47 тема на ЕЛП - ароматна, начетена, пролетна

Вгледах се. Върху голите черепи на гризианите стърчаха някакви малки металически пластинки, които отначало не бях забелязал, поради общата сивота на въздуха. Въпреки бавната им походка, пластинките леко се поклащаха.

— Антени — каза Ртъслри. — Те са монтирани в самия мозък на тези същества.

— Нима? И за какво им служат?

— За да бъдат щастливи… Впрочем, има време, ще се убедите сам.

 Ние следвахме своя гризианин отблизо. По-далечните изглеждаха призраци в сивия здрач на планетата, но този аз можах да разгледам. Беше мъж на средна възраст, доколкото можех да съдя: въпреки сбръчканото му лице, тялото му бе мускулесто, ръцете дълги и силни. Имаше развити челюсти и ниско изпъкнало чело, под което се криеха очите му. Нима наистина не виждаше и не чуваше нищо?

Направих двете крачки, които ме отделяха от него, и докоснах с пръсти голото му нечисто рамо. Той не реагира… Впрочем реагира, но това стана едва след няколко безкрайно бавни стъпки. Бяха минали може би две минути, когато гризианинът, без да се спре, обърна глава към рамото, което бях докоснал. За миг срещнах погледа му. Побиха ме тръпки. Това беше поглед сив, мътен, безизразен, поглед на луд или на животно, без нито една светлинка на разум в зениците… Все така бавно гризианинът отново наведе глава и продължи пътя си. Той не беше ме видял.

Погледнах към Ртъслри ужасен. Той сви рамене:

— Не, не е луд, Луи.

 Стана ми тъжно. Край нас продължаваха да влачат подгънати нозе сивите гризиани, с техните наведени глави и антени на теметата, запътили се към своите безцелни цели.

— Дявол да го вземе — казах на френски. — Как търпят това тия нещастници. Как не са се сетили досега да извъртят една революция поне?

— Там е работата, че те не са нещастни, землянино.

— Какво говорите, уважаеми Ртъслри?

— Разбира се, че не са. Какво е всъщност щастието, освен една субективна оценка за пълнота на живота? Освен задоволяване на желанията и потребностите?

— Нима говорите за тези голи, треперещи, мръсни, полуумни гризиани? Ртъслри!

— Искате ли да видите в какъв свят живеят те?

— Но аз вече видях.

Бен Коли и Кил Нери бълбукнаха едновременно. Ртъслри, без да каже нито дума, препречи пътя на един от гризиалите и най-безцеремонно измъкна малката антена от темето му.

Ефектът бе удивителен.

Гризианинът се спря и вдигна глава. Обърна я наляво, после надясно и даже ми се стори, че този път ни видя, но не задържа поглед върху нас. Той огледа с известно учудване сивата равнина, голите скали наблизо, от чиито пещери излизаха негови съпланетници и най-сетне — себе си. В очите му проблесна нещо като разум. Но този проблясък веднага се замени с безумен ужас — същия ужас, който бях видял в очите на сановника, докоснат от малкия ми пръст. Сега обаче не последва никаква тревога. Просто гризианинът се запъти към най-близката шахта за генератори на космически лъчи и се хвърли в нея с главата надолу.

— Ртъслри, как можахте! — извиках, като забравих всякаква предпазливост.

— Нямах друг начин да ви услужа — отвърна хладно Ртъслри.

Той се приближи и докато се усетя, спокойно почна да прикрепя антената на моето теме, като я привързваше към косите ми…

Какъв чуден син въздух, какво великолепно жълто слънце, какво светло златисто небе! Над главата ми бе разперило клони едно дивно дърво със синкавозелени перести листа, а между листата като малки слънца светеха едри оранжеви плодове.

Стоях на малък хълм. Под хълма се простираше дивен парк: сенчести алеи, оградени от едри цветя и храсти, зелени поляни, малки горички, от които се носеха птичи трели, разкошни фонтани, пред които фонтаните на Рим, на Сан Суси и на Петерхоф биха изглеждали бездарни играчки. Из алеите се разхождаха прегърнати млади хора — те напомняха превенианите по своята красота и свобода на движенията; разхождаха се усмихнати, розовобузи старци и старици, гонеха се деца. В далечината, отвъд парка, се издигаха белите кръгли сгради на един голям град и от покривите им като сребърни и златни птици излитаха блестящи дисколета, които се отправяха по своите небесни пътища…

Съзнавах, че това бе само сън или мираж и все пак не бе нито сън, нито мираж. Усещах твърде остро миризмата на цветята, чувах гласове, които, колкото и странно да е, говореха на превениански. Нещо повече — имах чувството, че аз самият съм част от тази реалност: като откъснах един лист от дървото над главата си и сдъвках крайчеца му, усетих горчив вкус.

Почувствувах болезнено дръпване в косите си, извиках и…

И се намерих отново върху Гриз. Бях застанал на самия край на шахтата, дето се бе хвърлил преди малко гризианинът. Бен Коли и Кил Нери ме държаха за раменете. Ртъслри ми показваше антената и бълбукаше с гърлото си.

— Какво преживяхте, Луи? — попита той. — Така се юрнахте насам, че ако не бяхме ви изпреварили, щяхте да полетите в дупката.

Нямах сили да му отговоря. Контрастът между преживяното и това, което ме заобикаляше, беше толкова силен, че загубих съзнание. 

ЛоДж, въпреки изричните ми предупреждения, че
ще вали, все пак реши да излезе с приятели.
Добреее, ама заваля за повече време. Звъни ми и
отидох да я взема. Питам я:
- Как си?
- Пре-кра-сно!
- Да? И откъде те споходи прекрасността? - питам,
защото яко се стича дъждът по нея.
- Прекрасно е да има поне един човек, на който да
можеш да разчиташ изцяло. Във всяка ситуация