Група за взаимопомощ при скръб

Благодаря, но онлайн консултация едва ли ще ми свърши работа. Ще трябва да е лично.

Успех!

Благодаря!

K.A.G,и моя съпруг почина преди близо 4 години, всичко негово си стои така както той си ги беше оставил.Татко почина преди две години,и там всичко негово си седи ,както си е било.

aa.dotsenko, deta_2, съболезнования! С нищо не мога да помогна.Аз продължавам да си мисля за него, все едно е още жив, като си дойде това ще оправи, друго ще направи..., колелото на внука, да му кажа кранчето да оправи и т.н. .Предполагам ,че ще си е все така докато съм жива.

Аз дадох някои  дрехи на брат му и на  съпруга на сестра ми. Всичко друго си е  по местата.

Здравейте,
преди да навърша 18 (сега съм на 25) почина дядо ми, получи инсулт. Много ми беше тежко, за първи път преживях смърт на близак човек и то на дядо ми, много го обичах. Сънувах го след смърта му как стоеше на един стол, около него всички беше много светло и бяло, имаше и други хора. Той стоеше на стола и ми се усмихваше, с неговата сладка усмивка. Имаше само 2 зъба, никога не искаше да си носи ченето. Аз започнах да се смея с глас в съня си, никога не ми се беше случвало. С ГЛАС разбирате ли!? Събудих се от смеха си.

Преди година след тежко боледуване почина една от най-близките ми приятелки. Все още го изживявам. В деня преди да почине ми писа но в този момент с приятелят ми се карахме, бях разтроена и не й отговорих, когато й се обадих вече беше късно и тя каза да не ходя в болницата. На следващият ден с моят трябваше да отидем до Одрин, НО не ни пуснаха да минем границата. Имало някакъв проблем с документите. Нито аз успях да си обясня защо, нито приятелят ми, а той беше пътувал с тази кола извън граница преди няма и месец. Прибрахме се обратно и след няма и час ми се обади мъжа на момичето и ми съобщи новината. Бях в шок! Отидох в болницата при него докато дойдат другите роднини. Само стояхме в двора на болницата и пушехме.
След като се прибрах вкъщи не можех да плача, напъвах се но не можех...исках да крещя но нямах глас все едно ми бяха отрязали езика. Чувствах една празнота в стомаха.
Последният път когато я видях беше 2 дни преди да почине. Тя беше изключително слаба, но много усмихната и щастлива. Не се оплакваше, не плачеше, беше усмихната, абе направо сияеше!
Както ви казах все още го изживявам защото се чувствам виновна че не съм отишла онзи ден, онази събота. Основно аз и мъжа й се грижехме за нея, преди години майка й почина от рак, а баща й няма физическата възможност.
След онази ужасни септемврийска събота започнах да се страхувам да не изгубя още някой от любимите ми хора. Постоянно се вкарвам във филми как някой от тях умира, как бих го изживяла, че няма да успея да преживея тази загуба. Чувството е ужасно, много често плача или изпадам в някакви ненормални състояние. Просто не мога да си обясня как може един млад човек на 24 година да си отиде толкова лесно, а тези които са по възрастните...ТЕ как биха успели. Много лоша болест я споходи моля се поти всяка вечер да не преживявам този ад отново.

ПС
Определено мисля да си взема тези 3 книги за които прочетох в коментарите. Надявам се да ми помогнат.

Olive, всеки изпитва някаква вина след загубата на близък. "Ако бях направил това", "Ако не бях  ...." За съжаление, никой не може нищо да предвиди и да предотврати.
Пожелавам ти сили да превъзмогнеш случилото се!

Изумително права си К.А.G.
С времето човек разбира че няма по-ценно от семейството, приятелите и времето прекарано с тях.
Днес изпращаме старата 2015 година и посрещаме новата 2016. Искам да ви пожелая много здраве, щастие и винаги винаги следвайте мечтите си. Нека Бог закриля вас и семействата ви 

И на теб!

Никога не успях да се науча да приемам философски мисълта за смъртта. Прадядо, чието име нося, ми умря в ръцете, когато бяхме сами вкъщи, бях само на десет години. Мисля, че оттогава се противя и не приемам мисълта, че ще загубя близките си хора. Загубих баба и дядо...Това лято загубих приятелка, млада жена с две деца.
Преди десет дни научих най-страшната диагноза за баща ми. Последен стадий, няма да се предприеме нито лъче, нито химиотерапия - няма смисъл. Предстои страшна агония. А той има надежда и планове да си прави зъбите, за да може да се храни... Тази седмица ще излязат резултатите от биопсията. Не знам как ще му кажем.
Плаках, плаках.
В известен смисъл вече го загубих. На обезболяващи с морфин е. Не е вече моят татко, но се радвам, че го боли по-малко. Дано със замъгленото от морфина съзнание не осъзнава какво предстои.
Лутам се между миговете на плач и болка и миговете, в които успявам да забравя какво ме заобикаля.
Днес ми е първи ден на работа. Искам да изкрещя на всички да млъкнат, светът да спре да се върти. Знам колко наивно и детинско е. Знам, че никой не е виновен. Но как искам да взривя вселената...
Не вярвам в бог. Нямам утешение.

Annabelle не е детинско да те боли. Всеки човек преживява нещата по свой си начин. Не знам подробности относно състоянието на баща ти, но не се отчайвай прекалено все пак може да има някаква малка надежда и той да се оправи. Заведете го и за друго мнение или му изпратете изследванията в някоя чуждестранна клиника. В Пловдив има 2 офиса на турски болници и може да изпратиш всички изследвания на мейла.
Преди няколко седмици, когато последно разговарях с приятеля ми по темата (беше и последният път когато бях изпаднала в моите си странни състояния) той ми каза че в неговата религия (той е мюсюлманин) се казва че сме на този свят за малко. Времето ни на земята е нещо като изпит, затова и за някои свършва по-рано, а за други по-късно и не трябва да тъжим, защото тези хора които умират отиват на по-добро място където е истинският живот и истинският свят.
За някои може това да им се стори безумие или глупост, но когато човек е потънал в мъката си е склонен да вярва на всичко само и само за да се избави. На мен това ми се струва доста рационално макар че никога не съм вярвала в религиите. Трябва да вярваш в нещо. Не вярвай в студения ковчег или болката която са изпитвали, вярвай в светлината и в това че те са на много по-добро място.
 

Благодаря ти 

Здравейте, през май т.г. загубих сина си. Той остана на 26 години, чувствам се духовен инвалид. Ако ти отрежат крака, тръгваш да се учиш да живееш с един крак, но как да се учиш да живееш с отрязана душа? Искам да споделя моя начин за преодоляване на болката през първите три месеца - той беше непрекъснато четене и писане, за да не зацикля в една точка на скръб. Все си мисля, че прочетеното и написаното по някакъв начин ми помогна, може да помогне и на вас - http://www.ocenka-bel.com/materiali-za-podgotovka?category=%D0%9 … D0%B8%D0%B3%D0%B8

Съболезнования за огромната ви загуба, г-жо Иванова.
Пишете прекрасно, благодаря за споделеното.

БЛАГОДАРЯ ВИ, надявам се споделеното да е от полза за скърбящите като мен, които са толкова много.Опитах се да издам написаното като книга, но издателствата, макар и да я харесаха, ми отговориха, че темата не е от търсещите се на пазара за книги.