- Публикувана: 13 дек. 2015, 22:52 ч.
- Последно мнение: 27 дек. 2015, 11:55 ч.
Къде живеете?
В България живея, но не крия, че усилено търся и работя за възможност да се махнем. Не искам детето ми да расте тук. Финансово съм осигурена, с жилище и добра работа, която обичам, но всеки път, когато отворя новинарски сайт се отвращавам от стадото "политици"-продажници, които превърнаха страната ми в това, което е сега и докараха народа до масова емиграция или просешка тояга. Абе, няма да се отплесвам, че мога много да пиша, но при първа възможност се махам и няма да погледна назад. Има неща, които ще ми липсват, но като тегля чертата - тези, които няма да ми липсват са много повече.
Живея в България! Обичам родината си...,харесва ми живота тук. Тук са ,,корените,, ми, а дърво без корени не може да живее, затова всички живеещи в чужбина милеят за България/колкото и да я мразят/.
Има неща,които не си купуват с пари... това да си с близките си хора и приятелите си,това детето да вижда почти всеки ден баба си и дядо си,това да се чувстваш щастлив и обичан...
Има неща,които не си купуват с пари... това да си с близките си хора и приятелите си,това детето да вижда почти всеки ден баба си и дядо си,това да се чувстваш щастлив и обичан...
Съвременният свят е толкова глобален и мобилен,
корените не са това, което бяха.
Близки и приятели по широкия свят всички имаме. А приятелства се създават, готини хора има навсякъде.
На баба и дядо често, за съжаление, от чужбина можем да бъдем по-полезни.
Пък това, че не всичко се купува с пари, важи и за България.
Живеем в България и се чувстваме добре тук. Имаме прилични доходи и може да се каже, че живеем спокойно. Ако човек избира с кого да общува и намери себеподобни, почти винаги може да избегне голяма част от простотията.
Иначе е факт, че корупцията в БГ се шири навсякъде, но пък съм убедена, че в чужбина не всичко е розово. Имам приятели и тук, и в чужбина, с които редовно си общуваме. Важно е всеки да живее там, където се чувства добре.
Още когато се събрахме с мъжът ми, сме си говорили по темата чужбина и ясно му заявих, че аз извън България не отивам да живея и това е нещо, с което не бих направила компромис. Не виждам и той да има някакви конкретни желания в тази посока
Иначе е факт, че корупцията в БГ се шири навсякъде, но пък съм убедена, че в чужбина не всичко е розово. Имам приятели и тук, и в чужбина, с които редовно си общуваме. Важно е всеки да живее там, където се чувства добре.
Още когато се събрахме с мъжът ми, сме си говорили по темата чужбина и ясно му заявих, че аз извън България не отивам да живея и това е нещо, с което не бих направила компромис. Не виждам и той да има някакви конкретни желания в тази посока
Около нас е голямо движение последните години, хора, за които не съм очаквала, стягат куфарите, други пък се връщат, някои от тях след близо 20 години зад граница, едно от семействата, с които сме много близки, живяха в няколко различни държави, гостували сме им, в един момент решиха да се установят някъде, реализирани, с високи доходи, в крайна сметка решиха да е тук. Живяха и в Европа, и на по-екзотични места, били са и в добре уредени и в неуредени държави, според мен колкото повече свят е видял човек, толкова по-лесно възприема после България с всичките и негативи. 
Имам познати, които работиха в Африка и Бразилия, възприемат родната ни действителност горе-долу по същия начин.
И уж не всичко е пари, но в България са най-необходими, за да обезпечиш за семейството си това, което не може да ти осигури държавата, която функционира сама за себе си, на мен най-големият ми дразнител е бездействието на полицията и битовата престъпност, защото се чувствам обречена да живея цял живот за по-сигурно в града, а не извън него, където би трябвало да е по.спокойно и където бих живяла с кеф.
Имам познати, които работиха в Африка и Бразилия, възприемат родната ни действителност горе-долу по същия начин.
И уж не всичко е пари, но в България са най-необходими, за да обезпечиш за семейството си това, което не може да ти осигури държавата, която функционира сама за себе си, на мен най-големият ми дразнител е бездействието на полицията и битовата престъпност, защото се чувствам обречена да живея цял живот за по-сигурно в града, а не извън него, където би трябвало да е по.спокойно и където бих живяла с кеф.
В България сме, но се замисляме сериозно да заминем. Ако гледаме нещата в по-тесен кръгозор, нямаме причина да напуснем - семействата ни са тук, приятелите ни, въпреки че голяма част заминаха, са типът хора, с които може да общуваш пълноценно във всяко едно отношение, работите ни са добри. Но, когато излезем извън личния ни комфорт, нещата стават съвсем други. Имам лични и преки наблюдения каква мафия се вихри, облечена в депутатски имунитети. Тук няма работеща икономика и всичко се крепи на услуги и еврофондове (които апропо не са вечни, а 2020 г. е близо, дума колко се краде от тях изобщо няма да отварям). Няма никакво желание за каквато и да е реформа, всичко върви надолу. Можещите хора излязоха навън, тук са все по-малко, остават пенсионери и цигани като вторите са без никакъв шанс скоро да си променят трудовите и разни други навици. Манталитетът на хората ме тормози доста.
За съжаление, колкото и добре да живее човек, все се налага да излезе извън дома си и да пристъпи в "мръсотията", от всякакво естество.
За мен и мъжа ми вече е късно, ние така или иначе сме се устроили, но упорито натискам децата си да се махат.
Живея в чужбина. Харесва ми тук и нямам планове да се връщам.
Прибирам се единствено заради родители, баби, дядовци, иначе нямам причина да се връщам там.
Приятели могат да се намерят навсякъде, ако местните хора ти се струват студени, пак може да намериш чужденци, дори и само българи, с които да общуваш.
Но шансовете, които получаваш, както и стандарта, който можеш да си позволиш, в България дори за по-високоплатените професии са химера или са реализируеми в 1-2-3% от случаите. Примери мога да давам много, но е факт, че най-късно седмица след връщане в България искам да се прибирам обратно.
Прибирам се единствено заради родители, баби, дядовци, иначе нямам причина да се връщам там.
Приятели могат да се намерят навсякъде, ако местните хора ти се струват студени, пак може да намериш чужденци, дори и само българи, с които да общуваш.
Но шансовете, които получаваш, както и стандарта, който можеш да си позволиш, в България дори за по-високоплатените професии са химера или са реализируеми в 1-2-3% от случаите. Примери мога да давам много, но е факт, че най-късно седмица след връщане в България искам да се прибирам обратно.
просто ми е любопитно как се живее според вас и тук и там.
Децата ти стават на възраст за училище, започваш да кроиш планове за тяхното бъдеще и какви ли искаш да станат.......и стигаш до....в СУ се влиза с тройка и е на 701+ в класацията за университети в света.
Не е ли по-добре да дадеш повече шанс на децата си, като намалиш бройката поне до топ 200? Защо не и до топ 100?
Тук идват нахъсани и амбициозни младежи под 30 г, работили за HP и др. софийски офиси на международни компании. Идват, т.к. желаят да се развиват и да открият нови хоризонти. Тези им пориви няма как да се случат с Бг манталитетът в мениджмънта.
Живея в България! Обичам родината си...,харесва ми живота тук. Тук са ,,корените,, ми, а дърво без корени не може да живее, затова всички живеещи в чужбина милеят за България/колкото и да я мразят/.
Има неща,които не си купуват с пари... това да си с близките си хора и приятелите си,това детето да вижда почти всеки ден баба си и дядо си,това да се чувстваш щастлив и обичан...
Има неща,които не си купуват с пари... това да си с близките си хора и приятелите си,това детето да вижда почти всеки ден баба си и дядо си,това да се чувстваш щастлив и обичан...
Съвременният свят е толкова глобален и мобилен,
корените не са това, което бяха.
Близки и приятели по широкия свят всички имаме. А приятелства се създават, готини хора има навсякъде.
На баба и дядо често, за съжаление, от чужбина можем да бъдем по-полезни.
Пък това, че не всичко се купува с пари, важи и за България.
И в темата за връщането от чужбина писах същото, но и тук да се повторя. За мен няма значение толкова къде точно живееш, важното са хората около теб. Това беше, което ми липсваше, докато живеех в чужбина- брат ми , сестра ми, приятелите. И затова се и върнах.
Вярно че цялостното общество там беше много по-близко до разбиранията ми за живота, тук още има ужасно селяндурси манталитет, но на ниво индивид проссто ми липсваха моите си хора, с които съм се обградила тук.
Иначе с моята професия почти навсякъде мога да печеля добре в момента, така че и там ми беше добре, и тук ми е ОК. Замислям се в момента за местене, единствено защото на приятеля ми не му харесва особено тук, ако не успея да го убедя, сигурно ще постигнем компромис за някоя друга държава.
Вярно че цялостното общество там беше много по-близко до разбиранията ми за живота, тук още има ужасно селяндурси манталитет, но на ниво индивид проссто ми липсваха моите си хора, с които съм се обградила тук.
Иначе с моята професия почти навсякъде мога да печеля добре в момента, така че и там ми беше добре, и тук ми е ОК. Замислям се в момента за местене, единствено защото на приятеля ми не му харесва особено тук, ако не успея да го убедя, сигурно ще постигнем компромис за някоя друга държава.
И ние живеем тук и едва ли ще се преместим 
По-точно трябва да ни налегне някаква голяма криза, за да го направим. Преди 10-ина години бях твърдо решена да се махна от тук, но тогава срещнах мъжа ми, а той е категорично против всякакви други държави и така останахме, а сега когато той започна малко да идва на моята, че тук няма шанс за децата ни и скоро в училище ще учат с повече циганчета, отколкото с българчета, вече станахме на по 40 г. Не, че и сега е късно. Наши приятели, притиснати от заеми, от непосилни ипотеки, продадоха всичко и заминаха, но ако нещо такова не се случи и с нас, не дай си боже, няма да мръднем.
Не мисля, че ще живеем по-богато в чужбина, не и това търся, а по-скоро по-спокоен живот, по- голяма сигурност, по - нормално здравеопазване и разбира се - истинско образование за децата
По-точно трябва да ни налегне някаква голяма криза, за да го направим. Преди 10-ина години бях твърдо решена да се махна от тук, но тогава срещнах мъжа ми, а той е категорично против всякакви други държави и така останахме, а сега когато той започна малко да идва на моята, че тук няма шанс за децата ни и скоро в училище ще учат с повече циганчета, отколкото с българчета, вече станахме на по 40 г. Не, че и сега е късно. Наши приятели, притиснати от заеми, от непосилни ипотеки, продадоха всичко и заминаха, но ако нещо такова не се случи и с нас, не дай си боже, няма да мръднем. Не мисля, че ще живеем по-богато в чужбина, не и това търся, а по-скоро по-спокоен живот, по- голяма сигурност, по - нормално здравеопазване и разбира се - истинско образование за децата
В България сме, но се замисляме сериозно да заминем. Ако гледаме нещата в по-тесен кръгозор, нямаме причина да напуснем - семействата ни са тук, приятелите ни, въпреки че голяма част заминаха, са типът хора, с които може да общуваш пълноценно във всяко едно отношение, работите ни са добри. Но, когато излезем извън личния ни комфорт, нещата стават съвсем други. Имам лични и преки наблюдения каква мафия се вихри, облечена в депутатски имунитети. Тук няма работеща икономика и всичко се крепи на услуги и еврофондове (които апропо не са вечни, а 2020 г. е близо, дума колко се краде от тях изобщо няма да отварям). Няма никакво желание за каквато и да е реформа, всичко върви надолу. Можещите хора излязоха навън, тук са все по-малко, остават пенсионери и цигани като вторите са без никакъв шанс скоро да си променят трудовите и разни други навици. Манталитетът на хората ме тормози доста. И като погледна в далечното бъдеще и си казвам, че е наложително да напуснем, ако искаме да живеем нормално един ден. А че децата ни няма да са тук, това е повече от ясно, но и ние сме млади и заслужаваме по-нормален живот. Мислим още. Мислим, само защото още обичаме България и знаем, че въпреки всичко, носталгията ще е огромна.
НСЧ ей това имах предвид
Разбирам хората, които имат близки, но за себе си нямам категоричен отговор. Вероятно еднакво бих живяла и там, и тук. Нямам останали близи, а и тук нямам такива. Гледам прагматично на нещата. Тук ми харесва лимата, имам работа за сега, ако се променят нещата, ще сменям държавата.
Цитат
Децата ти стават на възраст за училище, започваш да кроиш планове за тяхното бъдеще и какви ли искаш да станат.......и стигаш до....в СУ се влиза с тройка и е на 701+ в класацията за университети в света.
Не е ли по-добре да дадеш повече шанс на децата си, като намалиш бройката поне до топ 200? Защо не и до топ 100?
Не е ли по-добре да дадеш повече шанс на децата си, като намалиш бройката поне до топ 200? Защо не и до топ 100?
Близък познат завършил СУ, работи от 7-8 години на мениджърска позиция в известна международна компания, първо в една европейска столица, сега в друга.
Друг познат с две магистратури в LMU München, от 10 години работи като началник склад, в Мюнхен.
Искам да кажа, че всичко си зависи от човека, а не толкова от университета. Та ако децата са амбициозни и кадърни не е толкова важно кой университет ще завършат.