Познай коя е книгата - 13

“По стръмния склон руква бала лава.“

С това нямаше как да не позная.  Не съм чела книгата, но ми е попадала като заглавие и ми се е набила. Та като прочетох за бяла лава стрелях малко на посоки за проба. Ето и един цитат от мен:

Жилището и мебелировката не биха направили особено впечатление, ако принадлежаха на някой простодушен земеделец-северняк с упорито лице и дълги яки крака, добре очертани в панталони, опънати до под коляното, и с гамаши. Този тип често се среща в тази хълмиста околност. В близката околност можете да видите не един индивид от тоя род, седнал след вечеря в креслото с кана пенлива бира върху кръглата маса пред него. Но господин Х. представлява странна и рязка противоположност на жилището си и на своя начин на живот. По външен вид той е мургав циганин, а по облекло и държане е джентълмен — сиреч дотолкова джентълмен, колкото и мнозина едри земевладелци; може би малко развлечен, без обаче да прави лошо впечатление поради небрежността си, понеже има изправена стойка и хубаво телосложение. Той беше доста мрачен. Възможно е някои хора да виждат в държането му белези на просташка гордост; една благосклонна струна у мен ми подсказва, че неговата гордост съвсем не е такава. Чувствам инстинктивно, че неговата сдържаност произлиза от отвращение към шумни външни прояви на чувствата и уверения във взаимно доброжелателство. Той ще люби и ще мрази еднакво скрито и ако бъде обичан или мразен в замяна, ще счита това за особен род нахалство. Впрочем аз избързвам твърде много. Прекалено щедро приписвам на него моите собствени качества. Подбудите на господин Х. да не подава ръка при среща с някой бъдещ познайник може да са коренно различни от моите. Ще ми се да вярвам, че като мен едва ли има друг. Моята мила майка обичаше да казва, че никога не ще свия уютен дом, и още миналото лято доказах, че съвсем не заслужавам да имам такъв.

"Брулени хълмове"

Да. Твой ред е Скарлетини.

Хайде, Скарлетини!

Отстъпвам си реда.
Естел , ако имаш нещо наум давай загадка.

Благодаря за реда!  


В онази година Т., син Х., бил едва петгодишен, а сестра му У. била навършила три през пролетта. Когато тичала из тревите, косата й се жълтеела като диво цвете, а смехът й звънтял като песента на веселото поточе, що припкало надолу по хълма край стените на бащиния й дом. Името му било Н. Л., та покрай него всички в семейството нарекли и детето Л., понеже сърцата им се изпълвали с радост колчем У. била до тях.
Ала Т. не срещал подобна обич. Той имал тъмна коса като майка си, а и по нрав щял да прилича на нея; защото не бил весел и рядко продумвал, макар че отрано се научил да говори и винаги изглеждал по-възрастен от годините си. Трудно забравял неправди и подигравки; но в гърдите му пламтял и бащиният огън, та понякога избухвал внезапно и люто. А тъй като бил и жалостив, скърбите и страданията на всяка жива твар можели да го трогнат до сълзи; в туй също приличал на баща си, понеже М. била сурова както към другите, тъй и към себе си. Т. я обичал, защото разговаряла с него открито и просто; баща си виждал рядко, тъй като Х. често потеглял на дълги походи заедно с войската на Ф., що пазела източните предели на Х., а когато се завръщал, бързата му реч, изпълнена със странни слова, шеги и двусмислици обърквала и безпокояла Т.. По онова време цялата топлина от сърцето му принадлежала на неговата сестричка Л.; ала рядко играел с нея и предпочитал да я пази скришом, гледайки как тича през треви или горички и пее песнички, съчинени от децата на Е. в ония древни времена, когато словата още били свежи по устните им.
— Прекрасна като елфическо чедо е Л. — казал веднъж Х. на М., — ала и по-недълготрайна, уви. Но може би тъкмо туй я прави още по-прекрасна или по-скъпа за сърцата ни.
А Т. чул тия думи и дълго мислил над тях, но не можал да ги проумее. Защото не бил виждал елфически деца. По онова време нито един от Е. не живеел из бащините му земи, та момчето ги било виждало само веднъж — когато крал Ф. с мнозина от своите приближени пресякъл Д. и минал по моста над Н. Л.;, цял облечен в бяло и сребристо.

На 100% е Толкин, но не знам коя е книгата.  

Но пък да пробвам с Властелинът на пръстените. Де да знам, може пък да улуча.

Автора позна, но книгата - не. 

Знаех си. Е какво да се прави, ще чакам следваща загадка.

Недовършените предания са това.

Да, Носферата. Ти си! 

Колкото повече приближаваха към манастира, толкова по-малко дървета се виждаха, сякаш земята бе прокълната и по нея не вирееше нищо живо. Буреносните облаци затулиха небето. След малко пред М се появи и крайната им цел. Порутеното абатство К се издигаше злокобно на скалите над заспалия Уитби. Готическите му кули опираха небето, пустите тържествени прозорци стояха на стража край мъгливото гробище. За последен път М бе идвала тук преди двайсет и пет години, в нощта, в която се сбогува със своя смугъл княз. Сега бе дошла да направи същото.
...

Черната каляска на Б се носеше на север. Тя се наведе през прозореца и видя, че мракът вече е покрил земята. Дъждът барабанеше по покрива в ритъма на копитата на кобилите й. Беше спала четири часа. Полетът до Франция и обратно и костваше много усилия. Погледна в огледалото обезобразеното си лице. Кръвта на монаха възстанови силите й, но не успя да излекува раните. „Още по-добре“, помисли си тя. Окаяният й вид щеше да даде на Д фалшиво усещане за превъзходство. Щеше да използва това в своя полза в предстоящата битка. О, как обичаше тази игра!
Засмя се на глас. Д винаги се бе смятал за голяма работа. Предната нощ тя получи доказателство за това, което винаги бе подозирала — Д бе по-слаб от нея.
...
Отвори раклата и намери в нея роклята, която Л й бе подарила. Така и не я облече. Беше прекалено провокативна за нея. Но двайсет и пет години по-късно стилът напълно подхождаше на жената, в която се бе превърнала. Погледна черната скромна рокля, която носеше. От години се обличаше като жена на средна възраст, за да не дразни Д. Вече нямаше нужда да го прави. Разкопча черната дреха и я остави да падне на покрития с боклуци под. След това извади младежката рокля от раклата и се мушна в меката елегантна материя. Тя я накара да се почувства красива. Усети пристъп на вина: щеше й се да се бе обличала така за Д, но това щеше да е като да сипва сол в рана, която не иска да заздравее. Погледна се в огледалото. Светлините от огнището се отразяваха в малкото златно кръстче, спускащо се върху белите й гърди.

На нещо вампирско прилича

Д- за Дракула?

Да. Но не е "Дракула" на Брам Стокър.