Здравейте Енгинки. Имаме превод на английски. Барисеа го превежда - днес ще имаме радост.
- Публикувана: 14 септ. 2015, 20:36 ч.
- Последно мнение: 2 окт. 2015, 20:47 ч.
Енгин Акюрек в „Kara Para Aşk”, нови и стари проекти – Тема 319
Игри на ума: Спомен…Любов…Равносметка…
Някога най-талантливите са ги убивали с камъни, защото били много близо до бога – да си идат по-бързо при Тангра….
Енгин го убиват с мълчание в собствената му страна…
На което той отговаря с ирония, със словесна карикатура на заобикалящия го свят…но изваяна с много любов и топлота към ближния…
В днешно време е трудно да напишеш нещо ново и различно, всичко вече е казано, всичко е изиграно и нарисувано, но ето че Енгин го прави. С поредното топло, човешко пътешествие из дълбините на подсъзнанието, където като на филмова лента се редят картините на реалния живот.
Това есе според мен е един пореден негов опит за ново описване на отрязък от действителността, пречупена през вътрешното му безпощадно око. А това изисква философско мислене, способност за интерпретиране на тази действителност така, че да събуди емоция. Лично при мен тя събуди умиление…и желание да се разплача...
Героят се присъединява към стълпотворението, което подобно „жители на Средновековието, бягащи от чумата/мракобесието, търси своя EXODUS, своето спасение в...прохладата на водата/светлината…
Отново пътуване и завръщане. Към себе си.
Придружено от игрите на ума, за да изтърпи деветте часа/дали това не е алюзия към деветте кръга на Ада?/, превръщайки прозореца в екран.
И неговият спътник – старецът, който като че ли е напуснал този свят, превръщайки седалката в ковчег и пътува с автобуса към своя Рай. Дълбоките бръчки са белязали и зениците му, сякаш в тях е сбрано всичко, което е преживял.
Излъчването и тишината в очите му са като приспивна песен за нещо, напиращо в него, което той се опитва да приспи.
Гневът на лицето и спомените, подобно на скрито съкровище, са толкова стари, колкото и степта, през която пътуват.
Героят/авторът/Енгин е нетърпелив да говори и го прави отново в съня. Отново изконният въпрос:
„Ако можеш да се родиш отново, какъв искаш да бъдеш?” И, отговорът: Себе си. Не някой друг, себе си. Старецът: „Искам да си бъда отново аз и да мога да видя любимите си хора”.
Мярка се усмивката на любимото момиче която превръща голата земя в зелена ливада. Той не й проговаря, защото ако отвори уста, ще развали съня, илюзията, красотата и отминава с обещанието, че пак ще се върне.
Уви, както си му е редът, стюардът, подобно на режисьор от Холивуд/Боливуд/Търкиуд, който обръща обектива към облаците/забележете, не към слънцето/ на най красивото изречение, на най-логичния разговор, на най-прекрасната сцена от целия филм, го изтръгва от унеса, за да му връчи…най-тривиалното нещо на света – кифличка и да го върне в мира сего.
Край на съня, край на илюзията точно когато е намерил най-смислените неща в тайните ъгълчета на съня, и остава единствено уханието на спомена…След като избършем проточилата се лига, разбира се...
Всъщност, светът на Енгин Акюрек е една метафора, непрекъснато преливаща от реалността към фантазията и обратно, откривайки все нови и нови значения…И тази действителност не е видяна през розови очила. Интелигентният човек обикновено е тъжен, защото е зает с мисълта да не допусне душата му да се превърне в степ/а може би пустиня е по-правилният превод/, в една куха разхождаща се черупка. Вместо пустиня той ни разкрива душата си - един необятен космос, в който ние пътешестваме заедно с него в раздрънкания задушен понякога до смърт автобус на живота. Това е душата на един все още пътуващ към себе си човек, душата на богатата, творческа личност, загатваща за дебри на подсъзнанието, които понякога изглеждат твърде неудобни. Е, да, но къде пише, че предназначението на изкуството е да ни създава удобства, зони на комфорт?
И всичко това поднесено с един асоциативен, картинен език, който носи мирис, цвят, вкус, звук, форма, не щади читателя – неговата версия за живота е също като самия живот, обърнат с хастара наопаки. Но звучи като приказна мелодия…Точно това е направил Енгин. Той, изключително деликатният…Още навремето писах в тази тема, че няма грозни думи, има цинично подсъзнание, което ги обагря с допълнителни, несъществуващи краски… Но както казва Георги Господинов, прекрасен, модерен български автор, в „Образование свише”: „Господ си има друга граматика…”
И в „граматиката” на Енгин няма евфемизми, няма избягване на неприятни асоциации – изказът му е оголен, потен, неприличен и протяжен като истинския живот. Това е то да гледаш истината в очите и да не се страхуваш от нея, да не се огъваш и да не хленчиш, че е толкова жестока и примитивна. Цялото му есе е толкова силно въздействащо и в същото време леко и елегантно поднесено, с една изключително тънка ирония. За скалповете, които заприличват на покрита с пърхот фурнаджийска лопата, писах още вчера, но от „земляни, изритани от ада” направо ме втресе. Да, всички ние сме земляни, прогонени от рая в пустинята на живота. И Енгин като един Мойсей ни е хванал за ръка, а някои като мен за гушата и вървим ли вървим…през пясъците, през деветте кръга на Ада...търсейки своя оазис, своето спасение...
Да, всяка епоха има нужда от своя Омир, от своя Данте...от своята Библия...От своята Любов...
И всеки човек има нужда от своя Енгин Акюрек...
Това видях аз и го излях на един дъх. Вие може да видите друго. Повече или по-малко. А някои дори…”глупости на търкалета”…
Каквото и да е, ще ми бъде приятно да го споделите...
Привет. 
Любов, благодаря за "погледа". Аз ще изчакам пълния превод, за да мога да кажа нещо смислено, но твоите подсказки доста ми помогнаха. 
Останах с впечатление, че в тясното задушно (или задушЕно?
) пространство между героя на разказа и неговия спътник протича някаква алхимична реакция на пренасяне на свойства... и младостта и жизнените сокове на единия изведнъж се оказват притежание на другия, у когото в началото на историята не е останал и дъх даже за един най-обикновен разговор... Малко фантастично, малко сюрреалистично, като в сън...
От всички разкази на Енгин до сега у мен остава усещането за невероятната му способност да пренася емоционални състояния от автора/актьора към читателя/зрителя. В разказите си прави това, което върши с лицето и тялото си от екрана - зарежда с емоции, като умението му граничи почти с вълшебство...
Любов, благодаря за "погледа".
Аз ще изчакам пълния превод, за да мога да кажа нещо смислено, но твоите подсказки доста ми помогнаха. Останах с впечатление, че в тясното задушно (или задушЕно?
) пространство между героя на разказа и неговия спътник протича някаква алхимична реакция на пренасяне на свойства... и младостта и жизнените сокове на единия изведнъж се оказват притежание на другия, у когото в началото на историята не е останал и дъх даже за един най-обикновен разговор... Малко фантастично, малко сюрреалистично, като в сън... От всички разкази на Енгин до сега у мен остава усещането за невероятната му способност да пренася емоционални състояния от автора/актьора към читателя/зрителя. В разказите си прави това, което върши с лицето и тялото си от екрана - зарежда с емоции, като умението му граничи почти с вълшебство...
Привет.
Любов, благодаря за "погледа". Аз ще изчакам пълния превод, за да мога да кажа нещо смислено, но твоите подсказки доста ми помогнаха.
Останах с впечатление, че в тясното задушно (или задушЕно?) пространство между героя на разказа и неговия спътник протича някаква алхимична реакция на пренасяне на свойства... и младостта и жизнените сокове на единия изведнъж се оказват притежание на другия, у когото в началото на историята не е останал и дъх даже за един най-обикновен разговор... Малко фантастично, малко сюрреалистично, като в сън...
От всички разкази на Енгин до сега у мен остава усещането за невероятната му способност да пренася емоционални състояния от автора/актьора към читателя/зрителя. В разказите си прави това, което върши с лицето и тялото си от екрана - зарежда с емоции, като умението му граничи почти с вълшебство...
Любов, благодаря за "погледа".
Аз ще изчакам пълния превод, за да мога да кажа нещо смислено, но твоите подсказки доста ми помогнаха. Останах с впечатление, че в тясното задушно (или задушЕно?
) пространство между героя на разказа и неговия спътник протича някаква алхимична реакция на пренасяне на свойства... и младостта и жизнените сокове на единия изведнъж се оказват притежание на другия, у когото в началото на историята не е останал и дъх даже за един най-обикновен разговор... Малко фантастично, малко сюрреалистично, като в сън... От всички разкази на Енгин до сега у мен остава усещането за невероятната му способност да пренася емоционални състояния от автора/актьора към читателя/зрителя. В разказите си прави това, което върши с лицето и тялото си от екрана - зарежда с емоции, като умението му граничи почти с вълшебство...
Права си, чудесно си го казала, пространството наистина може би е "задушЕно"! Клаустрофобията на съвремието...Боже, колко неща казва тоя човек, ей така, уж нещо най-невинно наглед... а какъв дълбок смисъл се крие в него...
А за подчертаното - точно такова усещане имам и аз...
Тоя Енгин! Продължавам да мисля върху разказа…Чудя се къде го осеняват подобни мисли. И коя ли е музата, която го вдъхновява? Коя е жената, която ще обагри голата земя/пустинята в зелено, ще я превърне в неговия оазис...защото предназначението на жената е именно това...да ражда живот...Харесва ми отношението на Енгин към жените...
https://www.facebook.com/We.loveEnginAkyurek/photos/a.2631804470 … ype=3&theater
Ползвайки с благодарност английския превод на универсалките, есето написано от Енгин, вече е преведено на арабски. Пиша това, защото едно е да се преведе нещо по-обикновено като информация от знаещи и поназнайващи турски - както при нас в темата и подфорума, друго е есе.
Ако някой се интересува - да си припомним що е....: Скрит текст:
Браво на момичетата, въпреки празника са го превели.
Привет компания
Голям релакс днес - да се порадваме на Йомер.
За едни ден за релакс, за други пореден ден за работа... ама работа... Времето захладня и болестите ни идват на гости абсолютно неканени...
Аз се приготвих да чета разказ тази вечер, ама явно ще е утре, защото смятам да си почивам вече.
Игри на ума: Спомен…Любов…Равносметка…
Някога най-талантливите са ги убивали с камъни, защото били много близо до бога – да си идат по-бързо при Тангра….
Енгин го убиват с мълчание в собствената му страна…
На което той отговаря с ирония, със словесна карикатура на заобикалящия го свят…но изваяна с много любов и топлота към ближния…
В днешно време е трудно да напишеш нещо ново и различно, всичко вече е казано, всичко е изиграно и нарисувано, но ето че Енгин го прави. С поредното топло, човешко пътешествие из дълбините на подсъзнанието, където като на филмова лента се редят картините на реалния живот.
Това есе според мен е един пореден негов опит за ново описване на отрязък от действителността, пречупена през вътрешното му безпощадно око. А това изисква философско мислене, способност за интерпретиране на тази действителност така, че да събуди емоция. Лично при мен тя събуди умиление…и желание да се разплача...
Героят се присъединява към стълпотворението, което подобно „жители на Средновековието, бягащи от чумата/мракобесието, търси своя EXODUS, своето спасение в...прохладата на водата/светлината…
Отново пътуване и завръщане. Към себе си.
Придружено от игрите на ума, за да изтърпи деветте часа/дали това не е алюзия към деветте кръга на Ада?/, превръщайки прозореца в екран.
И неговият спътник – старецът, който като че ли е напуснал този свят, превръщайки седалката в ковчег и пътува с автобуса към своя Рай. Дълбоките бръчки са белязали и зениците му, сякаш в тях е сбрано всичко, което е преживял.
Излъчването и тишината в очите му са като приспивна песен за нещо в него, което той се опитва да приспи.
Гневът на лицето и спомените, подобно на скрито съкровище, са толкова стари, колкото и степта, през която пътуват.
Героят/авторът/Енгин е нетърпелив да говори и го прави отново в съня. Отново изконният въпрос:
„Ако можеш да се родиш отново, какъв искаш да бъдеш?” И, отговорът: Себе си. Не някой друг, себе си. Старецът: „Искам да си бъда отново аз и да мога да видя любимите си хора”.
Мярка се усмивката на любимото момиче която превръща голата земя в зелена ливада. Той не й проговаря, защото ако отвори уста, ще развали съня, илюзията, красотата и отминава с обещанието, че пак ще се върне.
Уви, както си му е редът, шофьорът, подобно на режисьор от Холивуд/Боливуд, който обръща обектива към облаците/забележете, не към слънцето/ на най красивото изречение, на най-логичния разговор, на най-прекрасната сцена от целия филм, го изтръгва от унеса, за да му връчи…най-тривиалното нещо на света – кифличка и да го върне в мира сего.
Край на съня, край на илюзията точно когато е намерил най-смислените неща в тайните ъгълчета на съня, и остава единствено уханието на спомена…След като избършем проточилата се лига, разбира се...
Всъщност, светът на Енгин Акюрек е една метафора, непрекъснато преливаща от реалността към фантазията и обратно, откривайки все нови и нови значения…И тази действителност не е видяна през розови очила. Интелигентният човек обикновено е тъжен, защото е зает с мисълта да не допусне душата му да се превърне в степ/а може би пустиня е по-правилният превод/, в една куха разхождаща се черупка. Вместо пустиня той ни разкрива душата си - един необятен космос, в който ние пътешестваме заедно с него в раздрънкания задушен понякога до смърт автобус на живота. Това е душата на един все още пътуващ към себе си човек, душата на богатата, творческа личност, загатваща за дебри на подсъзнанието, които понякога изглеждат твърде неудобни. Е, да, но къде пише, че предназначението на изкуството е да ни създава удобства, зони на комфорт?
И всичко това поднесено с един асоциативен, картинен език, който носи мирис, цвят, вкус, звук, форма, не щади читателя – неговата версия за живота е също като самия живот, обърнат с хастара наопаки. Но звучи като приказна мелодия…Точно това е направил Енгин. Той, изключително деликатният…Още навремето писах в тази тема, че няма грозни думи, има цинично подсъзнание, което ги обагря с допълнителни, несъществуващи краски… Но както казва Георги Господинов, прекрасен, модерен български автор, в „Образование свише”: „Господ си има друга граматика…”
И в „граматиката” на Енгин няма евфемизми, няма избягване на неприятни асоциации – изказът му е оголен, потен, неприличен и протяжен като истинския живот. Това е то да гледаш истината в очите и да не се страхуваш от нея, да не се огъваш и да не хленчиш, че е толкова жестока и примитивна. Цялото му есе е толкова силно въздействащо и в същото време леко и елегантно поднесено, с една изключително тънка ирония. За скалповете, които заприличват на покрита с пърхот фурнаджийска лопата, писах още вчера, но от „земляни, изритани от ада” направо ме втресе. Да, всички ние сме земляни, прогонени от рая в пустинята на живота. И Енгин като един Мойсей ни е хванал за ръка, а някои като мен за гушата и вървим ли вървим…през пясъците, през деветте кръга на Ада...търсейки своя оазис, своето спасение...
Да, всяка епоха има нужда от своя Омир, от своя Данте...от своята Библия...От своята Любов...
И всеки човек има нужда от своя Енгин Акюрек...
Това видях аз и го излях на един дъх. Вие може да видите друго. Повече или по-малко. А някои дори…”глупости на търкалета”…
Каквото и да е, ще ми бъде приятно да го споделите...
Поздравления за поста, Любов! Умирам си да те чета, благодаря за удоволствието!