С Дюкан ще се вталим и с диаманти ще блестим - 282

Ако е до дефицит на мотивация, спукана ти е работата. Който и да ти нашоква репата, с каквито и тенджери и тигани да те замерят, каузата е пердута. Не ти ли стане по-вкусно от пръхкав пържен картоф да се оглеждаш в слисаните очи на тези около теб, шансовете ти са малки. Ако е въпрос на дисциплина, тя пък е право - пропорционална на мотивацията или се връщаме на горното. Не ти ли потече слюнката от красива дреха размер S, в която си се представяш; не се ли разтопиш като блокче Тоблероне по небцето - от завистта на колежките и не се ли размажеш като нутела върху топла маслена бисквита от възхитените погледи на мъжете, слаб ти е значи октанът. Усещането да си лек и въздушен било по-сладко и от Гараш. И това ти го казва човек, за когото смисълът на живота спокойно се побираше в една торта, че оставаше и място за кутия "Черноморец". Добрата новина е, че все някога се прочиства кръвта от наркотика им, спираш да потреперваш в делириум при вида им и после всеки следващ ден е триумф над безусловната им капитулация. Подминавам ги спокойно като пазарувам в супермаркета, дори не се извръщам вече на другата страна. Първо - в къщи си имам режимен ерзац на нутела / някой трябва да предложи за канонизиране Смайлис в Нерукотворная и Венценосная за рецептата/ и второ - разпльоквам се от злорадство после, като прочета как някой титуляр се е издънил по трасето, пък аз съм удържала и днес.  Whistling Нали ти обаждам, въпрос на мотивация си е. Тя пък в случая - е синоним за инат.

Пренареждам гардероби.
Затрябваха ми още закачалки.
Изтърчавам до Kik (оджур-боджур магазин за народни стоки), в който днес нямаше навалица.
Мярвам интересна блуза и решавам да пробвам.
Тръмбовам  към пробната, а насреща ми млада жена на не повече от 25 години.
Огромна.
Неописуемо едра.
Свръхобезитет, трета степен.
Държи куп дрехи - размер 4XL - 54/56.
В Kik дамските размери до номер 60-ти са отделени в единия край (Katti79, die große Größen Abteilung), а до тях има отделни кабини, които само допреди десетина месеца посещавах ежемесечно. Насочила съм се към тях по инерция.
Поглеждам жалкото парцалче в ръцете си - размер 36, което прилича на носна кърпичка пред нейния панталон. Нанася се точно върху единия джоб на дънките, които е взела за проба. Влизаме една до друга в кабините и чувам запъхтяното ѝ дишане.
Чувам шевовете да пропукват като старо дюшеме; чувам ципове, които въздишат шумно; почти ме перва катапултирало копче.
И се разревавам.
Без глас.
Лицето ми се разпада в огледалото срещу мен, забучено върху някакво тяло на манекен, за което не съм сигурна, че ми принадлежи.
Сълзите ми тупуркат върху шифонената блуза - от олово да бяха нямаше да изтрополят така.
Давя ги в гърлото, за да не изхлипам на високо.
Става ми мъчно за тази жена, но всъщност за мен. Как за бога съм могла да причиня това на тялото си, как е могло то да ми го причини. Аз него ли предадох или то мен. Не, не помня да съм се тъпкала, просто дебелеех някакси. Дали пък не съм се тъпкала все пак. Сме ли вече тандем с това тяло или сме във въоръжено примирие. Нямам отговори, дръпвам рязко пердето на пробната и препускам към касата. Жената зад нея ми предлага вода или да извика помощ. Не я чувам, но се досещам по изплашеното ѝ лице - в ушите ми пращи от шевове, копчета и ципове. Изхвърчавам от магазина и въздухът навън ме окопитва. Поглеждам се във витрината за разтечен грим. Разхождам някакво тяло, което май ми принадлежи. Влизам като перо в колата си, намествам се и дръпвам съвсем леко колана, който допреди десетина месеца опъвах до упор за да ме препаше. Поглеждам в огледалото и се чувам да казвам на глас - мерси, докторе.

Смачкана съм. Удавих клавиатурата, докато ви го напиша.