"Вкусни" книги - 2

Зоуи започна да изважда мъфините от тавата. Алекс стоеше до нея, подпрял ръка на плота.
   - Сега може да си вървите - промърмори Зоуи с наведено лице. - Не беше нужно да оставате и да дърдорите.
   Чувайки укорителното ехо на собствените си думи, Алекс осъзна, че трябва да се извини. Мисълта обаче се изпари, докато гледаше начина, по който пръстите й хващат всеки мъфин и го вдигат от тавата.
   Устата му се изпълни със слюнка.
   - Какво сте им слагали вътре? - успя да произнесе той.
   - Боровинки. Вземете си, ако искате.
   Алекс поклати глава и невиждащо се пресегна за кафето си. Ръката му не беше много сигурна.
   Без да го поглежда, Зоуи взе един мъфин и го сложи в празната чинийка на Алекс.
   Алекс беше неподвижен и мълчеше, докато Зоуи продължаваше да подрежда подноса. Преди да успее да се възпре, Алекс се пресегна да си вземе един, пръстите му потънаха в меката форма, обвита в хартия, и той излезе от кухнята.
   Вече сам на предната веранда, той погледна сладкиша. Това не беше от вида храна, която го привличаше. Печивата обикновено му напомняха за тухлен зид.
   Първата хапка беше лека и предпазлива, хрупкава поръска върху меко кексче. Езикът му се натъкна на крайчеца от портокалова коричка и тъмния сок от боровинки. Всяка хапка носеше нова вълна сладост. Той се насили да изяде мъфина бавно,въздържайки се да го погълне наведнъж.

- Джъстин - каза строго Зоуи, - не яж повече. Трябват ми най-малко двеста за кулата на тортата.
   - Помагам ти - отвърна Джъстин с пълна уста с кадифено розово кексче с глазура от маслен крем.
   Зоуи погледна въпросително към братовчедката си.
   - Как точно помагаш?
   - С качествен контрол. Трябва да съм сигурна, че са достатъчно хубави за гостите на сватбата.
   Усмихвайки се кисело, Зоуи разточи едно парче розов фондан.
   - Е, как са?
   - Страхотни. Мога ли да си взема още едно? Моля те.
   -Не.
   - Тогава ще ти кажа истината. При избора между това да ям тарталета или да гледам Райан Гослинг и Джон Хам да се пребиват за привилегията да правят секс с мен, бих избрала тази тарталета.
   - Още не съм свършила - каза Зоуи. - Ще покрия всяка с фондан и ще я украся с розови рози, зелени листа и прозрачни захарни капчици, които ще изглеждат като роса.
   - Ти си сладкарският гений на нашето време.

Зоуи накълца парчетата тъмен шоколад и върху дъската за рязане се образува купчина ароматен прах. Докато фурната се загряваше, тя стопи шоколада заедно с две парчета масло в стъклена купа на вода баня. Отдели жълтъците на осем яйца, разби ги и сложи една супена лъжица ванилов екстракт в разтопения шоколад, след което добави кафява захар.
   После внимателно надипли лъскавите панделки шоколадова емулсия в снега от разбити белтъци. Богатата пяна бе изсипана в индивидуални чаши за чай, които на свой ред бяха сложени на водна баня и пъхнати във фурната. Когато кексчетата се изпекоха, Зоуи ги остави да изстинат, преди да ги покрие с украса от разбита сметана.
   Ема влезе да инспектира редиците шоколадови кексчета без брашно. Лицето й се разтегна в усмивка
   - Очарователни са - каза тя. - И миришат божествено.
   - Опитай едно - предложи й Зоуи и й подаде лъжичка.
   Ема отхапа и реакцията й бе точно тази, на която Зоуи се беше надявала. Тя изсумтя доволно и притвори очи, за да се концентрира върху богатия аромат. Но когато после ги отвори, в тях проблясваха сълзи.
   - Какво има, бабо?
   Ема се усмихна.
   - Има вкуса на любовта, която се е наложило да пуснеш да си отиде... но сладостта е още там.

   Алекс погледна чинията. Хубава порция от нещо с хляб, отгоре леко пухкаво, изпечено до златисто.
   - Какво е това?
   - Закуска на слоеве.
   Когато Алекс отхапа предпазливо, откри че всичко това е пропито с нежен яйчен крем. Приличаше донякъде на киш, но безкрайно по-фин, текстурата беше перфектна за предаване на лекия намек на зрял домат и меко сирене. Вкусът на босилек проникваше през сиренето, удряйки езика му с чиста, пикантна нотка.
   - Харесва ли ти? - чу той Зоуи да пита. Дори не можа да отговори. Гладът го нападна и той се отдаде напълно на акта на хранене.
   Зоуи донесе чаша студена вода. Когато чинията беше ометена, Алекс остави вилицата си, изпи водата и мълчаливо прецени физическото си състояние. Промяната беше чудодейна. Главоболието му бе отшумяло, а стресът - изчезнал. Той беше заситен с вкус и топлина... сякаш беше пиян от храна.
   - Какво беше това? - попита я с далечен глас, като че говореше насън.
   Зоуи доля чашата му с кафе и опря хълбоците си в масата, като го гледаше. Страните й изглеждаха сатенени от топлината в кухнята.
   - Френски хляб, който меся сама. Биодомати, които купувам от местния селски пазар. Сиренето е правено на Лопес Айлънд, а яйцата са пресни, от тази сутрин. Босилека вземам от градината с подправки зад кухнята. Искаш ли да ти сложа още?
   Алекс можеше да изяде цял тиган от това. Но той поклати глава, реши че е по-добре да не насилва късмета си.
   - Трябва да оставя и за твоите гости.
   - Има повече от достатъчно.
   - Достатъчно ми е. - След като отпи една глътка от кафето, той я погледна настоятелно. - Не бих помислил... - Той прекъсна, неспособен да опише това, което току що му се беше случило.
   Зоуи изглежда разбра. Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните й.
   - Понякога - каза тя, - храната, която съм сготвила... оказва такъв ефект... върху хората.
   Тилът му настръхна, но не неприятно.
   - Какъв ефект?
   - Не си позволявам да мисля много за това. Не искам да го съсипя. Но понякога тя сякаш кара хората. .. да се чувстват по-добре по някакъв... магичен начин.
Купата съдържаше златисти кубчета, подобни на кексчета, със захаросан плод, нарязан на тънки ивици. До ноздрите му достигна аромат на канела. Зоуи заля купата с пълномаслено мляко и подаде лъжица на Алекс.
Препеченото овесено брашно беше дъвчащо и нежно, хрупкаво по краищата, ронещата се сладост беше пропита със слънчева цитрусова нотка. Когато млякото накваси овесеното брашно, текстурата омекна и всяка хапка ставаше по-влажна и по-вкусна от предишната. Това нямаше нищо общо със сивата, подобна на цимент каша, от неговото детство.
Докато ядеше, отровното чувство се изпари, той се отпусна и започна да диша дълбоко. Обзе го нещо като еуфория, мека топлина.

 

...Колкото до Билбо, той се движеше тъй безшумно към светлината, че дори мустачките на невестулка, намираща се съвсем наблизо, не биха трепнали. И, разбира се, стигна до огъня — защото това беше огън, — без никой да го усети.
Ето какво видя:
Трима великани седяха край огромен огън от букови цепеници. Те печаха големи късове овнешко на дълги дървени шишове и облизваха сока от пръстите си. Из въздуха се носеше апетитна миризма. Близо до огъня имаше буре с бира и великаните си наливаха от него в големи кани и пиеха от тях. Това бяха тролове. Да, наистина бяха тролове — великаните, които обитават хълмовете и пещерите. Дори и Билбо, макар да бе живял доста уединено, можеше да ги познае по едрите им, груби лица, по ръста и по формата на краката, да не споменаваме пък за езика, на който говореха и който в никакъв случай не можеше да се нарече изискан.
— Вчера овнешко, днеска овнешко, да пукна, ако и утре пак не е овнешко — рече единият трол.
— От колко време вече не сме хапвали късче човешко месо — рече вторият. — Не проумявам от какъв зор му хрумна на Уилям да ни довлече по тия места, а на всичко отгоре и бирата е на привършване — добави тролът и блъсна Уилям по лакътя тъкмо когато той отпиваше голяма глътка от бирата си.
Уилям се задави.
— Я си затваряй устата! — заплашително рече той, когато успя да си поеме дъх. — Не можем да очакваме хората вечно да минават оттук, за да можете да ги изяждате вие с Бърт. Откакто слязохме от планините, двамата с него сте изплюскали вече село и половина. Какво повече искате? А беше време, когато съм те чувал да казваш: „Благодаря ти, Бил!“ — и то не за друго, а за една вкусна, тлъста овнешка мръвка, като тази тук

— Закуска? — каза нечий глас до ухото му. — Гъби, задушени в масло с див чесън.
Тристан отвори очи: слънчевите лъчи грееха през храсталака с дивите рози и багреха тревата в златно и зелено. Миришеше божествено.
Пред него се появи калаена купа.
— Не е кой знае какво — каза гласът. — Селска манджа. Не е като за изискани господа, но тези като мен ценят хубавите гъби.
Тристан премигна, бръкна в купата, и извади с пръст една голяма гъба. Беше гореща. Отхапа предпазливо и усети сока й. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал, и след като я сдъвка и я глътна, го каза.
— Много мило от твоя страна — каза дребното човече, седнало от другата страна на малкия огън, който припукваше и димеше в утринния въздух. — Определено много мило. Но ти знаеш и аз знам, че това са просто задушени гъби и че не са кой знае какво…
— Има ли още? — попита Тристан, осъзнал колко е гладен: понякога така става, като хапне човек.
— Аха, ей на това вече му викам добро възпитание — каза съществото; носеше голяма провиснала широкопола шапка и торбесто палто. — „Има ли още?“ — ми вика като че ли са пържени пъдпъдъчи яйца и пушена газела с трюфели, а не прости гъби с вкус на нещо умряло преди седмица, дето направо не се ядат. Ха, на това му се вика възпитание.
— Честно, наистина бих хапнал още една гъбка — каза Тристан. Ако не ви затруднява.
Човечето — ако принадлежеше към човешкия род, в което Тристан силно се съмняваше — въздъхна скръбно, бръкна с ножа си в цвъртящия на огъня тиган и сложи две големи гъби в калаената купичка на Тристан.
Тристан ги подуха, за да изстинат, и ги изяде с пръсти.
— Я се виж! — каза едновременно гордо и сърдито дребното космато създание. — Ядеш тези гъби като че ли ти харесват и като че ли не са с ужасен вкус на талашит и проядено от червеи дърво.
Тристан си облиза пръстите и увери благодетеля си, че това са най-хубавите гъби, които е имал честта да опита някога.