За липсата на приятели

Здравей
Местенето на чисто ново място ми е познато.
Може би и там ще се появи някой, с когото да можеш да се отпуснеш както едно време.

много познато и аз съм така, но с времето сякаш свикнах да нямам ИСТИНСКИ приятелки.от детството с приятелките отдавна се разминахме може би щяхме да поддържаме връзка ако някои хора не бяха толкова лицемерни.и други приятелки имах с които се разделихме не само от обстоятелствата като двуличие.имам познати колкото искаш и от работа,и за едното кафе дето се казва, и семейни приятели и моят любим човек.а за мен това е напълно достатъчно.омръзнало ми беше от лицемерия и такива глупости затова предпочитам да нямам приятелка.Животът те разделя с много хора,за да оцениш че това което имаш е напълно достатъчно 

Толкова ми е познато.
Преместих се в друг град преди 14 години и нямам приятелка тук. А понякога така имам нужда да изляза с друга жена.

Хубавото е, че с приятелките ми от родния ми град винаги можем да поговорим по скайп, фейсбук и го правим доста често, може би заради това, не се чувствам самотна. Може и 5 приказки да си разменим и това да ме усмихне.

И аз нямам приятелки...Имам една от детството, но тя е в друг град. Е, мога да и звънна по всяко време и да поговорим, но темите ни се разминават. Нямаме вече общи теми. Тя си изплаква нейните мъки, а аз своите. Иначе компанията ми е мъжка. Мъжа ми и негови приятели колеги, които не са женени. Сега зимата по едно време бях откачила. В града, в който живеем са всичките ми съученички. С никоя не поддържам постоянни отношения-като се видим се заговаряме, но какво толкова има да си кажем? Понякога много ме боли, че никоя не се интересува от мен/това са си мои състояния, които се събуждат главно зимата, което е и нормално/. Сега времето се затопли и понеже аз съм с малко дете вече мога да се отпусна и да изляза. Е, излизахме няколко пъти и честно казано съм шашната! Само клюки, говорене зад гърба и такива подобни...кой знае и мен как са ме изкоментирали. Но какво да се прави? Не мога да се затворя в нас и да не се покажа навън или да не говоря с хората...Слагам си клюкарския чип и тръгвам. Приятели не ми трябват-имам си една-но компанията и разнообразието си е друго нещо. Аз за себе си стигнах до извода, че трябва да бъда по-нахална, по-отракна и т.н. пък знае ли човек може да излезе и едно чудесно приятелство!  

Разбирам те... Доста време бях така след като от София се преместих в Пловдив. Имах някакви стари приятелства от детството, но някак си не се получваше. Не, че не излизах с тях, обаждаха ми се, но не беше като с приятелите ми в София. По тази причина всеки уикенд бях в София. И така, докато се изморих. После си станах самодостатъчна, започнах да спортувам много, записах втора магистратура и изведнъж от нищото се появи една приятелка, съвсем неочаквано за мен! Дорис е много права! Насила хубост не става!

Напълно те разбирам.Аз се преместих в друг град преди 5 години, забременях и покрай майчинството съвсем ограничих социалните контакти.Имах приятелка от детството ,с която бяхме неразделни, но стечение на обстоятелствата трябваше да избирам между нея и съпруга ми.Беше трудно решение, но нито за секунда не съжалявам за избора си.Въпреки, че ми липсва тази близост с приятелка, като мина време осъзнах, че се е интересувала единствено от себе си, едва ли бих изградила такова приятелство вече.

Аз си признавам, че дори приятелка за по кафе нямам. Единственото момиче, което чувствам близко, като истинска приятелка, сега живее на 2000 км. Успяваме да се видим, когато тя си идва, близки сме си и ни е хубаво заедно, но това не е може да запълни липсата на (почти-)ежедневния контакт с приятел.
Естествено е, когато порастеш и животът те качи на голямата въртележка, да не можеш да държиш толкова силно ръката на онези, старите приятелки. Но ето, че не съм само аз, нито само авторката - много хора сме така. Криво ми е, защото с най-добрата ми приятелка се разделихме по глупав, глупав начин и, въпреки че скоро се видяхме, счупеното няма как да се поправи. Друга, която имах за добра приятелка, очевидно ме избягва вече повече от година насам и спрях да си правя труда да се старая. Защото този процес е двупосочен, а липсата на отговор е по-тежка от мълчанието даже.
Успях да се сприятеля с мъж. Все едно цял живот се бяхме познавали. Но ММ не беше никак доволен, а не исках да го карам да се чувства зле - все пак той е първият човек, когото имам за най-добър приятел, и го обичам твърде силно. Опитах да създам среда за семейно приятелство - между нашето семейство и това на другия мъж, но не се получи. Затова прекратих контакт, колкото и да ми е тъжно.
Усещам, че доста съм се вкопчила и в мъжа ми, и в детето, именно заради липсата на приятелка.

Семейни приятели имаме, ама не е същото, знаете. Пък не знам откога не съм чувала друг човек да говори за мен като приятел. И това боли.

Стана ми много криво, като прочетох в първия пост, че "приятелката" сега проклетисва из форума. Грозен обрат.

Пижамка, много си права, че когато не е двупосочно просто няма никакъв смисъл. За раздялата с бившата вече моя приятелка, сигурно донякъде вина имам и аз. Не отричам, че е имало моменти в които не съм се обаждала и не съм търсила, но както каза, като те завърти въртележката се сменят и приоритетите. Така се случи, че и мен ме грабна яко живота. Мъж, дете, семейство, нов град, за кое по напред. А тя имаше репродуктивни проблеми, явно не разбираше моя начин на живот, всичко ново което се случваше в него. Така неусетно намаляха контактите, вече не си звъняхме, не споделяхме. Накрая получих водопад от обвинения колко лицемерна и каква използвачка съм била. Сега половината форум я подкрепят, че се е отървала от мен. А аз за близо 30-ината години приятелство лоша дума не казах срещу нея. Но всеки си гледа от неговата си камбанария, пък са и казали хората ''Направи добро, изяж л....'' Та такива работи

О и аз съм така, загубих няколко приятелки след гимназията и след това, така и не срещнах други. Затова пък преоткрих приятелството с майка ми.
Аз също се усещам, че се вкопчвам и в нея и в приятеля ми, но..какво да се прави, не се отчайвам

Не, не е друга тема. Липсата на комуникация и близост с мъжа ти е в основата на тъгата ти.

Изобщо не е друга тема.

Мислиш си, че приятелите, с които да "поклюкариш", ще те спасят от тая дупка, но това няма да се случи.

Най-много само още повече да засилят осъзнаването на отдалечеността ти от този, който трябва да ти е най-близък.

Nofelet, нямам липса на комуникация и близост с ММ, но както казаха и по горе има неща които можеш да кажеш само на една жена. Да, и на мъж приятел също, но половинките не гледат с добро око на идеята както спомена Пижамка. Тук никак не става въпрос за мъжките половинки - за тях си има други теми.

Значи не съм била само аз така. 12 години вече живея в друг град. В началото се събрахме готина компания, всичко си споделяхме, яки купони и т.н. Но малко по-малко една по една започнахме да се омъжваме и интересите ни да се променят и да се отдалечаваме малко по малко. Сега ми остана само една от тях, но също не мога да я нарека моята приятелка. Тя постоянно се оплаква, мрънка, малко е странна / не беше такава, но откакто се омъжи се промени много/, чуваме се, виждаме се да съберем децата, но това е. Не мога да й се обадя да идем на кафе, тя все не иска, за кръчма да не говорим. Опитвах се да създам нови приятелства, семейни и не, но не се получава. Липсва ми да мога да я нарека шматка, и да се смеем от сърце,ноооо. Всички ми се струват фалшиви. Много ми е гадно понякога, когато гледам как се събират големи компании, ходят по хижи ала бала, а ние нямаме едни приятели да им се обадим , да им кажем хайде примерно на пикник и да се съгласят. Ужас. Познати колкото искаш, но приятели не.

Нямаш липса на комуникация и близост, но имаш някакви неща, които няма как да му споделиш...

Объркваш ме.

Много ми хареса

За приятелства от миналото не съжалявай, по-скоро може да ти е тъжно, че сега не съумяваш да си намериш приятели, но за тази с която сте се разделили изобщо не го мисли. Станалото станало, ти живееш в настоящето.
Много е трудно да се изгражда истинско приятелство след едно определено време. Като, че ли в детството е лесно просто да заговориш някого и да се заиграаете, да ходите заедно на училище, да споделяте и тн.
Единствената ми близка приятелка ми е от детството и макар, че сега сме разделени от хиляди километри продължаваме да си пишем, да държим контакт, но е много по-различно като на живо.
Опитах се с някои съученички да излизам когато се връщам в моя град ама не се получава, то се започва едно говорене за тая, за оная, пък какво казала третата, пък на четвъртата какво работи мъжа ѝ и колко любовници имал   Мен това изобщо не ме интересува ама все трябва да се обсъждат другите. Много натоварващо ми се стори и спрях да излизам.

Все си мисля, че по-добре сама в къщи както кукувица да си седя отколкото да излизам с таккива хора и уж да сме приятелки. Не знам дали изобщо трябва да съжаляваш, че нямаш прителки, поне си избрала да си сама отколкото да се мъчиш да си някакви само и само да има с кого да споделяш и да излизаш.
Аз ги виждам някои уж големи прителки, едната си тръгва и другата започва да я плюе зад гърба ама като се видят много се ''уважават''  Грозна картинка.
Ако имаш дете може да опиташ с някоя друга майка в парка, в граниката да се заговаряш, покрай децата се изграждат приятелства. А на работа честно казано колкото може по-далече да се стои от колежките е най-разумно, рядко ми се струва да попаднеш в някакъв добър колектив, просто винаги ще има някоя сплетница и интригантка.