За образователните системи по света и у нас

Дъщеря ми имаше специфичен проблем с моториката / координацията, подобен на дислексия и в сферата на работа на логопедите, заради който не можеше да изписва добре буквите и цифрите. Нищо непоправимо, но колкото и да се мъчеше, обратната връзка винаги беше "не съм доволна, не се справяш, не се упражняваш достатъчно". Тя разбира се се стараеше, но дори да правеше нещата по-добре, нямаше отчитане на старанието, а отново получаваше оценка "не става". Защото то наистина не ставаше по критериите за краснопис. Няма какво да си кривя душата, грозно пишеше, с извънредно едри букви и далеч от стандарта.

Това отношение е изключително демотивиращо и съвсем логичният резултат не закъсня. Тя отказа да прави каквото и да било, защото беше убедена, че и без това ще ѝ кажат "не става". Тетрадките ѝ бяха празни, не пишеше нищо в клас. В къщи успявах да я убедя, но в училище - не.
Пишеше само на състезания, защото ѝ беше интересно, а и понеже там получаваше добри резултати, логично беше мотивирана, за разлика от в клас. От състезанията получи 3-4 медала, поради което имах яснотата, че се за момента се справя с усвояване на материала. Даже нещата много се диференцираха. Колкото по-малко пишеше в клас, толкова по-добре се справяше на състезанията, явно е имала много силна нужда от положителна обратна връзка и е искала да я получи от някъде, щом няма да е от учителката.
Всъщност това е много добре описано в психологията. Една непрекъснато повтаряща се негативна обратна връзка може тотално да убие всякаква мотивация.

Обаче тук нещата изглеждат много различно. Детето, което стоеше и по цял срок гледаше в точка, даваше си с безразличие бележника, за да му напишат поредната двойка или забележка, защото е отказало да пише в час и учителката вече е вдигнала ръце и не знае какво да прави, тук веднага щом се прибере от училище, сяда са си пише домашните. Детето, което при грешка в България избухваше в плач и чупеше химикалката, тук реагира съвсем спокойно и започва отначало. И пак отначало и пак отначало, докато не го направи както трябва, без да му мигне окото, защото има увереността, че накрая ще се справи.
Това същото дете държи еднакъв spelling test с останалите си съученици, които са родени тук и английският им е роден език. За да се справи с теста, пише думите по цели страници, а после, по пътя за училище си взема списъка с тези, които най-много са я затруднили, за да си го чете и да се старае да ги запомни. Защото вярва, че може да се справи и защото не смята, че грешката е нещо фатално, което означава тотален провал и гаранция за вечен неуспех. ВЕЧЕ не смята така, но до преди да дойде тук точно така смяташе.
Не коментирам изобщо постиженията, а единствно отношението ѝ към учебния процес, а то е коренно различно.


Друг от проблемите в България беше количеството домашни, които понякога бяха толкова много, че дъщеря ми като ги види, осъзнава, че ще трябва да си прекара целия уикенд в писане и пак няма да успее и се отказва дори да започне.
Тук един ден си беше забравила математиката в училище и не успя да си напише домашната. Заради тази лично нейна грешка, на другия ден ѝ се събраха тройно повече домашни, защото имаше и по други предмети. Учителката ѝ беше разпределила домашните по друг начин, за да не надхвърлят за един ден критичното количество, което би я докарало до решението изобщо да не ги започва, защото няма да успее да ги напише.
От тогава е много старателна да не си забравя нищо, защото макар и с друго разпределение, все пак писа повече домашни заради забравянето. Имаше последици за нея, колкото да си направи извода, но не бяха от типа "да пренавием пружината до скъсване", както би станало без намесата на учителката и както по принцип ставаше до сега.

В България са ѝ оставяли по 40 страници домашни за уикенда. Неин проблем си е, че не ги е написала в клас (част от тях са били за работа в клас и тя не ги е направила на място). Учителката не е имала проблем да даде за домашно такова количество, което не е възможно да бъде направено и с това напълно да компрометира идеята за домашното и сериозността на поставянето на задача. И в същото време когато водиш някого към гарантиран провал, само му затвърждаваш чувството на безпомощност и неспособност.
Това не съм забелязала някоя българска учителка да го е възприемала като своя отговорност, а реално е във властта ѝ да направи много. Както да помогне, така и да навреди.


Има и много други неща, например разбираш, че детето обича да чете и му предлагаш нещо в синхрон със споделения от него тип литература, но на съответното ниво за четене, за да се упражнява. Но не е представено като поставяне на задача за учене, а нещо, за което ще си приказваме от интерес.
Детето закъснява и не му крещиш, не му пишеш забележка и не му обясняваш колко е недисциплинирано и несериозно, а му казваш "Днес те почакахме малко, но утре съм сигурна, че ще се справиш много по-бързо". И то си счупва краката да бърза на другия ден, защото иска да покаже колко по-добре може да се справи. И така. Дребни неща, които правят огромна разлика в крайния резултат.