90 дневна диета- килцата стопи и фиданка стани - тема 323

Белият лист е мой слушател от детските ми години. Вечер, когато е тихо и всичко спи, свряна под юргана, аз споделях с него моите мисли и чувства, пътешествах, изживявах мъка и страст, любов и омраза, доверявах тайни. А листът мълчеше и слушаше.
Родена съм в семейство на работници, пропити с идеите на комунизма. Ооо, те са добри и любящи хора, грижовни и мили, жертви на системата. Те искаха най- доброто за своите деца.
А кое е най- доброто за двама души, прекарали живота си навън- в слънце и мраз, в зной, сняг, дъжд, вятър и мъгла?
Кое е най- доброто за хора, чиито ръце бяха винаги напукани?
Кое е най- доброто за мъж, който дори в къщи ходеше прегърбен, след тежкия трудов ден?
Кое е най- доброто за жена, която никога не е имала грим, прическа, маникюр или модни дрехи?
Кое е най- доброто за двама души, принудени всяка сутрин да обличат дочения панталон и грубата рубашка?
Кое е най- доброто според двама, които вървят с наведени глави, които, уморени и прашни, под строй развяват червеното знаме?
Две съдби потънали в пот.
Елита. Да бъдеш от елита, това е най- доброто за техните деца.
Елита, не този във висшите ешелони на властта, не този, който те виждат по новините, не този, който определя съдбите им. О не, техните мечти са прости и земни. Техният елит е хем близък, хем недостижим. Секретаря, деловодителя, счетоводителя, адвоката……… всеки чиновник. Техният елит си стои вътре, не лее пот и не се мори.
Учи сине, за да не работиш.
А аз бях дете. Пред мен се  отваряше един нов свят- необхватен, огромен, примамлив, изкушаващ. „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“, „Вине ту“……. Ме караха да мечтая, да виждам светове далечни и забранени. Америка беше огромна планина, с малки пътечки и лоши индианци. Париж и Венеция градове с тесни и кални улички, тъмни, схлупени къщурки и лоши хора. Това беше светът на група богаташи, които тормозят децата, притежават роби, издевателстват над мирните хора. Това беше светът на глад и мизерия, на капиталисти и фашисти, на онеправдани и бедни.
Съвсем по детски се появи желание да помогна, да нахраня бедните, да дам лъч светлина на онеправданите, да накажа капиталистите и да създам равенство. Като при нас.
Исках да отида там.
И запълвах лист след лист с приключения в планините на Америка, по тесните парижки улици или във венецианските канали. Срещах крале, графини, принцове и принцеси. Играех с чуждоземни и екзотични другарчета, учех ги да бъдат комунисти.
И така ден след ден, година след година, докато на листа не се появи въпроса:
„Защо е нужно да стана чиновник, за да съм добре? Нали сме равни!“
Татко каза „Защото така трябва“ и изхвърли всичките ми записки. Беше 1988г.
Е аз не спрях да пиша, но вече не играех волно някъде далеч, а оставах в България и намирах все повече и повече тъмни места, кални улици, малки пътеки, стръмни склонове и разбити съдби в светлото ни бъдеще.
Отраснах като дете на прехода. Объркано, смутено, страхливо. Лутах се в лабиринта на живота. Пишех, но знаех, че не трябва и горях листата. Рядко, някои неща изпращах като писма до най- близките ми приятели, а още по- рядко споделях публично.
Така моето хоби не остави следа, освен в мен.