Истории от комунистическа България

     Никога не съм страдала от тази илюзия, още рано-рано ми беше разяснено, че само комсомолци могат да учат в университет. Бях отличничка, но бунтарка и никак не ми се занимаваше с пионерски и комсомолски щуротии. Е, влязох, даже с първите, но пък дойде 10-ти ноември и никой след това не искаше комсомолска книжка за кандидатстудентски изпит.
     Детството ми беше прекрасно, дядо малко е бил преследван - в ранните години, защото бил Николапетковист, но като цяло в семейството ми проблем не е имало от режима, освен обичайните за всички.
     Няма да забравя какъв ужас изпитаха нашите, когато в седми клас обявих, че някой ден като порасна, ще се венчавам в църква. Бях подложена на "комунистически" разпит в продължение на 3-4 часа дали и пред кого съм ги казала тези страшни думи. Сега разбирам колко много е можело да им коства това. 

Малко спомени от края на социализма.
1985 завършвам образованието си и започвам работа по разпределение, тогава безработни нямаше, а имаше разпределение след завършване.
  Започнах работа като млад специалист. По точно - Проектант - специалист. Със 145 лв бруто, след облагане остават 131 лв. Но като излезеш от касата, на вратата те чакат профсъюзния и комсомолския да им платиш членския внос. На всеки по 5 лв някъде бяха и остават 121 лв за семейството ми. Наистина и цените бяха други, но си бяха малко.

За шоколадовите яйца:

 Вярно в Кореком ги имаше, но не всеки имаше валута. А и доларът на черно беше към 3 лв. Ако не бъркам, 1989 май беше и 5 лв.  Спомням си, че точно след 10 ноември, в един къс отрязък от време държавата продаваше по 20 долара на всеки на официален курс, но трябваше да излезеш от страната за да оправдаеш получаването им.
   Заради тия 20 долара, се надигнахме и  отидохме на екскурзия / Шверцкомерц / в Зайчар. Беше някъде около новата година - 1990.
Влачим халва, цигари и кой какво се сети да продава там. Приключихме с търговията, и тръгнахме по магазините да осребрим спечелените динари. Зайчар е малък град, но магазините ни изглеждаха като нашия Кореком. Чудих се какво да взема със спечелените динари, и накрая купих 2 кори - 24 бр. шоколадови яйца, течен шоколад, и едно джудже-обущар / като онова от леприконите / което ме гледа и сега от секцията.

И отново за 1989 г.

Вече голямата ескурзия е започнала,  и в ткзс - тата имат проблем с работниците.  Не си спомням дали на държавно ниво беше взето решение за помощ на закъсалите, но при нас поставиха условие, всеки до края на годината да отиде и да работи 20 дни в помощ на някое стопанство. Аз се писах декември в графика, без да очаквам, че преди това ще дойде 10 ноември.
  Но го разказвам за следната случка. Партийния като разбра, че съм се писал декември, ме привика на разговор / въпреки, че не бях партиец / да ми търси сметка защо съм се писал чак декември. Есенцията на разговора ни беше - Че, ТОЙ ми е дал разрешение да си извадя задграничен паспорт, и затова трябвало да отида по рано на бригада.
 Пак отварям скоба да допълня, че задграничен паспорт се даваше с разрешение на предприятието и на партийния.
  Но аз тогава бях млад и не си затраях - обясних му, че паспорта не ми го е дал той или партията, а е мое право. Така приключи разговора ни.


  После той стана, а и в момента е виден бизнесмен, а аз по митинги и барикади.

Съпругът ми през 1987 г. не е искал да влезе в партията, което за времето си е било нещо ужасно. Свекърва ми е била като болна, защото е знаела, че веднъж лепнат ли ти име, нищо няма да стане от теб.
Спомням си как ходихме в дома на някакви хора, като бях в 7 клас, за да си купим долари. Исках истински дънки, а не Панака. В тия години беше голям хит да имаш позната , работеща във Валентина или изобщо в магазин за дрехи. Магазините ги зареждаха във вторник и петък и ние хуквахме да обикаляме. То навсякъде беше еднакво, но нищо.
През 1989 г. бях във великата глупост , наречена УПК, 11 клас. Точно на 10 ноември бяхме в София да разглеждаме някакъв завод. Не помня кой , но помня вечерта и дискотеката в хотел Хемус. Ние - 40 девойки клас, на мода беше Ламдаба , а в дискотеката някакви араби ни налазват. Ние бързо се прибрахме по стаите. На другия ден, като се прибрахме, разбрахме какво се е случило. Но за нас това беше краят на униформите, комсомола, отпаднаха матурите, държавния изпит след УПК, нямаше бригади и брой приети студенти по окръзи във висшите училища. После дойдоха студентските стачки....

Аз съм родена точно след падането на режима, Темата е интересна, макар в много от постовете да лъха тъга и болка. Не мога да изкажа мнение за нещо, което не познавам достатъчно, но определено бих искала да прочета повече истински истории - било то от едната или от другата страна на "барикадата".
В моето семейство, знам, че баща ми е искал да стане военен, но не са го приели, защото съседът-партизанин докладвал дядо ми, че бил фашист (а това дори не е било вярно).

За мен комунистическото време обхваща не само детството, но и младостта. Бях на 25, когато дойде времето на голямата  демокраДция.
Какво помня от преди? На 17 години ни пратиха на бригада във военните заводи в Сопот. Мажехме с грес взривителите на противотанкови ракети и вместо да ги поставим внимателно на лентата, ги хвърляхме небрежно по нея. Влезе директорът и косата му настръхна. Каза, че по някакво чудо нищо не избухнало. Вдигнаха ни веднага оттам и ни наслагаха в края на лентата да опаковаме готовите ракети. Гушвах ракетата, която тежеше 5 кг, като бебе и я носех до сандъка, където я поставях в стърготини, а някой съученик заковаваше с пирони. Ако някой се беше спънал и паднал с ракетата.... Когато се прибрах след 17 дни цялото ми лице беше покрито с пъпки от отровите, които бях погълнала. Но пък след месец получих в плик 210 лв. Тогава толкова взимаше баща ми - инженер, за цял месец. Не можеше да се откаже, където те пратят-отиваш. Каквото ти кажат-правиш. Родителите не смееха да гъкнат, къде ти да протестират. В университет се влизаше изключително трудно. 800 кандидати за 24 места за БФ преди 32 години. Плаках пред списъка на приетите. На Нова година миришеше на мандарини, портокали и банани. Свързвах ги с празника още години наред след това. Не съм правила драми през останалата част от годината, просто не ги мислех. Беше ми кофти, че имаше такова нещо като Кореком, защото беше постоянен дразнител, а не явление като бананите. Тъпо. Помня също, че никой не ровеше по казаните, дори циганите рядко го правеха. Всички бяха длъжни да работят. Ако не учиш и не работиш, идваше милицията да те търси. Заплатите бяха малки, но пари не липсваха на хората. Когато турците си тръгнаха през 1989 г изнасяха по 200, 300 хил.  А когато ограбиха парите на хората за първи път с паричната смяна, моите родители загубиха към 30 хил лв, съседите-70 хил. Пари, спестени от.... бачкане. От детството си помня, че бях по цял ден навън и нищо никога не ми се случи. На село къщата на баба и дядо се заключваше когато отиваха до близкия град. Така правеха всички, никой не се оплака от кражби. Не мога да кажа, че е било само черно или бяло, защото животът е шарен.

Мен като са ме кръщавали, дядо ми не е могъл да присъства, стоял е отвън пред църквата, защото беше директор и ако го видят вътре - край.
А майка ми като е била ученичка, са ходели с приятелки тайно в католическата църква да слушат как свирят на орган. Веднъж една учителка от тяхното училище ги е видяла и ги е насмела, но не ги е издала.

To си беше ужас.

И понеже съм чела някои спорове по темата с църквите, искам да кажа, че и аз, и сестра ми сме кръстени и се правеха пищни кръщенета. Същевременно пред църквата на всеки Великден се залоставаха другарката Кръстева, моята класна от първи клас и още учителки. Караха ги да дебнат пред църквата дали бабите не водят учениците. Това си беше абсолютен факт при нас. Баба ме прикриваше с палтото, ужким, а другарката Кръстева се правеше, че не ни вижда, защото тя самата ходеше на църква и палеше свещ.
Това е тоталното лицемерие м/у църква и компартията.
Пълен смях. Хем забраняваха, хем и венчавки се правеха, и кръщенета, да си пълнят гушките попчетата ченгета.
Така е разболяна и църквата, а аз при всички положения смятам, че ако се реформира, тя би могла да бъде от полза.

Възродителният процес - другата черешка на тортата от многото.

Не знам защо, но когато слушам истории за комунизма, си представям някаква лайт версия на 1984, на Оруел.  Има ли нещо такова?

Естествено, че имаше. Всичко се донасяше.

О, как забравих да споделя една феноменална диващина - когато минаваше недоразумението Тодор Живков, се завардваха улици, булеварди. Слизаме ние през Околовръстното към бул. България и изведнъж баща ми забелязва как летят някакви коли от към Бояна. Не знам как  не бяха завардили тогава та ние се смъкнахме почти до колите на политбюро, но започнаха да ръкомахат, спряха го, изкараха го и той после си дойде в колата и беше пребледнял, казали му, че ако е продължал още  малко и ....айде, можело е да се случат "чудни" неща.
Тошовщини безкрай.

След като държавата открадна(национализира) имотите, добитъка и фабриките
на хората, хората ѝ го връщаха 40 години
като крадяха кой от където свари.

Моят свят не е твоят. Тази тема го доказва за пореден път.
Макар единият ми дядо да е работил 40 дни в трудов лагер, защото като млад счетоводител е открил зверска злоупотреба в документацията на едно АПК, в крайна сметка се издига до зам.министър, единственият без партиен билет.
Доста късно осъзнах, че нашият начин на живот не е бил масовият. Братовчедка ми, да речем, ако ви прочете, ще ви обвини в лъжа. Хем, е доста по-голяма от мен. Т.е. би следвало да е наясно с истината. Все пак през 89-та бях на осем.

Каси, една птичка пролет не прави, единици са били като дядо ти.

Да, моят свят не е твоя. Моя баща също е бил млад и перспективен счетоводител. Но му се наложи да стане локомотивен машинист, защото е бил от семейство на кулаци.

Моя дядо е бил комунист... от тези утопистите, които са вярвали в някаква идея.
След като комунистическия режим идва на власт, за всеки случай го вкарват в концлагер. За негово нещастие, не е бил от неграмотната пасмина която е заляла страната през 44та, а е бил грамотен човек с юридическо образование получено във Франция /ако малко ви учудват годините аз съм дете на късни родители, баща ми е 28ми набор, а рождената година на дядо - 1894/.
След няколко месеца  в концлагера, го пускат... "незнайно" как се оказало, че имал твърде влиятелни познати в СССР.
Явно заради българо-съветската дружба, го слагат на отговорен пост в народния съд. И следва нова изцепка на дядо ми, отказал да подпише някакви си 300 смъртни присъди на предатели според комунистическата партия /на интелигенцията  на областта според него самия - лекари, инжинери, юристи получили образованието си в прогнилия западен свят/. Такава обида не се прощава лесно от партията, кофти, че човека си има приятели в СССР, та да нямат разправии - вкарали го в затвора, по тъпо обвинение...
В общи линии, това е целият му живот, редуване на големи постове и затвори... Сестра ми, доста по голяма от мен, ми е казвала, на дядо всички големи партийци му сваляха шапка... докато умуват по какво обвинение да го вкарат в затвора, отново.

Спомням си как бях застрашена от изключване в първи клас. Учителката обясняваше как сме произлезли от маймуните, и аз рязко обявих, че тя ако иска да е щерка на някоя маймуна си е нейна работа, но аз съм от Адам и Ева /редовно ходех на църква, и бях по запозната с църковните въпроси отколкото с въпросите на партията/. Стана страхотен скандал, но чак като пораснах си дадох сметка, какви простотии съм докарала на семейството ни....

ако  почна да описвам всичките ми спомени с  тази номенклатура, ще ви стане скучно да ме четете

Нещо не ми се вързва  чисто исторически. АПК бяха създадени 1979 - 80 год. Възрастта на дядото, определението млад, внучката, родена след 1980.
Имам много неща да разказвам по темата. От трите страни, защото не бяха само 2.
Утре вечер, дано имам повече време. И ако ви е интересно, разбира се.