Православието като начин на живот 5

ДЪВКИ-ЗАНИМАВКА
24 септември 2015 г. в 21:03
Наистина съм много уморен от мисловните дъвки, чрез които някои българи разбират Църквата. Независимо дали се движиш в градския транспорт, седиш в кафе или се разхождаш в парка, постоянно попадаш на някакви преживящи хора, които са възприели расото като сигнал да разкажат за вкуса на въпросната дъвка. Да не говорим пък за Фейсбук, където удобно скрит зад компютъра, а доста често и зад анонимността, храбрият хейтър е готов да разкаже за всички недъзи на духовенството.

Спомням си как веднъж един възрастен човек се приближи до мен в автобуса. На пръв поглед изглеждаше съвсем нормален. Надвеси се и подхвърли любезно: „Дали мога да ви попитам нещо?“ „Разбира се.“ - отговорих и вдигнах очи от книгата, която четях в момента. Изобщо не подозирах това, което ме очакваше. Човекът изведнъж смени тона и изригна порой от ругатни по адрес на Църквата, която си позволявала да обижда Ванга, богомилите и още някакви неща, които не запомних. „Ама нали щяхте да питате нещо?“ - безпомощно подхвърлих аз. Той обаче нищо не искаше да пита. Беше надъхан да громи.

Темата за Църквата е като тази за футбола. Не... Дори и там е останал респект я към някой треньор, я към някой футболист. От Църква обаче всички разбират и всички се чувстват достатъчно компетентни да я поучават. Реших да събера някои от тези „поучения“, които са се превърнали в клише и да им отговоря с две-три думи. Не вярвам, че това ще повлияе на някой от любителите на менталните жвачки „Турбо“, но го правя по-скоро за утеха на вярващите, за да се знае, че ние не сме боксов чувал, който всеки фитнес-маниак може да подритне, минавайки покрай него.

Неразбирането какво е Църква не е характерно само за слабо грамотните хора. И по-начетени попадат в същия капан. Защото цял живот са се развивали под похлупака на комунизма и макар пребоядисани в днешно време и досега той им тежи. Най-често те събират укорително вежди и питат: „Кога най-после Църквата ще се реформира?“ Ето, вижте папата заявил, че има извънземни, прегърнал гейовете и казал, че няма да ги осъжда, защото те се обичали, само ние, разбирате ли, живеем в тъмното средновековие. И, естествено, нямаме любов. Това, че нямаме любов, някой като го каже и смята, че е стигнал върха на мисловния процес. Оттам нататък трябва да седна на улицата и да се разридая от самосъжаление. Обаче аз не го правя. И казвам: „Църквата няма да се реформира никога!“ Затова съм дошъл в нея и съм станал неин служител. Църквата не е партия. Нито обществено дружество. Нито НПО. Църквата е Тяло Христово. Тя не се подчинява на временни гласове. Не върви след прищевките на този свят. Нито след неговите моди. Тя слуша Своя Глава. Христос е нейният вечен Критерий за добро и зло. Тя е чула и е запомнила думите, че Той е Път и Истина и Живот (Йоан 14:6). Не може нещо вчера да е било правилно, а днес да не е. Не може нещо, което вчера е било грях – днес да е cool. Опитът да поставиш друг критерий на Църквата, вместо Христос, е всъщност опит за нейното разрушаване. Днес хората искат те да казват кое е грях и кое не е. Кое е любов и кое не е. Кое е добро и кое не е. Но в Църквата това не може да стане. Човекът не може да смени Бога. Нито черното да стане бяло. Похотта няма да стане любов. Фантазиите няма да станат съзерцание. Самолюбието няма да стане достойнство. Може на някой да му се иска да има други Божии заповеди, но Църквата няма да ги подмени. Добре казваше един владика в своя проповед преди време - разбира се, крадецът няма да хареса заповедта НЕ КРАДИ. Ще иска да има заповед КРАДИ. Прелюбодеецът няма да хареса заповедта НЕ ПРЕЛЮБОДЕЙСТВАЙ, а ще си измисли свои блудни правила. Но Църквата никога няма да тръгне по този път. Не говоря за някои отделни нейни членове. Те могат да грешат понякога. Но църковното благовестие никога няма да се промени.

Следващото балонче на дъвката е специфично най-вече за медийни герои. Върви с леко припадничав поглед и злобно просъскване: „Ванга, Дънов и йогата ли са най-големите ви проблеми?“ Спомням си дори една жена как прибави към това призив към всички свещеници: „В момента в циганската махала има епидемия от морбили. Мястото ви е там, а не да ми говорите глупости.“ Тук трябва да направим една много важна уговорка. Дори и човек да изпитва немотивирана, но ескалираща злоба към Църквата, трябва да помни онова, което са го учили в първите седем години. Тоест, да се държи възпитано. Ако влизаш в Църква само веднъж в годината, за да се „заредиш“ от някоя икона, е добре да не даваш акъл какво да правят хората вътре. Така че, ако не си 100% сигурен какво е Църква, не бива да си толкова самоуверен, че да даваш задачи на нейните служители. Все пак всички не могат да бъдат епископи. Вярно е, че Църквата е лечебница, но на душите най-вече. Разбира се и на телата, но е важно хората да са нейни членове. Много преди социалните ангажименти (пък ако ще и с ромите) тя има заповед от Господа – да учи хората да пазят онова, което Той е заповядал (Мат. 28-20). Защото само по този начин могат да намерят вечен живот. Тоест, първостепенна задача е да пази своите от лъжливи учения, от вяра-менте. Да предупреждава, ако някой се опитва да подмени истинското спасение. Така че, да! Йогата, Ванга и Дънов са наш проблем. Както и всички, които говорят лъжа. Които казват нещо, което Христос не е учил и не е заповядвал. Всичко, което не е от Бога, не е за чедата на Църквата. Църковните служители могат да се провалят във всичко друго, но не и в това. Да, може би не обгрижваме болните както трябва. Да, може социалната ни дейност да куца. Но Църквата не е фондация. А ако спрем да учим за Христос, спираме да бъдем Негово Тяло.

Друг такъв въпрос е: „Къде бяхте вие, когато...?“ и се прибавя история за някой, който е страдал, а как свещениците там ги е нямало. Подразбирането му е: „Когато сме имали нужда, вие отсъствахте, а сега сте дошли да ни давате акъл.“ Чувал съм често този въпрос. И винаги от напълно нецърковни хора. Мога да ви разкажа десетки истории, които съм чул от мои събратя свещеници как са прекосявали снежни преспи, за да причастят умиращ и да му затворят очите, как са изповядвали смъртно болни и с благодатта, която имат от Господа, са ги изцерявали, как са избърсвали сълзи и са давали основание за живот с упование в Христа. Най-често обаче те са отсъствали при хора, които са им непознати. Които никога не са идвали в Църквата. За чиито проблеми дори не знаят. Отсъствали са там, където Христос е презрян, отхвърлен, непознат. Има ли случаи, в които ние сме се проваляли в мисията си на свещеници? Има, разбира се! Но едно е да усещат липсата ти твоите близки, приятелите. Друго е да те обвиняват за нея непознатите. Тези, за които си бил никой през целия им живот. Вярвам, че въпреки нашето несъвършенство, Божият промисъл няма да остави нито един от вярващите необгрижен по един или друг начин. Но ако сърцето ти през целия ти живот е било затворено за Господа, за Църквата Му и за нейното учение, не разбирам какво точно искаш от нея? В какво я обвиняваш? Понякога става така – когато дойдеш си натрапник и нахалник. Казват: „Навираш ми в носа твоята религия!“ Когато пък те няма, те питат: „Къде беше, не те ли е срам?“ Между тези два упрека минава ежедневието на свещеника. И най-често те идват от едно и също място.

Основното обаче е обвинението срещу морала на църковните служители. Каквито и които и да са те. От клисарката до патриарха. Влиза например някой в храма... Ей така, разхожда си кучето наоколо и му щукнало да влезе. Пали свещ и започва да се разхожда с нея, оглеждайки любознателно иконите и оставяйки топли парафинови капки след себе си по килима. Жената не издържа и му прави забележка. Тогава избухва „справедливият“ гняв на богомолеца по бермудки и джапанки. И започва да пита: „Това ли е най-важното? Защо сте толкова злобни? Знаете ли кой съм аз? Църквата не е ваша, а на нас, хората. Не ви ли учат да сте любезни и че клиентът винаги има право? На кого да се оплача?“ Искам да ви кажа, че това е непоносимо. Винаги ми се иска да накарам един такъв човек да прекара един ден с милите женички, които са в храма. Да изтърка свещниците, да се опита да изстърже от килима восъка и да остави няколко пъти такива като него да минат през току-що преметения боклук, за да се наложи да се мете църквата отново. Тогава целият морал ще се изпари. Ама... нейсе. Някои, които са по-вярващи, дори казват: „Бабичката ми се скара, че съм оставил кални стъпки и на мен ми идеше да я направя на нищо, ама си замълчах, защото съм смирен.“ Това ли ти е смирението, бе? Ти ако беше смирен, щеше да помислиш и за другия човек, а не само за себе си. Но проблемът е, че ние все повече мислим за Църквата потребителски. Все едно сме влезли не в храм на Господа, а в заведение за бързо хранене. „Искам това. Искам онова. И по-бързо!“ А за нас остава само да сменим расата с престилки и табелки, на които пише: „Вас ви обслужва отец...“ Идва веднъж една жена на Цветница. Разбутва огромната опашка и с крясъци започва да взема върба, колко може да носи. След кратка словесна схватка накрая я питам: „Госпожо, вие заради върбата ли идвате или заради Христос?“ А тя казва: „Заради Христос идвам цяла година, а сега идвам заради върбата!“ Сещате се колко е идвала през годината, нали? Просто един агресивен потребител на върба. Ето такива имат най-много претенции към Църквата. Друга пък щеше да влезе в храма с кучето си, защото вече сме били в Европейския съюз и то имало права. Една лелка пък на Богоявление вдигна страшен скандал, че супата, която раздаваме за празника пред храма, била блажна. Откъде накъде нямало супа и за вегетарианци. Това било дискриминация... Иди се оправяй. Мога да ви разказвам такива истории няколко дни.

Най-големите претенции обаче ги отнасят владиците. Кой знае защо, но за нецърковния човек Църквата това са митрополитите. Всеки техен личен грях е грях на цялото Християнство. Как пък за толкова години журналистите и светските хора не видяха нищо друго, освен часовници и коли. Поводи за съблазън сигурно има. И аз съм давал такива. Спомням си например, че докато още не бях свещеник и водех едно църковно предаване шефът на телевизията се доближи до мен и ми каза: „Владко, ама ти пушиш ли?“ „Пуша“ - отговорих. „Е, как не те е срам. Нали си вярващ?“ Не беше чул и дума от това, което говоря сутрин в ефир, но цигарата веднага му се наби в очи. Не че беше загрижен за това, че върша грях и се погубвам... По-скоро казваше: „Хванах ли те, пушач такъв!“ Затова трябва да се разберем по един много важен въпрос. Църквата не е за съвършени хора, а място, където хората придобиват съвършенство. В своята земна част тя е за каещите се грешници. Заради тях дойде Христос на земята. Тиранично е да искаш от служителите на Бога да са безгрешни. Спомням си, че във времето, когато се избираше сегашния патриарх, по една телевизия бяха поканили да говори по темата известна журналистка... Известна... да кажем със своята професионална еластичност и с прякора си. В своя неподражаем стил тя се усмихна кокетно (така, както може само една застаряваща Мадам) и подхвърли: „Новият патриарх трябва да е като св. Иван Рилски!“... Помислих си: „Е, само това ли? Ами така кажи...“ Смайващо е колко високи могат да бъдат изискванията ти към другите и колко компромисни към теб самия!

И владиците като нас имат свои слабости, свои падения, свои борби. Защо сме толкова милостиви към своите глупости и толкова жестоки към тях? Ще ви споделя една много лична история. В живота ми имаше един решителен момент, който много ми помогна да не осъждам (често) висшия клир. Веднъж влязох като журналист да интервюирам един епископ. Бях млад репортер и се притеснявах. Не знаех как ще се държи. Той обаче ме прие топло. Видях не началник, а по-голям приятел. Заговорихме се преди интервюто. Изведнъж той отвори вестник и ми показа една статия срещу Църквата. Погледна ме с болка. Не с упрек. Не с възмущение. Не с превъзходство. А с болка. И ме попита защо нямаме милост към тях. После ми разказа за Ной. За това как единият му син му се присмял като го видял гол и пиян. После другите му двама сина го покрили гърбом с едно одеяло, за да не се вижда голотата му. Та ме попита владиката: „Не можете ли и вие да правите така?“ Толкова години по-късно и аз се питам същото. Поне църковните хора сме длъжни да го правим. Пък светските ще продължават да хамстват. То е ясно. А ние имаме право само в един случай да осъждаме и да изобличаваме – когато свещениците или владиците спрат да бъдат такива. Когато започнат да ни преподават друго благовестие, а не това, което ни е преподал Христос. Когато започнат да подменят Православието със сурогати. Тогава сме длъжни да отговорим така, както отговорили апостолите Петър и Иоан: „Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога.“ (Деян.4:19). Но в другите случаи не бива да забравяме, че ние сме едно семейство. Ако баща ти обича да си пийва и говори смешно – няма да идеш и да го разказваш на кварталните гаменчета, та да му се подиграват, а ще гледаш да го скриеш, защото го обичаш. Ако при нас не е така, виновен е недостигът на любов. Църквата не е само владиците и свещениците, а всички ние, които сме кръстени в името на Света Троица. Всички ние сме семейство на каещи се грешници. И ако това не беше така, то защо пък вътре трябваше да пуснат точно нас?

Тук специално място искам да отделя и на казуса с досиетата. Тия досиета дойдоха като дюшеш на всички, които хулят Църквата. Някои чак решиха, че всички духовни проблеми идват от там, че имало митрополити доносници. Ама чакай да видим сега. Ти защо идваш в Църквата? Заради Христос или заради владиците? Какво те смущава в техните досиета? Или в тяхната зависимост? Нима ти не си зависим? Нима за теб в Небесните Книги не е писано за безотговорни и самоубийствени постъпки? „Ама – казваш – те не искаха да се покаят.“ Това си е тяхна работа. Те си знаят. Нима греховете на патриарх Атинагор са попречили на стареца Паисий да се подвизава? Седнал ли е той да мисли щом Атинагор е икуменист, аз тогава си събирам багажа (то пък какъв ли багаж е имал) и си тръгвам от Света Гора и от Църквата изобщо. Нищо такова. Изобличавал го е за отстъпленията му от вярата, но заедно с това е казвал, че се моли Бог да отнеме години от живота му и да ги даде на патриарха, за да може да се покае. Ето това е поведение на истински християнин. Ако ни пукаше за покаянието на владиците, щяхме да се молим за тях. Ще ви кажа нещо. Аз също съм обвинявал някои църковни хора. Казвал съм: „Защо този говори така? Защо прави еди какво си?“ И понякога се случвало Бог да ги води при мен за духовен съвет или Изповед. И тогава се принуждавам вече да се моля и за тях. Дори по задължение в началото. Но постепенно отношението ми се променя. Едно е да обвиняваш хладно, друго е да обичаш. Нещата са несравними. Ще ви кажа, че 100 пъти предпочитам владиците с всичките им досиета и часовници пред интелектуалците, които надуват бузи и хулят Църквата по телевизията.

Като казах „интелектуалци“ и веднага се сетих за Стефан Цанев. След като се похвали, че е богомил, сега върна в обръщение още една мисловна дъвка – защо християните не се обединят. Той знаел защо. Заради някакво си филиокве. Някаква си догматика. Ала-бала са това за социалистическия мислител. Други приоритети вижда той. По друг начин си представя Църквата... Това е просто още едно невежество. Църквата не е клуб по интереси, пък били те и най-благородните и най-социалните. Тя е място за среща. За комуникация. Дори за свръхкомуникация с Живия Бог. Това, което ни разделя, не е обикновена средновековна претенция, а познанието за Бога, с Когото комуникираме в Църквата. Ако ние не бихме могли да се разберем по този толкова елементарен въпрос, то ясно е какво става в останалото. Съвременният човек иска да изличи думата ерес, защото отказва да приеме понятието Истина. Ереста се разбира само, ако човек знае, че има Абсолют. Тя е отклонение, лъжа, духовна измама. И между лъжата и Истината не може да има нищо общо (2 Кор 6:14-15). Може да правиш от духовното ментърджийство сладникави пиеси. Да се представяш за голямата работа, но това няма да означава нищо. Поне не за Църквата. Твоето мнение не е меродавно за нея.

Другата голяма измама е, че духовниците разпространяват опиум за народа, с цел да се облагодетелстват от него. И че Църквата е въпрос на бизнес. В един Кораб е възможно да се случи всичко. Включително и някой моряк да завърже дребна търговийка с пътниците. Но това не значи нищо. Не се бойте. Капитанът на Кораба е Всевиждащ. Няма начин нищо да остане скрито от Него. Но се поинтересувайте колко е заплатата на един свещеник и помислете как тези, които служат в малките населени места, хранят децата си. Казвам ви, сред тях има велики подвижници. И те самите не го знаят. Повече нямам какво да кажа по тоя въпрос.

Други пък казват: „Аз нямам нужда от посредници, защото си говоря сам с Бога.“ И с кой точно Бог си говориш? С някой, който си си измислил? Решил си, че има някакъв Бог и ти си говориш с него. Трябва да внимаваш да не започне да ти отговаря. Защото Истинският Бог не е абстрактен, а Личностен. Той реално Се въплъти, основа Църквата Си, положи Себе Си в основите й като Се Разпъна и Възкръсна. И досега е неин Глава. Има свещенство, защото Бог е установил да има свещенство. И Слава Богу, че е така. Желанието за индивидуализъм в духовното е пагубно. Защото Християнството е приятелство – и с Бога, и с другите. Не можеш да правиш каквото си искаш. Защото твоето искане е несъвършено и ще те отведе в ада. А трябва да търсиш това, което Бог иска. Защото Неговото желание е съвършено и не желае смъртта ти, а да се обърнеш и да бъдеш жив (Йез. 33:11). За да може човек да стане наистина църковен, трябва да се отрече от себе си и да приеме Христос. Затова и на Кръщението се пее: „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте...“ (Гал. 3:27). Веднъж чух една врачка да казва по телевизията, че обича да ходи в православни храмове, но има само едно нещо в тях, което я дразни – свещениците. Мисля, че това е красноречиво обяснение на всичко, което казвам дотук. Макар и грешен, свещеникът е носител на Божията благодат. И тя дразни лъжеучителя. Разбирате ли? Духовникът не е обслужващ персонал, а Божи пратеник. Пълномощен негов представител. Доказателство, че Божията сила в немощ се проявява (2 Кор. 12:9).

И накрая най-смешното. Някои казват, че не искат да ходят на църква, защото Православието обслужвало Путин, а всички попове са путинофили. Колебая се как да се изразя, но според мен това е проблем на прехода. Просто българинът преяде с политика и започна всичко да си обяснява чрез нея. Политиката е най-устойчивият идол на нашето време. Дори по-устойчив от парите. Познавам много хора, които са склонни да мислят, че ще намерят спасение чрез нея. Че тя ще им донесе някакъв нов райски свят на земята. Няма какво друго да кажа, освен, че това е пълна глупост. Идолът на политиката ще донесе на своите почитатели само болка, омраза и разочарование (както всички идоли). Защото тя учи точно на това – да мразиш и да се разграничаваш, а не да обичаш и да се молиш. Християнинът не може да е политикант. Той е молитвеник.

Разбира се, не смятам, че с всичко написано дотук съм изчерпил цялата колекция от мисловни дъвки и балончета „Турбо“. Има още много. Тези са просто най-известните клишета. Това, което ги обединява, е много просто – нежеланието да погледнеш в себе си, неразбирането на съвременния човек за собствената му пропадналост, повреденост и поквара. Ако можеше да се види какво представлява, то би се затичал през глава към Църквата. И ако срещне по пътя някой владика или свещеник, не би се оглеждал за часовника и обувките му, а би помолил за застъпничество пред Господа. Но, уви, живеем във време, в което нещастието се харесва, а липсата на перспектива във вечността се намира за готина. Бог да ни е на помощ!


П.П. Искам още да припомня, че ако правиш с дъвката си прекалено големи балони, има опасност те да се спукат и да ти се размажат по носа. Ако пък си прекалено глупав и си позволиш да заспиш с дъвка в устата, най-вероятно на сутринта тя ще е полепнала по косата ти и ще трябва да те подстригват.
  

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски“, София