всичко. Сега не съжалява, че е "устискала", в момента се чувства добре.
Но каквото и да говорим, каквито и примери и съвети да даваме, всеки сам решава кое е най-добро за него.

Причината, поради която повечето от нас са емигрирали и останали в чужбина не е, че в БГ е гадно.

А че тук ни е по-хубаво.

Чувстваме се пО на място. Имаме повече сигурност. Повече ни допада манталитетът на местните хора. Усещаме и виждаме повече признание на уменията ни. Възможностите за децата ни са повече, дори само от гледна точка на това какво качество храна ядат. Представата им за света е много по-различна, когато израстват в страна, която не просто е толерантна към инакомислието, а го стимулира.

Фея, това е страхотно.  Пожелавам ти да си все така удовлетворена и спокойна. 

Постът ми изразява факта, че медалът има две лица.  Винаги.  Има такива, които се чувстват добре извън България.  Има и такива, на които България липсва болезнено и неведнъж са обмисляли да се приберат (много са). Та от позицията на тези, вторите, писах аз.

По отношение на това, което уж осигуряваме на децата, мога много да споря.  През детството, преминаващо в колата, през цените на спортовете и другите странични занимания, та до цените на висшето образование. А, да - и студентските заеми, изплащани с десетилетия. 

Пак от собствен опит смятам, че децата, растящи в България не осъзнават колко щастливо детство имат (освен, ако не са живели и извън България като моите). Но... пак ще опрем до корените и Екзюпери, така че се оттеглям засега.

Пъг, вярвам разбираш, че не споря с теб.  Чудесно е, че казваш различното си мнение и го обосноваваш. Твоята гледна точка е жизнено важна за темата.

Моят тукашен опит показва, че имаш възможност да избираш как и къде да живееш с децата си. Сиреч, не е задължително да прекарвате часове наред в колата. Не е задължително да се плащат много пари за спорт, освен ако не се целИ професионална реализация с него. Има места, в които достъпът до най-прогресивните знания и културни събития от световно значение е лесен и или безплатен, или на символични цени.

С други думи, животът е пълен с кръстопътища и стигаме там, където искаме да отидем. Най-важното е това да е нашето си място.

Мисля, че това изключително зависи от местоположението на човек и финансовите му възможности. Струва ми се, че си в Америка някъде щом говориш за такива цени на висшето образование и живот в колата. Не може чужбина като цяло и Америка да са поставени под един знаменател, всяка държава си има нейните си особености, предимства и недостатъци. Аз моето образование си го финансирах сама, бакалавъра и магистратурата, и нямам грам заем, семестърът ми беше 250 евро. И не мисля, че детството на децата ми ще премине в колата, защото аз самата не я употребявам. Така че всичко има две страни, да! Мисля, че тук дилемата не се решава с разума и доводи (защото във всяка посока могат да се намерят правилните доводи), а със сърцето - тежи ти, суепр кофти ти е - връщаш се. Окей ти е, готов си да пожертваш определени неща за сметка на други - оставаш си.

    От всички народи има емигранти в други страни. Проблемът е, че гъркът си остава и в пето поколение грък, французинът - французин, а българинът на второто поколение вече не говори български, ето това е трагичното. И хъшовете са били емигранти, но са живеели за родината си. Мнозинството българи навън живеят "за да осигурят по-добро бъдеще за децата си" - но не като българи, а като чужденци...