Не знам дали човек трябва да се срамува, по-скоро да си зададе въпроса- бих ли се отказал от привилегиите си, ако така можеше да премахна и негативите на режима.
- Публикувана: 29 окт. 2014, 16:17 ч.
- Последно мнение: 13 юли 2015, 17:10 ч.
Истории от комунистическа България
Преди 15 години бих ти отговорила, че бих се отказала от всякакво лично благо, в името на благото на другите. Днес вече не мисля така! Просто разбрах, че и да продадеш душата сина Дявола, няма как всички да са щастливи! Жертвата в този смисъл е неоправдана.
Впрочем, прокраднат ли се обвинения към тези, които са били деца по време на режима, независимо какви са били близките им, с нищо няма да се различаваме от "проучването до девето коляно", за да станеш член на партията. Не четох всеки пост детайлно, но мисля, че няма такива настроения в темата до момента.
Напълно съгласна. Не е нужен реваншизъм, още повече, че някои в темата са се родили и след "промените". За жалкост не съм аз
Нямам нищо против да се напишат и весели неща, но в интерес на обективната истина, достатъчно носталгични теми е имало, спомени и прочие. Тази ми се стори по-различна. Малко по-задълбочена от приповдигнатите спомени. НО! пак казвам - нямам нищо против да се пише каквото и да било.
Какво хубаво намирам - филмите от онова време, но забележете, и те намираха тънък начин да се подиграят със системата.
Бях в първите редици на СДС, млада, наивна. Записах политология с идеята да прменя нещо. Работих за кампании денонощно - буквално.
Постепенно навлясах в "нещата" и никак не ми харесаха. Сега мовех да съм богата и корумпирана, но избрах по-гадния път. Собствената ми партия ме уволни.
След време (година и половина) запчнах отново работа в държавна администрация с гадно минало и без никакви връзки (бях по заместване след спечелен конкурс). За година някак си си спечелих мястото.
Беше ми писнало от "лелки" и спечелих конкурс в друго министерство, подадах си молба за напускане и тогава, министърът ми предложи повишение.
Приех и се почувствх добре, че някой ми е оценил труда.
Работих много през следващата година. предложиха ми висока длъжност, а и от ЕК ми предложиха, но отказах, защото имах вече виза за Австралия.
Постепенно навлясах в "нещата" и никак не ми харесаха. Сега мовех да съм богата и корумпирана, но избрах по-гадния път. Собствената ми партия ме уволни.
След време (година и половина) запчнах отново работа в държавна администрация с гадно минало и без никакви връзки (бях по заместване след спечелен конкурс). За година някак си си спечелих мястото.
Беше ми писнало от "лелки" и спечелих конкурс в друго министерство, подадах си молба за напускане и тогава, министърът ми предложи повишение.
Приех и се почувствх добре, че някой ми е оценил труда.
Работих много през следващата година. предложиха ми висока длъжност, а и от ЕК ми предложиха, но отказах, защото имах вече виза за Австралия.
Шарени са ми спомените. Нито само черни, нито само розови, камо ли пък снежнобели.
Голяма бях през ноември '89 – вече бях завършила университет и прясно омъжена. Спомените ми от "зрелия социализъм" са доста осъзнати. За по-мракобесните първи години на соца съм слушала разкази главно, както всички вас. Реални спомени имам и от средния соцпериод. Помня нямането, помня пускането на дефицитни стоки по празниците, помня километричните опашки, помня и как всеки намираше начин да се сдобие с частица от гнилия, но толкова лъскав капитализъм, стига да пожелаеше. Или както се казваше в един стар виц: "Магазините им празни, а хладилниците - пълни."
Не мога да си изкривя душата и да отрека нито положителното, нито отрицателното в онези времена. Защото, както във всяко едно време, имаше някои положителни неща (които за жалост не само не запазихме, ами и побързахме точно тях да разрушим), както и доста отрицателни, част от които продължават да съществуват и днес, дори да достигнат до гротескни размери.
Това е поредната тема, в която се убеждавам не само колко много субективни истини има (за всеки човек по една) за миналите времена, но и обезпокоителната тенденция на младото поколение да създава легенди и митове около тях.
А, да не забравя да уточня защо има толкова противоречиви и взаимноизключващи се свидетелства за онези времена (като спора за имената и др.под.). Просто защото освен централната власт, имаше и локална. Всеки, който се беше сдобил с някаква, макар и малка, власт в ръцете, се изживяваше като местен феодал и държеше в подчинение закрепостеното от закона за жителството население здраво в ръцете си. Всеки партиен секретар, всеки директор на нещо си имаше правото и възможността да влияе върху живота не само на даден човек, но и на цели родове. Връзките, подкупите - отваряха много врати, даже и за хората, уж тежко репресирани от държавния апарат. Всеки намираше някакви начини да се оправя - въпреки и напук на забраните, дефицита и липсата на възможности. Затова за едни е било драма да си кръстят детето с избраното име, за други - не. За едни от чешмите е течало мед и масло, за други - не. Въпрос на връзки, роднини и... използване на обществените механизми за своя полза. След като е имало възможност да отмъстиш на някого чрез донос и набеждаване, чудно ли е, че много хора са се възползвали охотно? Всички разказвахме политически вицове, то други почти нямаше, но не всички сме лежали в затвора или лагер за това. Просто сме имали късмета никой да не пожелае да ни натопи. Всеки чиновник можеше безнаказано да дерибейства, избивайки комплексите си върху съвсем невинни хора. То не че и сега не е същото, ако трябва да сме обективни и честни...
Така че, колкото и да се сменят времената и политическите строеве, материалът е един и същ. Тогава на власт беше мафията "Мой човек", а строят – не социализъм, а партокрация, сега ни управлява истинската мафия, а строят е клептокрация.
И тогава партийните велможи строяха палати и се разпореждаха с държавата като с бащиния, и сега е същото. Само с тази разлика, че тогава партията беше една, а сега сме в ръцете на няколкото нейни дъщерни фирми.
И накрая - най-голямата ми мъка, лично на мен, е, че дали заради убедеността си, че ще са вечни и че цялото време на света е тяхно, но тогава някои партийни величия можеха и си позволяваха лукса да мислят държавнически. Т.е. напук на цялата ни зависимост от СССР, Варшавския договор и СИВ, успяваха в даден момент да защитят интересите на България. Което, за жалост, днес съвременните политици не правят. Защо се стигна дотам да няма нито един честен и почтен човек в политиката, нито един истински държавник - не знам и не искам да гадая. Просто коментирам факт, от който много ме боли. Преди е имало наивни идеалисти, които до един момент да успявали да мъкнат на гърба си идеологията и на които се дължи стопанското развитие на страната (бригадирското движение, ударниците, героите на труда...). Днес няма такива. Днес политиката е просто всяка жаба за собствен джоб, другите - кучета ги яли...
Голяма бях през ноември '89 – вече бях завършила университет и прясно омъжена. Спомените ми от "зрелия социализъм" са доста осъзнати. За по-мракобесните първи години на соца съм слушала разкази главно, както всички вас. Реални спомени имам и от средния соцпериод. Помня нямането, помня пускането на дефицитни стоки по празниците, помня километричните опашки, помня и как всеки намираше начин да се сдобие с частица от гнилия, но толкова лъскав капитализъм, стига да пожелаеше. Или както се казваше в един стар виц: "Магазините им празни, а хладилниците - пълни."
Не мога да си изкривя душата и да отрека нито положителното, нито отрицателното в онези времена. Защото, както във всяко едно време, имаше някои положителни неща (които за жалост не само не запазихме, ами и побързахме точно тях да разрушим), както и доста отрицателни, част от които продължават да съществуват и днес, дори да достигнат до гротескни размери.
Това е поредната тема, в която се убеждавам не само колко много субективни истини има (за всеки човек по една) за миналите времена, но и обезпокоителната тенденция на младото поколение да създава легенди и митове около тях.
А, да не забравя да уточня защо има толкова противоречиви и взаимноизключващи се свидетелства за онези времена (като спора за имената и др.под.). Просто защото освен централната власт, имаше и локална. Всеки, който се беше сдобил с някаква, макар и малка, власт в ръцете, се изживяваше като местен феодал и държеше в подчинение закрепостеното от закона за жителството население здраво в ръцете си. Всеки партиен секретар, всеки директор на нещо си имаше правото и възможността да влияе върху живота не само на даден човек, но и на цели родове. Връзките, подкупите - отваряха много врати, даже и за хората, уж тежко репресирани от държавния апарат. Всеки намираше някакви начини да се оправя - въпреки и напук на забраните, дефицита и липсата на възможности. Затова за едни е било драма да си кръстят детето с избраното име, за други - не. За едни от чешмите е течало мед и масло, за други - не. Въпрос на връзки, роднини и... използване на обществените механизми за своя полза. След като е имало възможност да отмъстиш на някого чрез донос и набеждаване, чудно ли е, че много хора са се възползвали охотно? Всички разказвахме политически вицове, то други почти нямаше, но не всички сме лежали в затвора или лагер за това. Просто сме имали късмета никой да не пожелае да ни натопи. Всеки чиновник можеше безнаказано да дерибейства, избивайки комплексите си върху съвсем невинни хора. То не че и сега не е същото, ако трябва да сме обективни и честни...
Така че, колкото и да се сменят времената и политическите строеве, материалът е един и същ. Тогава на власт беше мафията "Мой човек", а строят – не социализъм, а партокрация, сега ни управлява истинската мафия, а строят е клептокрация.
И тогава партийните велможи строяха палати и се разпореждаха с държавата като с бащиния, и сега е същото. Само с тази разлика, че тогава партията беше една, а сега сме в ръцете на няколкото нейни дъщерни фирми.
И накрая - най-голямата ми мъка, лично на мен, е, че дали заради убедеността си, че ще са вечни и че цялото време на света е тяхно, но тогава някои партийни величия можеха и си позволяваха лукса да мислят държавнически. Т.е. напук на цялата ни зависимост от СССР, Варшавския договор и СИВ, успяваха в даден момент да защитят интересите на България. Което, за жалост, днес съвременните политици не правят. Защо се стигна дотам да няма нито един честен и почтен човек в политиката, нито един истински държавник - не знам и не искам да гадая. Просто коментирам факт, от който много ме боли. Преди е имало наивни идеалисти, които до един момент да успявали да мъкнат на гърба си идеологията и на които се дължи стопанското развитие на страната (бригадирското движение, ударниците, героите на труда...). Днес няма такива. Днес политиката е просто всяка жаба за собствен джоб, другите - кучета ги яли...
Моят свят, Мамасита, не е светът о.к. Той е светът, в който е живяло семейството ми, да речем, по стечение на обстоятелствата. Сблъсък не позволявам да има. Сама за себе си. Не пречи обаче да не отричам онзи, твоят свят, в който вероятно ти си живяла.
Домашни не давай. Розови очила не съм слагала, за да ми се махат. Но понеже темата е за истории от комунистическа България, то аз заставам с тази на родителите ми, бабите и дядовците ми и аз покрай тях.
Съдейки по броя цитирани мои мнения, то е показателно, че моето било частен случай.
Домашни не давай. Розови очила не съм слагала, за да ми се махат. Но понеже темата е за истории от комунистическа България, то аз заставам с тази на родителите ми, бабите и дядовците ми и аз покрай тях.
Съдейки по броя цитирани мои мнения, то е показателно, че моето било частен случай.
Дотук недоволните не са обвинявали привилегированите деца. Обратното стана на няколко пъти под няколко форми. И е много показателно.
Спомените ми от онзи период са мрачни - и по лични и по обществени причини
Съответно гърлото ми се стяга и настроението ми веднага става сълзливо щом се замисля за т.нар. Соц.
Аз съм от голям окръжен град, единият Кореком беше до училището ни. Гледахме отвън, защото продавачките не ни пускаха вътре. Не съм близвала нищо от лакомствата там, камо ли да имам дънки или играчка. А нашите не бяха бедни, с добро образование, професии и доходи бяха. Тийн годините ми бяха последните соц години. Обличахме се смешно, бяхме гладни за нещичко различно, защото разнообразие в хранителните магазини нямаше. Сигурно и затова идеализираме качеството на храната в онези времена. Дори не съм мечтала, че някога ще мога да си купя колкото искам шоколад и да ям до пръсване Добре, че поне имахме много време да учим и в моите тийн години можеше да слушаш твърда музика до прималяване. Но мизерията няма да забравя.
Докато съм жива ще нося в себе си горчивина и за соц-а и за разочарованието от 'безкръвния' преход. Колко да е безкръвен след като децата ми не мислят да живеят в родната си държава? Що за държава е тази, чиито тийнове искат да я напуснат и то не от нищета?
В семейството ми от всички страни има сериозно пострадали в първите години след 9-ти. Благодаря на всички, които са намерили сили да споделят. Аз няма да мога.
Спомените ми от онзи период са мрачни - и по лични и по обществени причини
Съответно гърлото ми се стяга и настроението ми веднага става сълзливо щом се замисля за т.нар. Соц.
Аз съм от голям окръжен град, единият Кореком беше до училището ни. Гледахме отвън, защото продавачките не ни пускаха вътре. Не съм близвала нищо от лакомствата там, камо ли да имам дънки или играчка. А нашите не бяха бедни, с добро образование, професии и доходи бяха. Тийн годините ми бяха последните соц години. Обличахме се смешно, бяхме гладни за нещичко различно, защото разнообразие в хранителните магазини нямаше. Сигурно и затова идеализираме качеството на храната в онези времена. Дори не съм мечтала, че някога ще мога да си купя колкото искам шоколад и да ям до пръсване
Добре, че поне имахме много време да учим и в моите тийн години можеше да слушаш твърда музика до прималяване. Но мизерията няма да забравя.Докато съм жива ще нося в себе си горчивина и за соц-а и за разочарованието от 'безкръвния' преход. Колко да е безкръвен след като децата ми не мислят да живеят в родната си държава? Що за държава е тази, чиито тийнове искат да я напуснат и то не от нищета?
В семейството ми от всички страни има сериозно пострадали в първите години след 9-ти. Благодаря на всички, които са намерили сили да споделят. Аз няма да мога.
Защо да е частен случай! Аз вярвам в това, че на някои места не са позволявали да си кръстиш детето извън списъците. Вярвам и в това, че някои са гонени, ако искат да кръстят децата си в църква, но моите сестри са кръстени още през '79. Как' Сийка е права, че много е зависело и от властите по места.
О, забравих да отбележа, че нямам роднини, които да са лежали по лагери.
За разлика от мъжа ми, чийто дядо е бил интерниран преди и след 9 септември. Преди - защото, като собственик на мелница, дал един чувал брашно на нелегалните, за да не му я запалят. След - защото е бил собственик на мелница, демек чорбаджия и враг на народа.
Колкото пъти станеше въпрос, все се смееше, че така и не е успял да угоди на нито една власт.
Имаше големи надежди, че демокрацията ще му върне мелницата. Върна му - куп руини...
Аз също имам прадядо с национализирана мелница и земи. Но той не е бил гонен от властта, работил си е спокойно и е бил доста уважаван човек. Даже по едно време (през 70-те) държавата изплати някакво обезщетение на наследниците му.
Така че всичко е много относително. И все повече се убеждавам, че най-големите семейни трагедии, за които разказвате, са се дължали не конкретно на времето, а на зложелатели, които са се възползвали от онези мътни времена, за да се разправят с хората, които са мразели по някакви лични причини.
За разлика от мъжа ми, чийто дядо е бил интерниран преди и след 9 септември. Преди - защото, като собственик на мелница, дал един чувал брашно на нелегалните, за да не му я запалят. След - защото е бил собственик на мелница, демек чорбаджия и враг на народа.
Колкото пъти станеше въпрос, все се смееше, че така и не е успял да угоди на нито една власт.
Имаше големи надежди, че демокрацията ще му върне мелницата. Върна му - куп руини...
Аз също имам прадядо с национализирана мелница и земи. Но той не е бил гонен от властта, работил си е спокойно и е бил доста уважаван човек. Даже по едно време (през 70-те) държавата изплати някакво обезщетение на наследниците му.
Така че всичко е много относително. И все повече се убеждавам, че най-големите семейни трагедии, за които разказвате, са се дължали не конкретно на времето, а на зложелатели, които са се възползвали от онези мътни времена, за да се разправят с хората, които са мразели по някакви лични причини.
Частен е, Съни, защото повече се жалват тук. Само аз се хваля.
П.П. През 80-81-ва дядо ми е бил в Лондон, Западен Берлин и Женева, изпратен от министерството, в което е работил. Тогава в семейството се появявам аз. Майка ми искала да ме кръсти Ивета. Не, казали, може Иванка. Не, тя не искала. Дадо ми се намесил, порицали го. Съответно се казвам съвсем различно. Същевременно имам съученичка Ивета. Виж ти, неравноправието го има навсякъде.
Аз съм кръстена в Света Петка в София. Баш на имения си ден. В комунистическа България.
Около мен са кръстени и съпругът ми, и сестра му, и братовчедите му. Вярно, зад гърба на свекър ми, който е бил там някой си, няма значение, но са кръстени.
П.П. През 80-81-ва дядо ми е бил в Лондон, Западен Берлин и Женева, изпратен от министерството, в което е работил. Тогава в семейството се появявам аз. Майка ми искала да ме кръсти Ивета. Не, казали, може Иванка. Не, тя не искала. Дадо ми се намесил, порицали го. Съответно се казвам съвсем различно. Същевременно имам съученичка Ивета. Виж ти, неравноправието го има навсякъде.
Аз съм кръстена в Света Петка в София. Баш на имения си ден. В комунистическа България.
Около мен са кръстени и съпругът ми, и сестра му, и братовчедите му. Вярно, зад гърба на свекър ми, който е бил там някой си, няма значение, но са кръстени.
Именно, едни са кръстени, други не, и това не само заради политическите пристрастия на родителите. Ние празнувахме и Коледа и Великден, никога не сме имали проблем с това, ходехме на църква, ходехме в Бачковския манастир често. Обаче половината тук сигурно не са имали тази възможност. И пак казвам, не тая лошо спомени, бях дете, беше ми добре. И тогава и сега материални придобивки, шоколадови яйца и т.н. не могат да ме трогнат. Не съм плакала за това, макар да ги получавах само по Великден.
Частен е, Съни, защото повече се жалват тук. Само аз се хваля.
Не просто не се разбираме по отношение на това какво правим в темата. Аз мисля, че преди всичко споделяме, независимо как се възприема от отсрещния.
Но не мисля, че точно се жалим.
Все пак тези години са били хем не толкова отдавна, хем от гледна точка на децата ни - мноооого отдавна и ние нищо не можем да променим. Та за какво да се жалим?
Бих се жалила за нещо в настоящето и ако може някой даде акъл - все е кяр.
На мъж ми дядо му вчера трябваше да навърши 100 години, но лани почина, на 99. Бил е началник на царската жандармерия и по тая линия комунистите не му бяха признали трудовия стаж. Защо? Мразеше ги и в червата.