Шеста тема на чакащите

A  вие осиновили ли сте? Имате ли изобщо дете? На теория ги знаем нещата. Аз не нападам Перуника. Виждам , че не може да се справи. Интелигентна жена е . И с психолог е работила .  Най- крайната мярка е да расте едно осиновено дете неприето и необичано.  В темата на Даскалка това лъсна , за който го разбра. Каквото и да правиш за едно дете, правиш ли го без обич , му съсипваш психиката. Дори , когато ти носи гените.

Не съм аз тази, която съветва перуника да си изостави детето и не съм аз тази, която се крие зад анонимен и не съм аз тази, която има проблем с нея. Така, че какъв е проблема ви с перуника, не разбрах? Да не сте й съседка?

Нямам никакъв проблем с нея. Не я познавам лично, но  тя постоянно намеква, че има проблем с приемането на детето. Ако не е така , значи съм се объркала и това би ме зарадвало. Ако съм права ,  жал ми е за детето. Дано греша, все пак.

Щом не я познавате лично, кое ви кара да мислите че има проблем с приемането на детето си? Това, че споделя че дъщеря ѝ винаги е била трудна и ѝ скъсва нервите ли? Или има и други причини?

Лично на мен ми хареса смелостта ѝ че го споделя. Защо всички очакват родителите, осиновили децата си, да бъдат перфектните родители, които нямат право да споделят негативни емоции и трудности свързани с децата си? Много биологични родители не се притесняват да изразят подобно нещо. Нещо повече - на никой няма да му направи впечатление дори. Само, че при осиновяването първото нещо е да си помислиш, че говори така, защото "нали не го е родила тя". Трудно се преодоляват предразсъдъците.

Децата изпитват границите на родителите си, а осиновените деца освен границите изпитват и любовта им, често пренасят и гнева към биологичната майка върху майката, която ги е осиновила, без дори да го съзнават. В допълнение, ако детето е доста своенравно всичко е още по-засилено. А в моментите, когато майката се чувства несигурна в способностите си на майка, нещата са съвсем в крайна посока. Това, обаче не значи, че тя не го обича или то нея, пък и чак съвет за разсиновяване да се дава.
На зная трудностите на perunika до каква степен са, но ще дам пример с моето почти 6 годишно скорпионче. Изключително своенравно дете, което често ми скъсва нервите. Въпреки това обаче го обичам безкрайно много, както и то мен. Също така считам, че имаме изградена силна емоционална връзка и водим изключително емоционални и задълбочени разговори по всякакви теми. Имали сме много трудни момент, в които съм се питала дали днес ще се разбираме или пак ще се стигни да емоционални изблици. Особено трудно ни е било, когато не съм била сигурна в себе си дали се справям като майка. Децата са много интуитивни и използват тези слабости. Със сигурност ни предстоят още много такива ситуации, но ще се справим. Къде сами, къде с чужда помощ. В крайна сметка родителството, колкото и прекрасно да е то, не е лесно, независимо дали сме родили или осиновили децата си.

За пореден път се изумявам от даването на съвети, без личен опит. Едно е да си запознат от чужд опит, но съвсем друго да го изживееш лично. Моля ви правете разлика между изказването на мнение и даването на съвети.

Аз съм другата анонимна, но мисля същото. Изобщо не се визира късане то на нерви. На всички ни късат нервите.
Но тук жената постоянно съветва осиновяващите да работят най вече за свое дете. Също израза по добре пет отказа отколкото после цял живот да съжалявате. Очевидно, че тя съжалява. Не може да бъде упрекната, хората понякога сме безкрайно различни, и ако ти се падне такова дете, няма как да се харесате.
Много лош късмет, много патова ситуация.

Анонимните сме повече от две, явно.
Не е лошо както аз оцветих мненията си... по съвет от друго момиче тук... да го направят и останалите. Така ще стане ясно кое мнение на кого е, защото така става леко шизофренично.
Имаме право да сме анонимни и не мисля, че някой трябва да бъде нападан за този си избор, но наистина е нужно разграничаване.

Продължавам да се чудя какво правят тук хора, които не са кандидат-осиновители или осиновители. Или поне такива, които сериозно се замислят да тръгнат по пътя на осиновяването. Току цъфне някой да раздава мъдри съвети от позицията на... никакъв.

Няма как такива хора да дават мнение по теми, които не ги засягат лично. Ако пък зад такъв профил се крие психотерапевт, примерно, не мисля, че е професионално да се изказват подобни крайни мнения въз основа на виртуални впечатления.

Да, думите на Перуника понякога са стряскащи. Да, не са обичайното "обичам го безкрайно, не правя разлика между децата си". Но според мен са пределно откровени и това и прави чест.
Не е моя работа да правя подобно уточнение, но тъй като тя го е споделяла, ще кажа, че не дъщерята, а синът на Перуника е осиновен. Така че "трудното" дете е биологичното. Поне така споделя тя няколко поста по-горе. Но привързването към осиновеното е това, което не се получава лесно.
И двете ни деца са осиновени. Приемането и привързването в първия случай се получи лесно и бързо.С второто не е така. Просто е различно. И факторите, които оказват влияние върху процеса, са разнообразни. Така че няма правило, няма рецепта, няма норматив, за който да заобичаш, да приемеш напълно. А и кой може да знае как обича всеки от нас или какво е разбирането за "обичам на 100%" на другия човек?!
Обичаме, колкото можем и правим за децата си това, на което сме способни. И в 99.9% от случаите това е най-доброто за тях.

Пожелавам на перуника да намери спокойствие и баланс в отглеждането на осиновената й дъщеря ... най искрено.

Анонимен, осиновеното дете на Перуника е момче.
Нали ти призова да четем с разбиране.

Да, осиновеното е момче. Много красиво и сладко. И да, ужасно ми е трудно и уж работя с психолог, но няма полза. И да, благодаря, че никой не ме съди, което не очаквах, чеатно.
И още едно да - наистина ми се струва, че пренасям гнева си към онази ц...а, която с лекота си е ... (Ще стане тук за червена точка) и е забременяла, върху детето. Определено го пренасям. Имам го като едно цяло с нея. Има и още много. Но. Дано помогна на някого с нетрадиционното си споделено мнение.
И не се сърдя на никоя от вас, няма за какво. Всяка от вас е права за ситуацията. Патова отвсякъде. А мен питате ли какво ми е...

Ако мога да предложа обратна връзка. Перуника, поздравления за това, че като ти е трудно си го казваш. Така по може да се намери помощ и подкрепа.

Другото е, ти не прехвърляш отношението си към б.м. на детето. Детето винаги ще има скрита лоялност към б.м. и като ти си с отношение на неприемане към нея, той несъзнателно ще заема нейната стана, да я защити, и ще е на контра на теб. Можеш ли да си благодарна към тази жена, която ти е подарила сина? Да не се чувстваш по-голяма и по-добра майка от нея, а да уважиш съдбата й и изборите й?

Здравейте следя ви често, и се радвам с вас едновременно когато прочета за някое ново писъмце, често казано върнах на, ад и не можах да схвана за какво става въпрос, като и да е може да съм затъпяла вече, само искам да кажа ако може и бе, критики, преди 8години осинови момиченце,до ден днешен не съм срещала трудности с възпитанието Адаптация мина успешно към днешна дата дъщеря ми Мария е силно привързана към мене, знае, че е осиновена но не и прави впечатление, аз майка и отворих сърцето си и душата си дадох цялата си любов показах и какво е майчината любов, и днес аз се гордея с моята дъщеря, да имало е моменти в който ми е било трудно, но да успях тя е моята Гордост защото възпита едно умно и щастливо дете, дъщеря ми тя е моето дете и на никой друг, независимо че не съм я носила в себе си, нещо повече тя е в сърцето ми, към днешна дата носи ми много медали купи от състезания, Момичета отворете сърцето и душата си за децата който са ваши,пожелавам всички да намерите свойте деца

Перуника, аз минах през същото, но с дъщеря ми. Много тежка адаптация. Детето познаваше бм, беше посещавано от нея до последния ден, денят, в който решението на съда влезе в сила. Вземането мина като отвличане, защото никой не подготви тригодишно дете за осиновяване. На практика у дома тя изживя раздялата с БМ. Минахме през отхвърляне, през агресия към мен и майка ми, която все още 6 години по-късно се проявява периодично към баба й. Все още детето изпитва любовта и търпението ми. Минах през натиск да я върна. Самата аз имах такива моменти, когато си чувствах на ръба да зарежа всичко, защото детето трябва да носи радост, а не разочарование след разочарование. Дъщеря ми не веднъж първите години е заявявала "Искам другата си майка, ти не си ми майка." Много трудно се обича така. Миналата година тук в този форум ме намери една психоложка, специалист по проблеми на осиновените деца чак от Сандански. И аз пропътуваха този път (500 км в едната посока) за 6 дни. Пет сеанса и детето започна да се открива към мен. Бавно, много бавно, но тя вече е моя дъщеря. Накрая на шестата година в нейното съзнание аз вече съм нейната майка. В момента е на фаза "Ти си ме родила, нямам друга майка". Ще отработим и това. Та въпросът беше за гнева. БМ е алкохоличка. Детето недоносено и с проблеми в развитието си. Бясна бях на тази жена за слабостта й, за това, че заради нея едно дете страда и ще носи последствията цял живот. Бясна съм и на онези социални, които мислеха как горката бм ще приеме раздялата с детето си и с лека ръка махнаха на детето "тя ще се справи". На онези социални и приемни семейства в един от най-големите български градове, които пратиха едно толкова изоставащо в развитието си дете в ЦНСТ, защото "кой би искал такова дете?" (Приемните семейства). Когато ми беше най-тежко излях всичко на белия лист. Буквално. Описах историята. Няколко пъти. Това ме пречисти, избистри мислите и чувствата ми и ми помогна да осъзная, че всъщност аз отдавна съм приела това дете за мое, обичам го и ще го защитавам винаги и от всички. У дома тя е проблемното дете, което вечно пробва любовта и търпението ми, което постоянно прекрачва границите, което има трудности с обучението и дисциплината в училище.
Второто дете беше бебе - здраво и красиво бебе, което до тригодишна възраст в много отношения изпреварваше с месеци връстниците си. Той беше моята спасителна сламка. Дойде в момент, когато бях много разколебана в силите си като майка, момент, в който се чувствах провалена. Първо заобичах него, много преди да осъзная, че обичам и нея. Първо станах негова майка, после и нейна.
Поздравления, че търсиш помощ. Ще се справиш. Сигурна съм, че обичаш това момченце като свое, просто ти е трудно с другото дете и неволно правиш сравнения. Знам колко сили  и време отнема едно палаво дете. Буквално не ти остава време за другото. Но това не означава, че не го обичаш. И да, нормално е да минеш през гнева. Как е могла да причини това на прекрасното дете, което имаш? Ще го преживееш и ще извлечеш ползи. Дъщеря ми знае историята си, знае причината довела до осиновяването й - алкохолизма. Знае докъде води незачитането на правилата (бм има загинало дете при инцидент, преди да се роди моята дъщеря).
Към бм на сина си изпитвам благодарност за прекрасното дете, което е създала и което имам. Защото той е прекрасен, съвършен. А той беше бебе и за него аз съм единствената, към нея не чувства нищо. Той също знае от бебе за осиновяването си, познава и приемното семейство.

Ох, Mama Ru... Като всеки път, съм респектирана от теб и споделеното. Ето, че и на други места не се получава от раз - дали защото детето има някакви особености, дали поради други причини, но се случва обичта и приемането да се забавят. Благодаря, че сподели!

Би ли разказала как представи пред малкия истината за произхода и осиновяването му?
Синът ни е почти на 3 и вече е време...

Не знам дали тук е мястото, но ако и други желаят да споделят опита си по тази тема, би било полезно. Вероятно не само на мен.

Първо това никога не е било тима табу у нас. Не че околните не са говорили за това пред децата, другите могат да са много нетактични. Ходя в една поддържаща група. Децата играят в друга стая под надзора на социален работник, но малкият чак до 22 месечен седеше при мен на срещите и слушаше разговорите. Когато беше на 2 и няколко месеца ме попита защо имам цици. Казах му, че жените имат цици, за да хранят бебетата си. Той реши, че и той е сукал. Казах, че не е, защото не е бил в коремчето ми и не съм имала мляко. Попита къде е бил и аз отговорих с истината - бил е в коремчето на една какичка, която не е можела да го гледа (истината е че е била на 16-17 години) и затова са му намерили друга мама - аз. Той почти не повдига темата, но с каката говорим и пред него. За нас това е като обсъждане как ти е минал денят. Не влагам емоция, не ме боли от това. Приела съм го за нещо нормално и това е и отношението на децата. Поне за сега. История от преди две години. Каката на 7, той на 3. Седим на масата и вечеряме. Каката заявява, че като порасне ще си осинови дете и пита как се осиновява. Обяснявам накратко и достъпно процедурата. Пита ме има ли и други осиновени освен нея е Емо. Той до момента слуша само. Тогава пита "Ама и аз ли съм осиновен?" Да, разбира се както и .... Тук изреждам познати и приятелчета.
Може да го направите и под формата на приказка или в момента, когато пита откъде идват бебетата. Странно, но моите още не са питали за бебетата, а са вече на 9 и 5 години.

Мама Ру, имаш ли идея за читав психолог в Русе. Вече смених трима. И ме отписаха.