Как да обясним на детето, че няма баща?!

Аз също съм съгласна с surprisedbyjoy . По добре от теб да го чуе. И двамата да продължите напред. Бъди смела и гледай само напред. Аз израснах с майка ми и не съжалявам. Бях на 5 год. когато я попитах последно, къде е той. Те са разведени, но до ден днешен не съм го видяла. А съм на доста години. И не съжалявам за живота си.

Тя ще продължи напред, защото е голям човек, но за детето няма да е толкова просто.
То плаче, защото вижда, че другите имат нещо, което той няма. И има значение, че е момче.

Просто обясни, че таткото ви е изоставил , но колко много го обичаш ти , и , че заедно ще си намерите друг татко , който да ви обича и двамата  
Разбира се че ако твоите очи се насълзяват , то и детето ще е тъжно 

Как ще кажеш на 5 годишно момченце, че баща му го е изоставил и то няма да чувства вина до края на живота си.
 По този повод  могат да му кажат -  баща ти е задник, но ти не си виновен за това.

Точно...
Не трябва да се казва, че някой го е изоставил и не го иска де факто. Трябва според мен да се обясни, че таткото го обича много, така както и мама, за да не се чувства отхвърлено детето. Това знам със сигурност. А нататък - защо не идва и т.н...затова препоръчах детски психолог, който да даде насоки и идеи

Щом детето плаче то приема травматично нещата.
Трябва консултация с психолог, за да премине през този период по-бързо и лесно и той да не остави отпечатък в съзнанието.

И как ще отговориш на въпроса - след като ме обича защо не идва да ме вижда и не ме търси?
Лъжите и заблудите до нищо добро не водят.

Аз ли? След като се консултирам с детски психолог...

Мда, явно е много модерно децата да се водят на психолог за щяло и нещяло.
В случая май авторката има нужда от психолог, не детето. Да гледаш на детето си като на - горкото дете без баща е много погрешно и травмиращо и за двамата. Децата отразяват емоциите на родителите си и ако тя не може да контролира огорчението си е добре да потърси помощ, а не да го прехвърля върху детето.
Не нападам нито нея, нито някой от пишещите. Както казах аз самата съм изпадала в подобна ситуация. не реагирах със сълзи на въпросите, а с гняв и агресия, което провокираше същото - озовавах се изправена срещу едно разстроено, огорчено и объркано малко същество и нещата излизаха от контрол. След време се научих да овладявам емоциите си и всичко си дойде на мястото. Затова смятам, че детето на авторката няма проблем, тя е тази която създава проблема.

Кристина, и аз мисля като  surprisedbyjoy - че на детето е добре да се каже истината, но малко "модифицирана", за да не го травмира, като травмата, която може да се получи, е от разбирането, че детето е отхвърлено, нежелано. Вярно е, че децата не се травмират от липсата на нещо, което не познават, но се влияят, когато забелязват, че мама винаги се натъжава, когато се говори за татко и често в очите й има сълзи. Детето може да реагира на чувствата на майката, затова да се натъжава, може да е по принцип по-чувствително и да се натъжава от факта, че няма нещо, което всички имат - но и това ще трябва да научи, че не всички в този живот имат едни и същи неща и няма защо да се натъжаваме от това. От друга страна, майката не бива да проектира своите чувства върху детето и да смята, че щом тя се чувства по определен начин към бащата, значи и детето задължително се чувства така - при децата всичко е много по-простичко, животът е много по-пълен с радост и щастие, докато не се отучат от това. Колкото е по-малко детето, толкова по-лесно приема такива неща като даденост, без да се задълбочава.

Затова и според мен не е хубаво да се казва, че таткото не е искал детето, затова си е отишъл (дори и майката да вярва, че е така), а да се намери максимално близко обяснение до истината, което да не поставя ударение на това, че детето може би е нежелано от бащата. Не знам подробностите на случая, но ми се струва много добра идеята на  surprisedbyjoy, че в момента, когато детето се е родило, таткото е трябвало да се занимава с нещо друго в живота, и да се повтаря непрекъснато, че детето е много обичано и всичко ще е наред.

На някои от въпросите аз бих казала простичко, че не знам. Много родители се притесняват да кажат "не знам" на детето си, а на въпроси като "къде е татко", "защо не идва", "кога ще дойде", или "ще дойде ли" много често "не знам" е най-точният отговор. Дори и майката да мисли, че бащата не идва, защото е безотговорен задник и никога няма да дойде, истината е, че ако не поддържа контакти с него, няма как да е сигурна, че това е точно така. Възможно е през гези години този човек да си е изградил друго семейство, да е станал по-отговорен и да го терзае мисълта, че не познава първото си дете. Освен това, са възможни и много други варианти, включително и вариантът с безотговорния задник. Затова искреният отговор - "не знам, детето ми, но един ден, като пораснеш, може би ще се срещнете и ще имаш възможност да го попиташ лично" ми се вижда добър вариант.

Мисля, че спокойно може да се обясни на детето, че понякога възрастните, които се обичат, след време престават да изпитват същите чувства и е по-добре да се разделят, за да може всеки да намери начин да е щастлив без другия - "ето например, аз имам тебе и съм много щастлива, че си в живота ми, аз те обичам безкрайно, ти си моето най-скъпо, свидно и т.н. дете... " допълни сама.

Светът на възрастните е непонятен за 5 годишно дете.Техните мотивации, причинно следствени връзки са необхватни за възприетието на мъничето.
  Моето мнение е (съдейки по реакцията на детето), че майката е допуснала грешка  и малко е закъсняла с някои неща -  това да потърси професионален съвет, как да се справи.
 Добре е да не се допуска по нататъчно задълбочаване, в което мъничето ще започне да се чувства като птиченце с едно крилце и това ще  пречупва цялото му възприятие за света,и ще се отразява на смелостта му да полети само.
 

Четох цял ден, мислех да напиша нещо.
Повечето от даващите мъдри указания не са се сблъсквали с поблема. Но пък теоретично са наясно със всичко. Сипят мъдри мисли и пращат при психо-намси кво. От тия специалисти  освен вреда, друго няма как да се получи. Изпитано е от опит с училищен психолог, който отчита дейност.
Моето дете е без баща, води се с производно от името ми презиме и моята фамилия.
Вече 25 г. си живее много добре така Не се е отразило на характера и отношенията и с хората.
На въпроса защо няма баща не съм отговаряла. Не ме е питала,  защото не и е липсвал. Няма как да ти липсва нещо, което не го знаеш.
Имаше си мама, баба и дядо.Сега последните  ги няма, но помни колко я обичаха. Ами то не може всеки да има всичко  - един няма кола, друг модерен ТВ, трети баща. Не е имало драма, не сме ревали за татито. Според мене на детето трябва да се обяснява простичко и да не се скрива истината. Ако излъжеш за работа в чужбина - то ще го чака. В яслата и детската градина бях предуредила за ситуацията. Да не наблягат на липсата, защото тя е само в главите на околните.
Двете с нея преминахме през дело за да лишим бившия ми съпруг от родителски права. Родена е по време на брака ми с психически болен човек, но от друг донор. Беше на 9 г. когато позволих да я разпитват в съда. Писала съм преди време по случая, да не се повтарям.
И не, не е измислица търсенето и придобиването на нов, отговорен баща. Не, че ни е било цел, но двете заедно си избрахме Скъпия. Беше важно да се разбираме, да сме си единствени. Сега порасналото ми дете живее в чужбина. Обикновенно вечер си говорим по тел., докато пътува към къщи от работа.
ММ по това време не е в къщи, но като се прибере към 22 ч. първия въпрос е дали тя се е обаждала, как е, какво е казала.
Та от целия роман, който написах - авторката, не се натъжавай. Гледай ведро на нещата, с детето сте си другарчета.
Пази го, роднини и познати да не споменават пред него огромната/за повечето хора/ липса на баща.
Ами по-хубаво ли щеше да бъде с наличен баща - мързеливец или пияница?

Твоето дете е момиче.

Момиченцата нямат нужда от баща ли?
Аз по принцип съм за психолог, но на майката. Тя е обърканата. Детето просто е проекция на нейните емоции и страхове.

Майката няма да спре да бъде объркана.
Всички деца имат нужда от двама родители.
Момченцата имат период, в който са много чувствителни в отношението към бащите си и дори се изразяват чрез моят баща това, моят баща онова..
 Не обобщавам всички под общ знаменател.