Шеста тема на чакащите

Не видях такава тема, а ми се ще да попитам: Вие сменихте ли имената на осиновените си деца?
На курсът, на който бяхме, се прокарваше леко идеята, че не се препоръчва смяна на собственото име на детето, защото не му се отразявало добре и трябвало да свиква с нова идентичност. Но ако детето е достатъчно малко, а името е такова, че да речем след време ще поражда твърде много въпроси или ще е повод за подигравки, защо да не го сменим с друго? Не знам защо не се сетих да попитам тогава водещите на курса. Вие как постъпихте или как бихте постъпили?

Името на нашето детенце не го сменихме, защото е хубаво - едно от 3-те най-популярни, но ако беше някое което няма да се вписва в средата в която ще расте, бих го сменила без колебание щом детенце е малко.

Аз не смених името, но само защото е хубаво и нормално за мен. Ако не беше, обаче, нямаше да имам колебания да го сменя. Винаги много съм съчувствала на хората с идиотски имена, назевисимо в каква посока са изгъзица /пак според моите разбирания, естествено/ и не бих го причинила на детето си.

Името на дъщеря ми беше остаряло, макар и някога традиционно и го смених, въпреки, че имам братовчедка с това име. На нашия курс ни съветваха производното (умалителното), ако може да го запазим, например Йордан (Дани/ Данчо) - Даниел (Дани). Аз не харесах този вариант при името на моята дъщеря и го смених с коренно различно, което бях сънувала преди много години. Напоследък срещам и други момиченца с това име, а уж е рядко име. Доста стрес изживя тогава при вземането, но новото име го прие на игра и веднага започна да се отзовава, каза го обаче месец-две по-късно, но тя и не говореше, въпреки, че беше на 3,4г. Известно време след това (няколко месеца) като чуеше старото си умалително някъде се разтапя един вид, но след това отмина.
Синът ми беше бебе с модерно име, но за жалост с доста варианти на изписване е/и, а/я. Реших да ме спестя обясненията цял живот и му дадох име, които харесвам от малка. Приемното семейство доста по-трудно свикнаха с новото му име от него. Но пък той си беше бебе на 4,5 месеца.
Ако се притеснявайте да смените името на по-голямо дете, може да дадете ново име със същото и близко галено. Така детето по-лесно ще свикне и дори може да не разбере, че пълното му име е сменено. То така или иначе ще има нови презиме и фамилия. Или да му дадете двойно име, ако първото е подходящо. Но този вариант е по-приемлив при момиченцата.

Не сме сменяли името. Не намерихме по-хубаво с неговата първа буква. Но ако не ни харесваше щяхме да го сменим въпреки всичко и въпреки насоките на курса.

Да кажа и аз. Ние сменихме името на синчето ни. Старото му име му отиваше, но беше умалително... Също така, понеже е изоставен още преди да го кръсти биологичната майка, са му дали името в родилното - просто са обърнали реда на имената на биологичната майка. Това, за нас беше просто формално дадено име, което дори не ни харесваше. Отделно на това, много отдавна, още бях бременна с дъщеря ни, сме обсъждали, че синът ни ще се казва с определено от нас, хубаво, истинско, българско име с хубаво значение и имен ден. И така и стана. За около седмица свикна да се обръща на нашето име и няма драма.

Според мен пък  циганския кючек и начина по който циганите се забавляват  ме радва .Дори и аз съм играла до тях .Но не искам някой да ме разбере погрешно .За маса и настроение стават определено !Наистина се насажда омраза между етносите от години , ама как хората да не се плашат от тях , като примерно са ги крали не веднъж !Много и от българите го правят ,за съжаление а за турци пък как се говори че ни мразели те пък нас .Всичко си е до човека , не до етноса и въпреки това имам ограничение за етнос в документите ми .От опита ми сърцето избира и съм убедена  , че до сега никога не ме е подвело и съм взела правилните решения разбира се с помоща на разума .Не е лесно определено , но в едно съм сигурна никой не може да избяга от съдбата си и ако е писано рано или късно всички ще имаме деца и то в най - подходящия момент от живота ни .

И ние сменихме имената на децата. На сина ни беше желателно да го променим и му дадохме име, което винаги сме харесвали, а на всичко отгоре има фонетична близост с онова, което носеше. Като се появи дъщеря ни, можехме и да запазим името. Беше популярно, но едно от най-нехаресваните от мен, а и някак не на място в семейството ни. Преценихме, че е честно да го сменим, както сме направили с другото ни дете. Много се колебахме, търсихме фонетична близост, отново. Не се получаваше така, както с големия. Накрая взехме решение да е нещо коренно различно, но пък да има връзка с името на баткото. Винаги сме обсъждали имена за момче и момиче, които да "си отиват", да са свързани. Сега носят прекрасни български имена - не най-популярните, но най-прекрасните за нас. Не модерни, не изчанчени... просто хубави.
И двете деца бяха бебета, не сме имали проблем. Ако бяха по-големи... не знам... понякога е просто необходимо да се смени... Мисля, че децата свикват лесно. Поне до една възраст 3-4 години. Особено ако се намери вариант за по-леко преминаване към новото. Като препоръките на Мама Ру, примерно.

Все едно аз съм го писала.
И друг път съм казвала... Никакви "пеперуди", "фойерверки" и пр. По-скоро в първия момент скованост, страх, объркване - вероятно от очакването, че "трябва да почувствам", а и от това, че се случва, най-после, след толкова чакане... После премисляне точно от описаната гледна точка. После решение... изключително трудно втория път... После процедура, срещи, прибиране у дома. Грижи, тревоги, нерви дори... Но и много радост и любов... И смисъл. Детски смях, игри и щуротии.[color]

Tanya111, +100

Или по-скоро, ако съдбата ни е да ни заколи някой в дома ни, това или ще е осиновеното от нас дете, или чистокръвният българин, надрусан и дошъл да открадне нещо за да се донадруса.

В случаите на осиновяване идеята, че сърцето ще реши е ужасно неадекватна. Това няма как да се случи за детенце, което виждаш за пръв път. Може да е резултат от дълъг копнеж и чакане, но да заобичаш дете, което не познаваш е несериозно и много КОВАРНО очакване.

Аз съм била и от двете страни на барикадата ...
Първо родих дете с болно сърце. Аз знаех как ще изглежда тя. Бях сигурна в това и като я видях - чернокоса, черноока и подпухнала от раждането - си казах: "Здрасти, най-после се запознахме лично". Нямаше любов, пеперуди и фанфари. Помислих си, че това е едно безпомощно бебе, което аз мога и искам да отгледам. Аз знаех какво да правя и бях доста уверена в действията си.
По абсолютно същият начин протекоха нещата в ДСП-то, при срещата със синчето ни. Казах си:" Ей какво дебело бебе, но пък и усмихнато, и прекрасно, аз знам какво да правя с него и искам да го отглеждам." И така и стана... Вече мога да кажа, че го обичам - той също полека се привързва към мен като към майка. Дава ми да го гушна, да го успокоя, когато е нервен и неспокоен търси мен... Аз съм му майка и съм горда, щастлива и малко изплашена от това.. но съвсем скаро всичко ще се нареди.

Смених името.Приемното семейство още веднага ме попита за да започнат да я наричат така.Поклон пред тях- хора достойни за уважение.Като ходех на срещите, те с лекота й казваха името, никакво объркване, забравяне, дори децата им я наричаха така.В началото съм пробвала да я извиквам със старото име, беше на 1г и 2м, и тя се нахилваше радостна.Ох , тогава ми се доплакваше.Как свикна - незная, избрах звучно име и в момента старото не помни отдавна.Пак съм я пробвала, но свързва името си с леля съседка.

Смяната на името зависи и от това на каква възраст е детето.  Ако е на 7 години примерно може да откаже да се нарича с новото име. Ако детето е малко .... може би няма да има спомени и ще свикне бързо с новото си име.

Моя опит и мнение за имената на децата, които се осиновяват:
По време на курса за кандидат осиновители мислех, че ще запазим името и ще го сменим само ако е обидно за личността или не отговаря на нашата религия. Също така, че ако някой осиновява голямо дете и се "налага" да се смени името му, то е добре да го обсъдят с детето.
Когато прочетохме писмото за детето ни, преди още да го видим, обсъждахме името му - "не е лошо", "хубаво е" и др. подобни. Беше ми много странно, защото в семейството ни и в най-близкото ни обкръжение няма никой с такова име, а евентуално нашето дете щеше да се казва така.
След като се срещнахме с нашето дете и окончателно решихме да го осиновим, започна нещо да ме човърка - да го запазим или не. Отговорих на всичките си въпроси и съмнение и за себе си стигнах до извода, че трябва да го запазим. Мъжа ми, обаче доста се колебаеше, а в допълнение имаше и натиск от роднините да го сменим. В крайна сметка не сменихме името на детето си, но ми костваше доста усилия да се преборя с всички и ги накарам да го приемат с това име.
Сега пак съм на същото мнение, както по време на курса. Мнението ми е формирано от всичко, което съм изчела по темата за идентичността и опита ми с моето дете. Жените, които са се грижили за него мислят, че именно това че не сме сменили името му, помогна в адаптацията ни един към друг. Смяната на името определено е допълнителен стрес за детето - освен, че го наричат по различен начин, усеща и евентуално напрежението у хората, които се грижат за него до осиновяването при смяна на обръщението.
В същото време приемам и избора на кандидат-осиновители, които избират да сменят името на детето си, особено ако са си изяснили защо го правят и са убедени в решението си. Вярвам, че ако по някаква причина родителите не могат да приемат името на детето, то неминуемо ще рефлектира и върху отношението им към детето, всеки път когато го споменават. Макар процедурата по осиновяване в България да е в интерес на детето, в крайна сметка ние възрастните избираме дали да осиновим детето, което ни предлагат, къде да живее, с кого да живее, дали да сменим името му и т.н. Общо взето всичко е в наши ръце. Именно заради това мисля, че каквото и решение да вземем по отношение на детето, което осиновяваме, то е добре да го направим през преживяванията на децата, а не през нашите.

Това безпорно е така, но има и още един аспект. Преживяванията сега, или преживяванията в бъдеще?

Защото сигурно смяна на името би била трудна за едно по-голямко дете, обаче как ще се чувства, ако се казва Айше и живее в среда с деца с български имена? Защото това е за цял живот. Аз и преди казах - дълбоко съчувствам на всеки човек, който изрича името си с неудобство, дори и това да е заради изчекньотините на майка му. Например Чайка, Ричард, Розамунде или подобните. Или пък децата, кръстени при раждането им от персонала на болницата - Найденка или и аз не знам какво още /не ми идва на ума в момента/.

Цитата е изваден от контекста. Целия ми пост, особено първата част, отговаря на всички въпроси.
Лично аз съм понасяла обиди за името си (макар да не е обидно) като дете и мнението ми е на база на този опит, както и този на майка, която е трябвало да вземе решение дали да смени името на детето си или не.
Сина ни има прекрасно име, но преди осиновяването ни беше странно, защото в рода ни няма човек с това име и никога не съм си представяла, че детето ни ще носи това име.