365 тайни от моя живот /4 тема/

Сиа Сиа вуйчо ми след много ама много тежък инфаркт, в момента води наистина съвсем нормален начин на живот.

Моята тайна е, че днес осъзнах че съм самотна. Не просто сама, свикнах сама да се оправям, осъзнах, че съм самотна и това ми тежи.

А моята тайна е, че водя вътрешна борба със себе си - да направя ли едно нещо или да не го направя... 
Винаги съм знаела какво искам и защо го искам, сега е много трудно да взема решение. Никога не съм се двоумяла така. Важното е, че това е нещо, което ще промени начина ми на живот и затова се чудя дали въобще да се захващам. 

Знам, че в тази тема не се коментира! Но ... съм тръгнала по твоя път, остава ми още до етапа "не ми пука за никого" и разреждането на гнева, и негодуванието. Надявам се скоро да ми се случи! Имам нужда.
Ако не е проблем и ако имаш желание, разкажи за твоя път. Кое подпомага издърпването?

Моята тайна е,че на стари години се впуснах в "дълбокото"Страх ме е ,много ме е страх а трябва да се боря заради децата си.Трябва да взема много,страшно важен изпит за да мога да осигуря на децата си нормален живот.А се чувствам уморена и  е от може би този страх.Знам че човек трябва да има цел в живота и да се бори,но ми е трудно.Ако се проваля ще ме е срам дори от децата ми.

Пити,аз пък искам да имам приятелки.Но уви нямам .Не знам защо.Не ме харесват.А когато сметна някой за приятел се раздавам и винаги помагам.Много трудно се живее без приятели!

Правя глупост след глупост и прощавам потресаващи лъжи и отношение към мен от човек, който ..мисля, че все още обичам, но след постъпките му ми е трудно да повярвам, че и той мен.. И продължавам все в един и същ коловоз вече 5та година и не виждам изход. Отчаяно искам да се отделя от него и да спра, тежи ми всичко, а не мога да се пречупя и да взема решението. Това ме побърква и тормози 24часа в денонощието, знам, че сама съм си виновна, че не прекратявам това и това ме кара да се чувствам още по-ужасно....че сама го позволявам. И търпя. 

Здравей!
Първо, всеки, който споделя лични неща от живота си, макар и с "недомлъвки", влага доста силна емоция в думите си... вероятно защото дълго време е подтискал чувствата си, страховете си, терзанията си; дълго време е отказвал да приеме, че се нуждае от помощ - първи път, защото се е примирил със случващото се, примирил се е с 'нещастието'; и втори, защото е наясно, че трудно ще получи нужното разбиране, съответно - и адекватната помощ, от която се нуждае. Защото, да си признаем, никой няма нужда от "потупване по рамото" и заучени фрази, лъхащи на измамно съчувствие. Не и в истинския живот. Ако не можеш да Ми помогнеш, стой настрана от мен и не ми пречи, НО и не се учудвай, че Съм се отдалечила от Теб и съм се научила да оцелявам сама!.

Ако мога да отговоря по най-краткия начин на въпроса ти, бих отговорила с насмешка на написаното от мен.: ) С течение на времето гневът ми е еволюирал в омраза и разочарование.: ) И ако преди гневът ме тласкаше към словесна, емоционална (защото това ми се отразяваше) атака, то 'омразата' ме кара да държа една дистанция от нещата, които ме нараняват.
Преди държах на всяка цена "мнението ми да бъде чуто", държах да се знае, че "и аз съм Тук, и аз съществувам" и то не от егоизъм(!?), а защото дълго време съм се "справяла" сама, дълго време съм "го" трупала в себе си, дълго време съм била без самочувствие.. добре, ама човек търпи до време.


Аз мога да говоря единствено за себе си - съответно за причините, отключили тези чувства ((Не се притеснявам да кажа, че съм способна да изпитвам чувства като гняв и омраза, и не смятам, че това ме превръща в "по-лош" човек.. напротив, прави ме истинска! И ако можем да си позволим да "съдим" някого заради липсата му на стимул за лично усъвършенстване, то не можем да го съдим заради чувствата му, заради начина, по който "вижда" и възприема случващото се около него. Прекалено е повърхностно!... въпреки че хората обичат да се "ровят" в чуждите сърца.. човещинка.)), и за осъзнаването на по-късен етап.
Първо, състоянието "вътрешен мир" аз го асоциирам с реда вътре у човек. Грешката ни понякога е, че поверяваме цели парченца от пъзела на "вътрешния ни мир" на други хора. А може би единственото нещо, над което нямаме контрол, е взаимоотношенията ни с другите хора. Стараем се, изискваме даден човек да се "нагоди" според нас, да заеме мястото, което сме му "отредили", пренебрегвайки несъзнателно факта, че същият този човек има свои, различни от нашите(!), представи за "вътрешен мир". Неговият ред не съвпада с нашия.. и Ние се чувстваме разочаровани, предадени, излъгани. И тук вече се появява гневът, негодуванието.. 
Не зная дали е осъзнаване, израстване, или помъдряване, но в един момент разбираш, че ти си отговорен и способен да се изградиш като личност, акцентирайки се единствено върху себе си. Единствено по този начин можеш да поемеш контрола върху собствения си живот!
В противен случай, допуснеш ли контролът върху живота Ти да попадне в чужди ръце, аз това го наричам "измамна сигурност", т.е. несъзнателно си допуснал да се превърнеш в частица от нечий чужд "вътрешен мир", то рано или късно гневът, омразата.. бунтът, чувството за несправедливост отново ще си проправят път у човек, с надеждата да изкрещят - "Ехо, и аз съм Тук. Не съм щастлив." Само че тук, в тази ситуация вече се появява и страхът. Страхуваш се от новото, от непознатото. Чувстваш се слаб, като "гол охлюв", който някой всеки момент ще настъпи.

Едно е ясно, нещата никога не са толкова прости и повърхностни, както изглеждат често отстрани.. а много назад в миналото малко по малко са се навързвали и никога не знаеш кое точно камъче ще преобърне каручката.. за добро или за лошо. Но както е казал Оскар Уайлд - Животът е твърде важен, за да го взимаме насериозно. Разбираме, че нещата не винаги зависят от нас, че плановете се объркват, НО също така се и учим да бъдем по-благосклонни и милостиви към самите себе си. Учим се да приемаме и разбираме "различията" на другите, както се надяваме и нас да ни приемат такива, каквито сме. Че както Ние не харесваме определени хора и не желаем да присъстват в нашия живот, така и Ние не сме добре дошли в живота на други. И това не ни прави "по-лоши", просто сме прекалено различни.

Съжалявам, че се обяснявам в стил "пиша свободни съчинения", но аз не мога да се изразявам лаконично.

И защо си го причиняваш това? Ако си достатъчно млада, без деца и финансово независима, защо си губиш времето и си съсипваш нервната система? Мислиш ли, че той, или състоянието на връзката ви ще се подобри към по-добро? Времето минава толкова бързо, взимаме решения, водени от емоциите си, но понякога приказката няма добър край и "прекрасния принц" може да се превърне в "крастава жаба", но вече да е твърде късно за промяна, или да съществуват много обвързващи неща....

Заживей с мисълта сега, че важната са ти и заслужаваш да получаваш най-доброто /не говоря за материални неща/. Може да разбереш това след време, но да бъде късно. Мнение и съвет от житейски опит.

Зелени очи, благодаря за времето, което отдели за да опишеш емоциите, причините за тях, приемането и осъзнаването!

Всеки един гледа през различна призма, както навън, така и навътре. Всеки има различна душевност, различна 'мисия', път и какво ли още не.
 Изключително точно си описала етапи през, които минавам- първо неозадовелното и оценено его, гневът, негодуванието, агресията във форма на омраза, страдание, ужасният страх от самотата (въпреки, че фактически отдавна си в самотата), физическа болка, отхвърляне, пренебрегване и все такива "високи" прояви. При мен и редица болести от задръжки и опити за приемане на ситуацията, решаване на ситуацията, опит за моделиране на ситуацията, опит за обяснение на ситуацията. И нови болести. И осъзнаване, че буквално трябва да си напълня собствената вътрешна "чинийка", защото ако не го направя скоро, и то категорично и напълно... сриването няма да мине толкова лесно.
Изпуснала съм контрола, изпуснала съм си центъра, изпуснала съм всичко (мамка му)...но осъзнаването, контролирането и повдигането на душата ми бавно се случва...Явно така трябва да бъде. Бавно, защото съм си губила собствено ми аз, себе си, идеалите си, мечтите си...с години. Примиряването, примиряването ...реално е било едно дълго страдание. Трудно е издърпването, но освен барон Мюнхаозеновия модел на хващенето на косата и дърпането- не виждам друг!

Голяма глупачка съм.
Ще съжалявам за стореното, знам си.
Искам, трябва да се спра и да се откъсна. Но ми е трудно. И съм глезла.

Започвам допълнителна работа и ме е страх, много... правя го, защото финансите ни иначе започват да кретат. Занимавам се и допълнително с други дейности и се плаша...на първо място от съмненията както винаги в себе си ще се справя ли, става ли от мен нещо.... и на второ място ще ми достига ли времето и ще остава ли време за мен и ММ, в което да съм адекватна....все пак сме "младо" семейство... просто се плаша, много.... от първото нещо основно... ама винаги става така, ужасно много ме е страх, а хората наоколо си мислят, че съм супер самоуверена, защото не искам да показвам, че ме е страх...

Кари, ще се справиш! Щом сте само двамата, няма страшно, ще намериш време за него, а и той ще прояви разбиране! По-трудно щеше да e, ако има и деца, които имат нужда от грижа и внимание.

Съгласна съм. Отвращават ме такива хора които си мислят че всичко им е позволено!

Иначе не затова влязох в темата. Скоро ми откриха микро аденомче в хипофизата и киста пълна с лимфа. Изпълнена съм със благодарствени думи към Бог че тумора не е голям, но все пак се страхувам. Е, сама се докарах до това положение с мислене за всеки, защо баща ми още търпи жена му да го тормози, как работи на ато места и че се притеснявам за него, за майка ми, за сестра ми, за мм, който също не е грозен и работеше в чужбина, умирах от ужас че някоя германка ще ми го открадне. Само напълно неоснователни страхове. Сега се моля и благодаря на Създателя че всичко при мен е наред. И мисля поможително!

Това, което цитира е от преди почти година...

Да, какво от това не съм влизала отдавна.

Явно наистина е вярно, че в един момент ти писва и спираш да вярваш и да се раздаваш за хора, които с нищо не са го заслужили. Вече не ми е дори и тъжно.. а адски празно и някак безразлично случващото ми се ... Голяма апатия ме е обвзела и не знам дали е за добро или още повече се забатачват нещата. Човек се изморява да бъде силен.