Познай коя е книгата - 13

Да, авторът е Шишкин, а книгата е "Венерини коси" - BBella. ти си 

Загадката:

"Вероятно именно това надушва Р... в малкото ми магазинче: връщане назад във времето, когато светът е бил по-просторно, по-диво място. Преди Христа, преди Адонис да се роди във Витлеем или Осирис да бъде принесен в жертва по Великден, хората са почитали какаовото зърно. Приписвали са му магически качества. Отварата му е била изпивана на стълбите на ритуалните храмове. Предизвиквало е могъщи и ужасни екстатични състояния. От това ли се страхува отчето? Развращаване чрез удоволствие, неуловимото преосъществяване на плътта във вместилище на покварата? Не са за него оргиите на ацтекските жреци. При все това всред димните воали, стелещи се над топящия се шоколад, изниква образ — видение, би казала майка ми, — безплътен пръст на прозрението, който сочи… сочи…
Натам. За един кратък миг почти го бях уловила. Над гладката повърхност изплува мимолетен вълнист силует. После още един, неясен и блед, хем иска да се скрие, хем се показва. За момент почти видях отговора, тайната, която крие Р... — дори от самия себе си — с тъй ужасяваща прецизност; импулсът, който ще тласне всички ни напред."

"Шоколад" на Джоан Харис?

Да, Майола Бени!

Ти си!

"Беше започнал с погрешна стъпка. Бейли си помисли: „В лицето му нещо не е наред“. А на глас каза:
— Комисарю, предпочитам да не изпращаш Р. Сами, когато ме викаш.
— Е, знаеш отношението ми към тези неща, Ли. Но след като са го сложили тук, трябва да го използувам за нещо.
— Притеснява ме, комисарю. Казва ми, че ме викаш, след което стои и чака. Нали разбираш. Налага се да го отпратя, иначе продължава да стои.
— О, вината е моя, Ли. Поръчах му да ти предаде съобщението, но забравих изрично да му наредя след това да се заеме с работата си.
Бейли въздъхна. Леките бръчки около тъмнокафявите му очи изпъкнаха.
— Както и да е. Искал си да ме видиш.
— Да, Ли — каза комисарят. — И то по сложен въпрос.
Стана, обърна се и отиде до стената зад бюрото си. Докосна някакво скрито копче и една част от стената стана прозрачна.
Неочаквано блесналата сива светлина накара Бейли да премигне. Комисарят се засмя:
— Специално поръчах да ми го направят миналата година, Ли. Мисля, че не съм ти го показвал досега. Ела да видиш. Едно време във всички стаи имаше такива неща. Наричаха ги „прозорци“. Знаеше ли го?
Всичко това бе известно на Бейли, понеже бе гледал много исторически романи.
— Чувал съм — отвърна той.
— Ела тук.
Бейли се смути, но направи каквото се искаше от него. Имаше нещо неприлично в това да се излага интимността на стаята на външния свят. "

_____

"Комисарят бавно кимна.
— Още една подробност.
— Което е…?
— Името на партньора ти.
— Какво значение има то?
— Вселенците — започна комисарят — имат особен подход. Партньорът, който предлагат, не е… не е…
Бейли широко отвори очи.
— Почакай, да не би…
— Няма как, Ли. Няма как. Няма друг изход.
— И ще живее в апартамента ми? Такова нещо?
— Моля те като приятел.
— Не, не!
— Ли, в този случай не мога да се доверя на друг. Нужно ли е да ти го обяснявам? Налага се да работим с вселенците. Налага се да успеем, ако искаме корабите за обезщетението да останат далече от Земята. Но не можем да успеем по никой от известните ни начини. Ще работиш заедно с един от техните роботи. Ако той открие убиеца, ако доложи, че сме некадърни, и без друго ще ни съсипят. Нас и отдела като цяло. Ясно ти е, нали? Сложен въпрос имаш да разрешаваш. Ще трябва да работиш с него, но да гледаш ти да се справиш със случая, а не той. Разбираш, напи?
— Искаш да кажеш, да си сътрудничим сто процента, а после да му прережа гърлото, така ли? Да го потупам по гърба с нож в ръката?
— Какво друго можем да направим? Безизходно е.
Ли Бейли се изправи нерешително.
— Не зная как ще го приеме Йези.
— Ако искаш, аз ще говоря с нея.
— Не, комисарю. — И Бейли въздъхна дълбоко. — Как се казва партньорът ми?
— Р. Данийл Оливо.
Бейли каза тъжно:
— Не е време за благопристойни съкращения, комисарю. Съгласих се на задачата, затова да употребяваме пълното му име. Значи — Роботът Данийл Оливо."

"Стоманените пещери" или "Голото слънце" на Айзък Азимов. Не съм сигурна коя от двете. Но и двете са ми любими

редактирах се

Почти   .
На Айзък Азимов е, но не е "Голото слънце", друга от поредицата е.

А, коригирала си, "Стоманените пещери" е, и на мен са ми много любими тези двете.
Ти си на ход.

хаиде Рорреа 

Извинения за закъснението   Ето загадката, пак е фантастика, но повече към антиутопия.

"Андрей го заплаши с юмрук, махна за сбогом на Уан и се тръшна на седалката до Доналд. Камионът рипна, одраска със страничния капак стената на арката, изскочи на Главната улица и рязко сви вдясно.

"Настанявайки се по-удобно, така че щръкналата от седалката пружина да не го боде в задника, Андрей погледна под око Доналд. Сложил лявата ръка на кормилото, а дясната — на лоста за скоростите, нахлупил шапка до очите и вирнал острата си брадичка, Доналд седеше като истукан и натискаше докрай педала на газта. Той винаги караше така, „с максимално разрешената скорост“, без дори и през ум да му минава да намали пред дупките на асфалта, и във всяка такава дупка кофите с боклук в каросерията тежко се блъскаха, ръждясалият капак на двигателя издрънчаваше, а самият Андрей, колкото и да се стараеше да се опре здраво с крака, подскачаше и се стоварваше точно върху заострения край на проклетата пружина. Само че по-рано всичко това се съпровождаше от весела караница, а сега Доналд мълчеше, тънките му устни бяха плътно присвити, той изобщо не поглеждаше към Андрей и затова човек би могъл да си помисли, че в това обичайно друсане има някаква злонамереност.
— Какво ви е, Дон? — не издържа най-сетне Андрей. — Зъб ли ви боли?

Доналд сви рамене и нищо не отвърна.

— Сякаш не сте на себе си през последните дни. Нали виждам. Да не би нещо да съм ви обидил, без да искам?

— Стига, Андрей — процеди Доналд през зъби. — Какво общо имате вие с това?

И Андрей отново усети в думите му нещо недоброжелателно и дори обидно оскърбително: че с какво можеш ти, сополанко, да обидиш мен, професора?… Но в същия миг Доналд заговори отново:

— Та аз неслучайно ви казах, че сте щастлив. Наистина човек може само да ви завиди. Всичко това някак си минава покрай вас. Или през вас. И отминава. А мене то ме мачка като парен валяк. Нито една здрава кост не ми е останала.

Доналд мълчеше изкривил устни. Андрей погледна разсеяно напред към пътя, после се загледа под око в Доналд, почеса се по темето и смутено рече:

— Честна дума, нищо не разбирам. Уж всичко върви добре…

— Затова ви завиждам — отсече Доналд. — Стига сме говорили за това! Не ми обръщайте внимание.

— Че как да не ви обръщам внимание? — каза Андрей съвсем разстроен. — Как мога да не ви обръщам внимание? Нали тук сме заедно… вие, аз, момчетата… Разбира се, приятелството е голяма дума, твърде голяма. Е, да речем, просто сме другари… Аз например бих разказал, ако има нещо… Та нали всеки ще ми помогне! Ето на, вие сам кажете: ако се случи нещо с мене и аз ви помоля за помощ, бихте ли ми отказали? Няма да ми откажете, нали така?"

не съм го чела. 

 Доби, същото си го мислех - руско отвсякъде. Но и аз не съм чела книгата, от която е, напълно непознато ми е.

Със сигурност е нещо руско  Първо си помислих дали не е някой от патрулите, но не е.

Руско е Добри сте, момичета  Жокер - авторите са  двама братя, пишат великолепна фантастика   Книгата, от която е откъсът, е за мен едно от най-добрите им произведения, но е по-малко популярна от техни други книги.

Двамата братя трябва да са Стругацки  Но нямам представа коя е книгата. Не съм я чела.

Точно  Ще изчакам малко за книгата, може някой да се сети.