Шеста тема на чакащите

Благодаря, Мама Ру!
Нищо не е питал в тази връзка. Забелязвам, че отчита разликите в анатомията ми и тази на баща му, както и между него и сестра му, но определено не се впечатлява от това и не задава въпроси, все още.
Ние също говорим пред него. Не нарочно, но и не се въздържаме да говорим по темата. Но това е рядко, все пак. Между нас и близките ни не се налага често да коментираме това. То е част от реалността и почти няма поводи да се споменава. Не ходим в подобна група, а познати с осиновени деца почти нямаме.
Надявам се, че ще намерим начин. Просто чакам да се появи ситуация, в която непринудено да поднеса, малко по малко, информацията. Междувременно ще продължаваме да не се крием от него, когато споменаваме нещо по темата. Ще помисля и за някаква приказка/история, която да помогне да представим нещата най-удачно.

Дано и други споделят...

Когато написах за гнева, имах в предвид че осиновените деца изпитват гняв към БМ за това, че са били изоставени и пренасят този гняв към "осиновителската" майка. Явно има и друг тип пренасяне на гнева, за което пише perunika. Предполагам, че работата ти с психолог е свързана именно със справянето с този гняв. Съзнато или не децата се идентифицират с БМ, защото произхождат от нея и изразявайки отрицателни емоции към нея, все едно се изразяват такива и към детето.
Радвам се, че това не се случи при нас. Има много неща, за които да виня БМ и изпитвам отрицателни емоции, но реших че няма да си го позволя. Майка ми и свекърва ми веднъж си позволиха да изкажат негативните си мисли за БМ, но реагирах на момента и им казах, че каквото и да мислят за нея да си го пазят за тях си, защото не искам детето ми да си прави нито отрицателни, нито положителни изводи за нея на базата на чужди мнения и че когато порастне голям, сам ще избере какво да мисли.
Всеки преживява по различен начин нещата и не бива да се вини никой. Каквито и трудности да имаме във взаимоотношенията си с децата е важно да осъзнаем причината за тях и да работим по тях. Има хора, които дори не осъзнават, че имат проблем, а това задълбочава нещата.

В началото на нашето дете (още 2 годишен) показвахме снимки от преди и разказвахме къде е бил и с кой е живял. Въпросите от негова страна не закъсняха.
После му купих една детска книжка за бременността и раждането на бебетата, за да провокирам въпроси. Мина известно време и започна да пита и за това. В къщи винаги се е говорило по темата осиновяване - не за неговото, а по принцип. По отношение на неговата история сме се опитвали да провокираме любопитството му, като му разказваме някакви неща или чрез случки с други.
Например:
         - леля ... сега е бременна и скоро ще си имат бебе;
         - искаш ли да си имаш братче или сестриче?
         - минавайки покрай града, в който е роден му казваме - знаеш ли или нали знаеш, че тук си роден?
     и още ...
Сега е наясно с това как се е появил в семейството, не се притеснява да говори по темата и задава всякакви въпроси свързани с това: Защо сме го осиновили?; Как се осиновява дете?; Как да нарича жената, която го е родила? Това са едни от последните му въпроси, в началото бяха други, по-детски. Имахме една много интересна случка: След като му се бях накарала и ми каза, че не ме обича, аз му отвърнах че той може да не ме обича, но аз го обичам много. Половин час по-късно вече се гушкахме и си говорихме мили неща, при което той ми каза: "Мамо аз те избрах, ..... ми да .. избрах те от Кауфланд. Там имаше 2 майки и аз избрах теб. ... Ама аз избрах и тати - от Джъмбо". Тогава и плаках и се смях едновременно.

Ще се радвам да препоръчате детски психолог/психотерапевт, който да посещавам при нужда.

За съжаление, не. Аз затова водих детето в Сандански, но проблемът беше основно как тя приема осиновяването и нарушената привързаност от нейна страна към мен. Ходих на семеен терапевт в Русе при Мария Арнаудова. Честно казано на мен ми помогна, защото имаше място, където да си излеят натрупалото се и да получа разбиране и подкрепа. Общо взето ми помогна, но аз вече почти бях прочела детето такова, каквото е. Ще потърся информация къде да се насочиш в твоя случай, т.е кой работи с осиновителите. В Русе има две поддържащи групи. Не знам втората доколко работи ( в бившия дом Майка и дете), аз ходя в Еквилибриум. Всяка последна неделя от месеца от 10 до 12 часа. Заповядай. Не е точно място, където да споделяме за проблеми, но поне ще си в свои води. Ще осъществиш контакт и с други осиновители. Там имат и нови хора в екипа може и да се сетят за добър психолог.

Само да споделя, че на лични поне с две осиновителки сме споделяли аналогични проблеми и ситуации. Просто те не смеят да пишат тук за това. Така че, нещата никак не са розови на 100% с приемането на осиновеното дете. Има и други, за които и да минат години, пак не е както трябва.
За мен беше интересна позицията на една моя позната - приемна майка в една далечна северна страна. Тя не обича приемното дете като своето, което е плод на дългогодишни опити инвитро. И казва - нашите деца са специално издание. Няма как да не ги обичаме най-много. А за приемното просто няма драми, че не изпитва същото. Явно тук така сме свикнали, да се виним и тормозим, ако не даваме това, което мислим, че обществото ни задължава да дадем.

Перуника, доколкото съм чувала има и биологични майки, които трудно приемат децата, които са родили. Знам, че звучи странно, но знам и, че се случва.
На курса за кандидат осиновители си спомням, че казаха, че след дългогодишни опити за се има случаи, когато сбъдването на тази мечта, независимо дали чрез инвитро или осиновяване може да разбие брака. Просто хората си изграждат с годините начин на живот и не винаги успешно се приспособяват към променената ситуация - появата на дете в семейството.

О, да, биологичната ни дъщеря е пример за това. Вече 4 години нервите ни се късат, както писах. А тя е упорита, вироглава, инатеста, своенравна, търси си своето, има огромно въображение, не подлежи на никакъв контрол. А на мен ми се вие свят. Трудно я приех. Толкова бях шокирана като се роди, че не можех да спя и нямам дори спомени оттогава, освен че ревеше по 12 часа на денонощие /най-малко/ и то гръмогласно. Постоянно се караме с ММ, почти нямаме спокоен ден. Чак сега, след 4 години и малко, започваме да се усещаме на моменти като нормални хора. А малкия го взехме точно в периода на тази огромна лудница. Но от друга страна, нямаше за кога да чакаме. Сега ги гледаме едновременно.

Осиновяването не е за всеки. Ако не си готов да дадеш нужното на едно дете, независимо по какъв начин е дошло в семейството, то по-добре да нямаш деца. Преди да станем родители, трябва да сме наясно че не всичко е цветя и рози и ако искаш да бъдеш достатъчно добър родител и възпиташ добри хора няма да е лесно, че се изисква изключително много търпение и усилия. Защото децата не са роботи, на които да зададеш команди и те да изпълняват, а ще ни се противопоставят когато не са съгласни или пък заради самото противопоставяне, ще изпитват границите ни, любовта ни и какво ли още не. Всичко това в определени етапи от израстването им е по-засилено, когато детето е осиновено. Наблюдавайки децата около нас, опита на осиновители и осиновени помага изключително много.
Тръгвайки да осиновяваме трябва да сме наясно с възрастовите особености при децата, с особеностите в следствие на раздяла от биологичните родители, неглежиране, насилие и други подобни. Обучението за кандидат-осиновители е от изключително значение за осъзнаване на всичко това. Има кандидат-осиновители, които го пренебрегват, но то би могло да им бъде изключително полезно.
Много важно е да сме наясно със собствените си предразсъдъци и си дадем сметка с кои от тях можем и с кои не можем да се справим и най-вече искаме ли да се справим. Да си отговорим на едни от най-важните въпроси "Готова ли съм да обичам дете, което не съм родила аз? Готова ли съм да го приема такова каквото е?"
Ясно е че няма как предварително да знаем какви емоции ще изпитваме, важно е да разберем защо се чувстваме по този начин и да работим върху това, независимо колко страшно могат да звучат чувствата ни, ако ги изречем на глас. Също много важно е да осъзнаем, че ние сме възрастните и въпреки, че е нормално да изпитваме всичко това, то трябва да подхождаме към осиновяването през емоциите на детето, а не през нашите собствени, защото децата нямат никаква вина за всичко, което им се е случило.

Жени, то и личният опит на всеки от нас е различен. Аз се опитах да споделя в поддържащата група, но се оказа, че тя е място за обсъждане на въпроси, които са "безопасни", а не място за споделяне на проблеми около осиновяването. Целта била да сме позитивни. Въпреки това все още ходим там с децата, защото така те се запознаха и с други осиновени деца. Сега като се засечем из града те са приятели - търсят се и играят заедно. От моя гледна точка това е много ценно - създават си общност, контакти със себе подобни, което е предпоставка в тийнгодините да си обсъждат помежду конкретни неща, които не могат да споделят с други хора (връстници). Радостното е, че вече доста познати осиновители осиновяват и второ дете.
Перуника довечера ще ти пратя на лични историите, които писах за Лъчи. До голяма степен с нея преминавам през това, през което ти преминаваш с биологичната си дъщеря. С тази разлика, че аз имах кого да обвинявам и мразя за проблемите й, както и алтернативата разсиновяване, докато ти ги нямаш тези "опции". Ти също се чувствай свободна да ми пишеш на лс, ако имаш желание да споделиш. И да не мога да помогна, не съдя. Аз съм добър слушател/ читател.

 То за нея хубаво , че няма драми. Драмите остават за детето , което расте в дисфункционални отношения и те ще избият нанякъде - в агресия към другите, към семейството, което не му е било семейство действително, в автоагресия, ако е чувствително и интровертно.
  Не мисля, че трябва да се гледа толкова укоримо на разосиновяването. След като биологичните родители имат опция да се откажат от децата си или да им бъдат отнети, ако не се справят, защо да е по-различно при осиновителите. Травмите за децата , отглеждани от осиновители , които не са ги приели , могат да са чудовищни и от всякакво естество. И с биологичните родители всъщност може да има подобни проблеми. Решения  да се търсят,  дори и радикални, защото децата са невинни и безпомощни . Желаещи да осиновят деца и да ги отгледат с любов , както се вижда и тук , има.
  Към този акт трябва да се пристъпва отговорно .Не знам няма ли психологически тестове, които да разкриват готовност и способност. Защото като се окаже, че осиновителят не може да се справи с детето и чувствата си , намесата на психолозите  е гасене на пожар- щетите вече ги има.

Анонимен, както разбрахме, по темата "Осиновяване" не пишете от личен опит...
Тогава защо?
Че и такъв радетел за разсиновяване/отказ/отнемане на деца...

И защо решихте, че някой е подходил безотговорно към този акт? Или Вие знаете какво бихте чувствали, ако бяхте осиновили? Ако не бъркам, Вие сте били склонна, но не и съпругът Ви. А сигурна ли сте, че ако беше станало факт, щяхте да сте толкова приемаща и отдадена, колкото сте си представяли на теория?

Защото и обучението, и приказките на такива като Вас, са " на теория". Да, ама животът често опровергава тази теория и ни поставя пред изпитания, каквито не сме очаквали.
Ако нямате с какво да помогнете, по-добре замълчете. Тук се споделят прекрасни емоции и моменти, но и тревоги, болки и съкровени мисли. В такива моменти е по-добре да подкрепяме, отколкото да даваме безумни съвети.

Дай сега всеки, който има проблем с това да приеме детето си, независимо биологично или осиновено, на мига, да се отказва от него. И така по няколко пъти, докато си роди/осинови перфектното, а за детето се намерят родители, с които да си паснат във всичко, на момента и во веки.


Гледам да не се психирам, принципно, но след толкова упорита намеса, започвам да виждам "дългата ръка" на разни про-скандинавски разбирания.

Имам  близка с осиновени деца . Тя има  проблеми от друго естество. Затова и надничам тук. И тя си задава разни въпроси и търси отговори. Всъщност Перуника я знам от друга тема , но няма значение . Всеки има право  и на крайни решения , ако не вижда друг изход. И другите не трябва да реагират на това сякаш е обмислил убийство. Щом интересът на детето  трябва да е на първо място. Не подкрепям скандинавските практики изобщо. Намесата в семейството не трябва да става насилствено. Но и обществото не трябва да реагира толкова остро ако не се почувстваш майка  и не ти се удава да си такава . Има го и това в живота. И решения  да се търсят в интерес на детето най-вече, защото то не може да се погрижи за себе си само.

Нека ви обясня за психолозите. Осиновяването на дете не е като да си вземеш домати от пазара или да си изоставиш детето на бабите или на държавата, защото не го чувстваш като твое или си имаш други неща на главата. Психолозите се намесват преди, по време и след осиновяването. Ходи се на групи за подкрепа, за интегриране в новото семейство, за приемане на съдбата такава, каквато е. И това продължава с години, за да може нещата да са ок и с новото семейство и с детето и то да израстне добре.

И още нещо за психолозите. Ако единият от двамата партньори наистина иска да се осинови дете, а другият не иска, то се стига или до психолози или до раздяла. Вие май се избрала третия път - да тролвате загрижени майки в бг-мама.  Първо не познахте кое дете е проблемното на перуника, после се опитвате да й вмените да се откаже от детето си, като се оказа че има помощ и подкрепа за нея се намесвате със съвети за психологически тестове за годност. Имате нещо против перуника. Завиждате ли й че си има и родно дете и осиновено дете и че въпреки трудностите си има кой да й казва мамо с обич?

Oбъркахте ни анонимните. Но няма значение кой какво знае. Абсолютно нищо против Перуника нямам. Даже ми е  симпатична, защото е чувствителен и откровен човек.  А , как трябва да се постъпва, когато психолозите не са си свършили работата и се отказват да помогнат.Да не пречат с квалификации на решения поне .

Пак казвам - не се сърдя на никого за споделеното мнение, защото всичко ми е минавало през главата като ход.
Просто се чувствам ужасен, направо отвратителен човек. Никога не съм предполагала, че мога да се окажа в такава каша. Може би защото винаги съм била много отговорна и перфекционист. И сега съм нон грата за самата себе си. Чувствам се недостойна и за родното си дете. Защото то усеща и вижда всичко. И се възпитава от моята безотговорност.
Може би разбунвам духовете, но тряба кандидатите да знаят, че има и такива неща.

Перуника, колко време мина от осиновяването и на колко е момченцето сега?
Разбирам какво чувстваш, защото и аз съм била на ръба с Лъчи да се откажа. И то не веднъж. Много, много трудно се наместиха нещата между нас. Не съм перфекционист, но и аз съм отговорен човек.
Насочи усилията си да стабилизираш момиченцето, щом братчето е здраво. Да, не е честно да пренебрегваме едното за сметка на другото, но всъщност всеки родител хвърля повече усилия, за това дете, което има по-голяма нужда. И не се чувствай виновна за това. Не си. Имаш ли подкрепа от семейството си - съпруг, майка, свекърва?