В момента чета...39

Аз чета 3тата част от Сагата Долангегър и мисля, че първите две книги са доста по интересни.

 Прочетох
 
 Книга със сериозен обем, със страхотен превод / на Милен Русков/, без забележки съм към коректорска и редакторска намеса. Браво, рядко вече ми се случва да чета книга и да не изпадам в потрес от недоразумения от най-различно естество.

 За първи път чета книга от Сара Уотърс. Но след тази книга, ще търся и другите й романи.
 Много монотонна книга, сякаш действието  е на забавен кадър, а това ми беше изморително за четене. И такова подробно описание на всичко. Това го отчитам като недостатък. Иначе историята е много увлекателна, през цялото време бях в една загадка и все очаквах развръзка, но - не, нямаше. Умее да хване читателя авторката и да прикове вниманието му. Главен герой е къщата. Самотна и изолирана къща, която подхранва всякакви фантазии. Повече не мога да напиша. Макар и мрачен до самия си край, романът носи една фина нежност, една интимност.

 Мисля, че такова усещане носят романите на Кейт Мортън, затова съм решила да ги прочета. Все още не съм прочела нито един от тях. 

Нели, тъкмо навреме ми идваш с това ревю. Ще си я поискам в предай нататък.
Сравнението ти с Мортън направо ме спечели. Е, не само то.

Аз съм чела "Крадлата"-много ми хареса! Запланувала съм и "Малкия непознат". Сега още повече след мнението на Нели. Обичам подробните описания,наслаждавам им се. 
Но Кейт Мортън не я заобичах. Отегчавам се с нейните романи. Не мисля,че има прилика между Сара Уотърс и Кейт Мортън,но това е мое мнение. 

И аз не откривам прилики между Сара Уотърс и Кейт Мортън 

И аз да кажа, че намирам прилика между двете авторки може би в това, че разказват за английското общество. Като стил, обаче, смятам че са доста различни и това е много хубаво  .

Според мен приликата между Сара Уотърс (в "Малкия непознат", тъй като не съм чела все още другите й книги) и Кейт Мортън е в любовта им към Англия, замъците, английския начин на живот. Различен е подходът на двете авторки, дори и когато тематиката им е сходна. Сара Уотърс има по-психологически и последователен подход при изграждане на образите, а Кейт Мортън обича паралела между миналото и настоящето, елементите на изненада и обрати. Кейт Мортън ми харесва много, а Сара Уотърс бих искала да опозная още. 

Пете, много точен коментар  !

Аз продължавам да чета поредицата на Кон Игълдън за Юлий Цезар. Като приключенски  романи книгите са много интересни, обаче в исторически план има такива измишльотини, че направо ми нагарча  . Всъщност това си е право на автора, но аз сякаш очаквах нещо друго.

Започнах

Момичета, за мен Мортън е все още напълно непознат автор. Аз просто допускам, че мога да ги сравня на база това, което съм чела от ваши коментари за книгите на Мортън. Изобщо не се повлиявайте от моето мнение, твърде лаишко е.

 А преди малко си взех от библиотеката и "Нощна стража" на Сара Уотърс. Харесах я, не можах да се стърпя, ще чета и тази книга, после ще търся "Крадлата".

 Лили,  !

Започвам "Където луната я няма"

Прочетох "Сексът и комунизмът", като цяло ми хареса, макар че на моменти ми дойдоха в повече вулгаризмите, но идеята беше друга, за разпада на едно семейство в смутните комунистически времена и доколко строят е виновен за това.

Започнах без да имам големи очаквания:

Снощи в късна доба приключих с "Лисицата" на Галин Никифоров и започвам и аз да я препоръчвам неуморно. 

Ако Бъб не ми я беше набутала в ръцете никога нямаше да я прочета, дори и да я бях мернала в книжарниците. Изобщо не бях чувала за автора, а не е като да не знам какво се случва на нашия книжен пазар. Малко му е рекламата на този човек, трябва повече да се говори за него.

Първо и много приятно ме учуди чудесния му стил на писане. Аз съм много капризен читател, но тук нямам забележки. Книгата е изградена по добре познатата схема минало-настояще с прескачания от едното към другото. Историята е криминална, но и силно психологическа като същевременно засяга и един от вечните въпроси, вълнуващи човешкото съзнание от дълги години - този за безсмъртието. Няма да издавам повече за сюжета, за да не стане спойлер. Другото, което много ми хареса е, че това е книга, от която научаваш много нови неща (държа и на това в едно истински качествено четиво), които са поднесени интересно и са органично свързани с цялостното действие, а не изсипани на куп тип "вижте ме колко знам". Авторът очевидно се е подготвил сериозно и задълбочено в няколко области, а освен това всяко връщане в миналото е в различна епоха и страна, което ни дава възможност за още и още любопитни късчета история и информация. Книгата е дебела (550 страници), но не дотежава.

Единствената ми дребна забележка е, че авторът си има два-три любими и не толкова подходящи според мен израза, които повтаря от началото до края на книгата и които ми се забиваха като малки трънчета в съзнанието всеки път като ги прочетях. Вместо "дръпна си от цигарата" или някакъв друг глагол, свързан с пушенето (а в книгата се пуши мощно и по много), Галин Никофоров неизменно ползва "опъна си от цигарата", което мен ме дразнеше. Голямо опъване падна 

Вторият досаден израз беше свързан с гласовете на героите - когато някой беше изморен/ядосан/уплашен/агресивен гласът му без изключение ставаше "продран". Не дрезгав, не скърцащ или какъвто и да било друг синоним. Само и единствено - продран.

Но това са миниатюрни забележчици, които и грам не развалят чудесното ми впечатление от книгата. Интересна е от началото до края, сюжетът е оригинален и някак си не ми лъха на "българска книга". Не се натрапва локалното, битово, чисто нашенското, което отдавна ме отблъсна от съвременната ни литература. Няма мутри, преход, излишна показност и т.н. Мисля си, че Никифоров даже е писал романа, за да може лесно да бъде преведен и на чужди езици. Най-малкото имената на главните герои - Трейман, Нора, Елза са лесно преводими на латиници и нямат специфично българско звучене. Пожелавам му да бъде преведен и на други езици, убедена съм, че ще хареса и на чуждата аудитория.

В заключение - препоръчвам "Лисицата" с две ръце като само предупреждавам, че книгата е тежка на моменти.

Започвам "Залезът на боговете" на Том Егеланд. Първа среща с автора, твърдят че Дан Браун му копирал някои от сюжетите макар и много по-слабо. Очаквам доста.

О, Лу, след това зашеметяващо ревю очаквам някой да ми я набута и на мен в ръцете на следващата среща на Следкарничката 

Мижжж,взе ми думите от клавиатурата! 😉