"Горките ни деца, не случиха на майки!"

 Категорично ми беше забранено на мен и сестра ми да имаме домашни любимци, сестра ми донесе котка, която престоя няколко часа в апартамента и беше закарана на село от баща ми, когато той се прибра и разбра за нея!
 Племенницата ми (от страна на мъжа ми), която вече е девойка,  за да и угодят минаха доста животни през апартамента - рибки ( пробем с нагревателя, бяха сварени), папагал, (споминал се от незнайна болест), хамстер (той си замина от естествена смърт), няколко  кученца и котенца, които след два, три месеца ставаха големи и палави, правеха бели, съответно за тях се грижеха баба, дядо, мама и татко, и в един момент се започваше бясно търсене къде да приютим животинка, която вече не е интересна на детето, но никои не я иска и не му се занимава с нея!
 За мен домашния любимец  е голям ангажимент и отговорност, а не жива играчка.

Това че човек, обичащ животните, е едва ли не светец, изобщо не мога да се съглася, че е общовалидно. Бившият ми мъж дава мило и драго за всяка твар, което не му попречи да натвори един куп злобни изпълнения. Аз също умирам за животни, но на хората басма не цепя. Та с две думи, отношението към хора и животи е различно.

А и да откажеш да гледаш животно в апартамент, където семейството се прибира за къпане и спане, пак е обич. По-добре ранен и категоричен отказ, отколкото след първоначалната еуфория да търсиш на кого да го харижеш.   за мен второто означава, че изобщо не си знаел с какво се захващаш.

Точно така е.
Различно е отношението към животните и към хората.
Аз съм пристрастена към кучета, обожавам ги!
Котките рядко могат да ме трогнат.
С хората е същото - едни будят симпатия, други не.

Наболяла тема.

Детето ни много иска куче ,коте или каквото и да е животно. И двамата сме  на мнение ,че животно у дома не искаме. Аз не харесвам котки, той не харесва малки кучета ,а големи. Детето харесва всичко само и само да има.

Досега извинението ни беше че нямаме двор и къща за голямо куче ,но вече това е факт и не е фактор,  но реално на никой от нас не му се занимава преди и след работа да разхожда голямо куче с км сутрин и вечер, а е жестоко да държиш куче като хъски или самоед само в двора .И животното винаги си изисква тези грижи и е като още едно бебе в семейството .

Детето е малко и не може да се грижи за кучето само и все казваме ,че когато поотрасне и може и иска да се грижи за разходките ще му мислим. Тя наистина си мисли ,че те са като плюшковците, меки и сладки и много послушни ,но и двамата сме расли с кучета и занем по-добре .
Най-вероятно ще имаме куче у дома ,но не и в момента.

Аз получих куче на 11 години и половина и си го гледах сама по отношение на храната , разходки и грижа. Но беше малка болонка и живеехме срещу парк ,а и той не се нуждаеше от такива дълги преходи.
Мъжът ми е имал котка и не желае да чуе за котка, а са имали и немски овчарки на двора и знае каква грижа ,диета, тренинг и разходки изискват.


Баща й и купи малък аквариум от един антиквариат ,но рибки още не сме взели  .
И нашето дете не е случило на родители.

Лично мен ме обижда квалификацията, че хората които не гледат животни в къщи не обичат животните! Двете неща не са еднозначни!

И много по-отговорно е човек да осъзнава каква отговорност е да гледаш животно у дома и да не се заемат със задачата, отколкото да се вземе животно, понеже е много мило и пухкаво и след няколко месеца като порастне да бъде изхвърлено на улицата точно от тези пишмат любители на животни!

Е и моите не е случило на майка. Обичам животните . Но за мен тяхното място е навън. Няма сила, коятл да ме убеди да затворя куче (към тях не изпитвам голяма любов след нападението от едни улични кучета) или коте в апартамент.  Може би някой ден ако си имаме къща с двор. Дотогава ще се радва само на магарето и полудомашните котки при баба и на село. Мъжа ми като израстнал на село, си е имал всякакви животни - кучета, котки, зайци. Но и той е на мнение,  че животно в апартамент не се затваря. Та в това отношение, и на баща не е случила.
А и за мен не е правилно ( да не кажа грехота е) да вземем едно животинче примерно за да угодим на детето и когато осъзнаем че нямаме сили или възможност да се грижим за него да се чудим на кого да го харижем. Или още по-лошото,  да го изоставим на улицата някъде (защото няма да се лъжем, тия улични кучета не са паднали от небето по начало).

Най-голямата ми мечта като дете беше да имам куче. Без значение каква порода, само да е куче. Нощем сънувах, че си имам и когато се събуждах сутрин, и ме връхлетеше реалността, започвах да плача. Нищо не съм искала толкова много. Нашите, за да ме забаламосат, ми взеха коте, но за него ми беше все едно. Добре, че избяга. И чак когато станах на 13 години (значи след около 7-8 години рев за куче), заплаших прабаба ми, че ако не ме спонсорира, ще скоча през тересата, защото без куче не се живее повече.  Жената се уплаши, даде ми 60 лв и така се сдобих с първата ни болонка. После тя роди с цел да си запазя мъжко и години наред тези животинчета ни радваха.

Сега обаче съм твърдо против. Признавам си, че такъв ангажимент би ми дошъл пряко силите. Слава богу, засега детето ми няма подобни копнежи.

От 1,5 месец имаме у дома коте, персийче, синът ми го взе на 40 дни. Това е първият домашен любимец, който и аз имам. Израснала съм с котарак, но на село, в къща, и той не влизаше изобщо вътре. Може да се каже, че не съм имала животно до този момент. Отбивах атаките на сина, докато беше малък, с обяснението, че като порасне и отиде да живее сам, ще си вземе, каквото животно си иска. Еми....порасна и на 24 години си взе, без да пита, котка. Обаче живее у нас все още....
Какво да кажа сега? Тази нощ си легнах след 12 часа, защото седях с котето в кухнята, то не искаше нито да спи, нито да седи само. Към 2 часа пак се наспа и мъжът ми седя 1 час с него. После в 4 часа отново станах за 1 час, докато заспи, и от 6.30 сутринта съм на крак. Чакам да заспи по някое време, за да си легна и аз да си отспя. Какво да кажа за това, че навсякъде настъпвам топчетата от котешката тоалетна, които то изхвърля, като излиза от нея.....Или това, че ми зацапва за нула време теракота в кухнята, като изнася от храната си извън купичките за хранене. Или за това, че съм покрила новите дивани в хола, за които спестявах цяла зима, с едни грозни одеала, за да не ги надраска котето, да не споменавам. Или пък за цветята, качени почти до тавана на терасата, че котето рови вътре.... Да не изброявам повече:ooooh:
Иначе котенцето е абсолютно сладурче и се привързахме към него. Не мога сега да го давам на други хора, все едно някой от нас да пробутам другаде...Много съм сърдита на сина ми, че го взе изобщо, след като изрично му бях казала, че в моя апартамент не може. Остава ми да се надявам, че няма да е далече денят, в който ще се изнесе и ще си вземе котката.
За квалификациите, относно нежелаещите животни у дома, няма какво да кажа. Те говорят сами за този, който ги лепи на другите.

Като дете много исках животно вкъщи. Майка ми отказа категорично. Радвах се на животните на село при баба и дядо. Оказа се, че майка ми ми е направила услуга. Алергична съм към дом. прах и съжителството с котка в апартамент ми е изключително изпитание(съквартирантка имаше котарак и живяхме 2 месеца заедно)-кихане, кашляне, пристъпи. Алерголозите ми забраниха каквото и да е животно вкъщи. Иначе щях да си взема може би морско свинче, когато заживях самостоятелно.
Сина ми е малък още, но ако иска животно вкъщи няма да вземем. Рибите не ги броя изобщо.
Мечтая си за къща с двор и куче, но няма да е скоро, ако изобщо някога се случи.
Това, че не искам в апартамента животно не значи че не ги обичам. Просто приемам затварянето на куче или котка в апартамент за мъчение. Изхвърлянето им на улицата, когато не можем да се грижим за тях за мен си е чисто престъпление.

Израсла съм в много просторна къща, с приличен двор, и винаги сме имали много животни - куче от много едра порода, което спеше в краката ми и като съвсем малка имам снимка как го яздя като пони   , хамстери, риби - официално. "Неофициално" непрекъснато прибирах от улицата птици, таралежи, охлюви, и какво ли още не. В момента в родния ми дом живее майка ми, която гледа куче от малка порода и има много птички.

Откакто съм се изнесла от родния си дом, вече повече от 25 години, живея в жилищни блокове, където и пространството, и времето ни са разпределени по такъв начин, че място за животно - бозайник просто няма. Затова отглеждаме риби, земноводни и влечуги. В аквариуми и терариуми. Животните се чувстват отлично, ние - също. Грижим се за тях по равно, редуваме се и никой не е натоварен или разтоварен от грижи, включително и сина ми има ангажименти, съобразени с възрастта му, от съвсем малък.

След петнайсетина години като се оттеглим с мъжа ми от активен живот и "дауншифтнем" някъде извън града, в бяла спретната къщурка, ще вземем поне 2 кучета - едно от моята любима порода, едно - от неговата. Аз лично и име съм му измислила, и имам ясна представа как точно ще изглежда 
Мисля да гледам и селкостопански животни, макар че никога не съм имала село, и съответно представите ми май са малко по-романтични отколкото трябва, но поне имам желание 

Смятам, че отглеждането на животни в обстановка, която не им е присъща (едри породи в апартамент например), не е никаква любов към животните, а само задоволяване на егоистични и не-благодорни нужди. Има породи кучета, които се отглеждат по буквално ПРЕСТЪПЕН начин, и трябва да бъдат отнети от собствениците им.

Много е важно да се различава истинската, отговорна любов и грижа към животните, от дрънканиците на "жалостиви", "еко" и прочие хора, които хранят и обгрижват помиярите по улиците (например) и се включват в сълзливи "еко" инициативи, а у дома или нямат животни, или имат, но ги отглеждат неподходящо и с вреда за животните. Такива хора искрено ме отвращават с псевдо-загрижеността си  

Моето никак не е случило на майка не само, че не искам домашно животно да взимаме, ми още по страшното - отказвам да му родя братче или сестриче 

Но никой не е ожалил чак детето, особено за първото.

Куче за нищо на света не бих взела, дори да преглътна, че ги недолюбвам като същества (има и готини породи), не желая да имам нещо, което 2 пъти на ден да трябва да извеждам, независимо от всички други обстоятелства. Коте с радост бих взела, но  проблема ми с негое, че като тръгнем на някъде няма кой да се грижи за него (същата е драмата с папагали, риби и всякакви други твари). Няма да направим ни на нас, ни на животното услуга ако вземем.

Детето ми е малко още и не е искало животно, но аз бих взела зайче, морско свинче или птица/и  Котки не харесвам особено, въпреки че гледах една за кратко. Кучето изисква разходки поне 2 пъти дневно. Бих гледала и игуана, но май изисква специфични условия - голям терариум, темперетура, влажност и т.н.
Майка ми не искаше животни вкъщи, но я измолихме за куче малка порода. Голяма радост беше в началото. Грижехме се за него, разхождахме го и т.н. Постепенно обаче голяма част от грижите поеха родителите ни  , а и аз се преместих да уча в друг град на 14г. Паралелно с кучето сме гледали и 2 вълнисти папагала, хамстери и рибки, които обаче баща ми харесва и се грижеше за тях.

Само защото детето иска куче-категорично не. 10 години отказвах. Това не е играчка. Това е едно вечно бебе в къщата, и с бебе можеш да отидеш за 3 дена на почивка, но с куче-трудно и не навсякъде. А аз съм човек, не робот, и имам нужда и от тези 3 дена.
Днес обаче, вече мога да си позволя. Казвам да си позволя, защото ще вземем куче. Не защото децата искат. А защото решихме, че можем да гледаме. Вече можем, и съответно искаме. Можем да дадем нужното на самото куче, и съответно то на нас.

Съжалявам да го споделя, но една съседка гледаше котките на сина си дълги години след като сина й се изнесе от апартамента.

Много обичам животинки.
Обаче само като си представя колко излиза едно куче на месец и ми настръхва косъма!
Имаме папагал. И на него предимно аз му чистя.