Публични изяви - притеснение и справяне с него

Пред малка група хора се справям - все пак съм преподавател.
Но тия дни /покрай кампанията за президент на САЩ/ обърнах внимание, че американчетата ги учат да произнасят речи и да дискутират публично от 1 клас /горе-долу/. А ние нямаме такова нещо и всеки се оправя сам или в най-добрия случай - в университета.

Представям си, че говоря на 1 човек. Останалите 20-30-50+ мислено ги изключвам. Което съвсем не означава, че се втренчвам в някой нещастник и започвам да го потя с поглед. Напротив, старая се да поддържам eye contact с повече хора, особено преди, когато преподавах на групи от по 25 човека. Но обяснявах тънкостите на дълбинните структури на един-единствен  

Във всеки случай, адреналинът винаги ми се вдигаше, в положителен смисъл.

Аз съм странен случай. Изобщо не се притеснявам ако съм права, но ако съм седнала ставам пълен спек- лапсуси, повторения... 
То за това на шофьорския ме късаха 3 пъти, нямаше да има проблем ако карах права 

Страдам си от стабилна сценична треска. Никога не съм обичала да говоря пред хора.
Това е и една от основните причини да не искам да ставам преподавател.
Обаче професията ми е такава, че ми се налага да говоря пред сравнително големи групи, дори пред 50+ души чат-пат.
Какво да ти кажа: няма преодоляване, поне при мен.
Всяка нощ преди такава изява не мога да спя добре, а на самата сутрин коремът постоянно ме свива.
Ако публичните ми изяви се случат по-начесто, например всеки ден, преодолявам сценичната треска благодарение на умората от първия работен ден и така някак претръпвам за следващите дни.
Случвало се е всеки ден да трябва да говоря пред много хора в продължение на месец и повече, тогава вече не ми пукаше особено и спях спокойно.
Като цяло няма оправия.
Всеки път е едно и също: ужасно притеснение и адреналин.
В самия момент преди да започна да говоря, пулсът ми скача на 200 сигурно, усещам си сърцето в цялото тяло.
Някак всичко това отминава след първото изречение. Не знам как запазвам самообладание, просто говоря, говоря, говоря... Гласът ми поне не трепери, това също не ми е ясно как го постигам.
Казвали са ми, че отстрани изобщо не ми личи, че се притеснявам, което е добре, но цялото притеснение и адреналин преди това си изтощават.
Старая се да минавам през всички от публиката с поглед, докато говоря. Не трябва да се гледа в земята или погледът ти да се рее някъде в пространството.
Много ми помага елементът на изненада, т.е., че всеки път говоря на различна тематика общо взето и не знам какво ще се случи, как ще се развият нещата. Ако имаше предвидимост и бях запозната със ситуацията от по-рано, щях да съм по-притеснена... но аз съм счупена в това отношение, наобратно съм на повечето нормални хора.

С две думи: не мога да ти дам рецепта, а само успокоението, че има и други притесняващи се.
Аз самата не мога да преодолея този проблем, макар и след години говорене пред хора... Не мисля, че ще го преоделея, ако трябва да съм честна.
Често се усещам, че тези емоции ми действат пристрастяващо, а и дори ми харесват. Луда работа.

По принцип е вярно това за американските деца както казва L'Agent. Правят непрекъснато презентации пред класа още от първата година в училище, което ги учи изобщо да не се притесняват от говоренето пред публика. Аз също съм преподавател и като такъв- приветствам и поощрявам този подход. 
Таис и afrikancho са дали добри техники, помагат.

Да говориш пред публика може да се се тренира и усъвършенства.
Намирам за много важен езикът на тялото. Например, да не си подръпваме дрехите или да се чешем, където не ни сърби. 
Ясен изказ, подходяща височина на гласа, да не се говори бързо- всички притеснени презентатори говорят бързо, един вид искат да приключат по-бързо.
Ери, когато тялото е право, не само излъчва, но и придобива повече увереност. От там и притеснението е по-малко.

По-късно може да се включа пак с още съвети.


 

Такова нещо не се оправя-в моя конкретен случай, изпадам в шок и ужас, няма малки, няма големи групи.
Наистина би било хубаво за се обръща внимание още в средното, но нали ни учат главно да зубрим, поне в повечето случаи.
За себе си начин не съм намерила за справяне. Това ми е един от големите недостатъци-ако може да се смята за такъв де, тъй като нищо не ми зависи към момента от това да съм добър оратор  
а смятай дипломната ми работа беше за писането на речи и ОБама-едвам я защитих,с 5-ца-голям парадокс, е че завърших и магистър Публична комуникация ама айде   грешна преценка

Ех, спомени! Притеснявах се всеки път, но обикновено минава в рамките на първите няколко минути. И аз кат Таис, хем се притеснявам, хем после се чувствам силно доволна. Първите пъти, когато водих събития винаги след като се представех, споменавах и че се притеснявам. После започнах да включвам Уау момента. Нещо интересно или забавно, което да вдигне настроението. Клише, ама сработваше всеки път. Но най-важното според мен е предварителната подготовка. Успех!

public speaking - мн добра учебна дисциплина, която те учи да структурираш презентация, да се вместиш във зададено време и да знаеш как да общуваш/въздействаш на аудиторията

моите лични трикове
- дрехи, удобни и комфортни (да не се притеснявам как изглеждам)
- избирам си 2-3по- мили физиономии от аудиторията, които виждам, че ми симпатизират
- ако не е придружено в компютърна презентация , гледам да имам нещо малко в ръката- химикал или флаш карти

но като цяло си е адреналин, въпреки. че с времето някои притеснения се преодоляват

Май и аз това за дрехите, хората и предмета го спазвам. И за забавния момент.
То и аз какво се хваля - в последните години се ошлайфах.
Едно време бях пълен спек.
А сега ми е трудно ако стане нещо непредвидено...

Непрекъснато ми се налага да говоря пред хора, както и да ги убеждавам в нещо 

Свиква се - за мен най-важно в началото е да си добре подготвен, а после и да репетираш по-важните публични говорения. Добре е да внимаваш за време, темпо, определени моменти 

В случай, че на човек му се налага от професионална гледна точка, то има много добри индивидуални обучения 

С практиката се преодолява сценичната треска. Особено и когато темата ти е добре позната. Основното, което винаги (или почти) ми е помагало, е осъзнаването, че аз по-добре познавам темата на изложението от публиката и умението да се измъквам, ако направя лапсус или някаква грешка. Моя позната трябваше да защитава докторска степен и беше супер притеснена, а беше преподавател от повече от 15 г. Обяснявам й аз, че само тя и не повече от още двама от присъстващите на защитата ще разбират нещо от темата й, и точно те няма да й задават никакви въпроси, защото е работила с тях по дисертацията. Тя не, та не. Изпя си презентацията, личеше й колко е притеснена. Почнаха да й задават въпроси - някакви абсолютни елементаризми. После чак я беше яд, че толкова се е притеснявала.

Възможно ли е притеснение от очакваното притеснение и нежеланите му ефекти?

Знаете ли нещо повече за такива индивидуални обучения?

А можеш ли да повлияеш на самия себе си чрез езика на тялото си? Странен въпрос, но може би не съвсем лишен от логика...

За дрехите, хората, предмета и забавния момент ще запомня 

И да - съгласна съм, че това трябва да се учи в ранна училищна възраст още. 
 

Можеш, да. Чела съм материали, а преди време попаднах и на интересна лекция по въпроса. Ето:
https://www.ted.com/talks/amy_cuddy_your_body_language_shapes_wh … u_are?language=en

Благодаря, Таис - това беше доста интересно!