Публикувана: 17 фев. 2016, 13:32 ч.
Последно мнение: 11 март 2016, 19:02 ч.

Как да обясним на детето, че няма баща?!

18 712
80
1

Q&A

Обобщени въпроси и отговори от темата *

Какво да кажа на детето си, когато ме попита за баща му, който ни е изоставил?
Как мога да се справя с емоционалните предизвикателства, когато обяснявам отсъствието на баща на детето си?
Как да се подготвя за разговор с детето си относно баща му?
* Предложените въпроси и отговори се генерират машинно от автоматизиран езиков модел на база потребителските мнения в темата. Генерираното съдържание може да е непълно, неактуално, подвеждащо или неподходящо. Вашите оценки спомагат за подобряване на модела и неговото усъвършенстване.
- Какво да кажа на детето си, когато ме попита за баща му, който ни е изоставил?
  
  Едно от предложените решения е да се обясни на детето истината по начин, който няма да го нарани. Важно е да подчертаете любовта и подкрепата си към него и да уверите детето, че всичко ще бъде наред. Също така избягвайте да проектирате собствените си емоции върху детето и не се фокусирайте прекалено върху липсата на баща му. Може би консултация с психолог ще ви помогне да намерите правилния начин за обяснение на ситуацията.
- Как мога да се справя с емоционалните предизвикателства, когато обяснявам отсъствието на баща на детето си?
  
  Важно е да останете спокойни и да не позволявате собствените ви емоции да повлияят на детето. Помислете за консултация с психолог, за да управлявате емоционалната трудност и да получите насоки как най-добре да съобщите ситуацията.
- Как да се подготвя за разговор с детето си относно баща му?
  
  Подготовката за разговор с детето може да включва консултация с детски психолог, който да даде насоки и идеи за подходящ начин на обяснение. Важно е да избягвате проектирането на собствените емоции върху детето и избягването на акцента върху липсата на баща.
- Как мога да обясня на детето си, че не се нуждае от баща?
- Какви могат да бъдат последствията за децата, отглеждани от един родител?

# 75 19 фев. 2016, 15:29 ч.

Мадрид / София
Мнения: 7 183

Колкото по-рано се каже истината на детето, толкова по-леко го приема. Сега е момента, дори малко си позакъсняла, кажи му истината. Кажи, че баща му не е бил готов да бъде татко и затова не е с вас. Така няма да има въпроси, нито ще се чувства отхвърлено от него. Но се погрижи да има мъжка фигура до него за да има модел на мъжко поведение. Били то дядо, вуйчо или твой интимен прятел. Много е важно това за изграждането на детето.
Моят опит беше, че биологичният баща на сина ми си замина преди да родя, а след това почина. Детето ми никога не го е виждал (освен на снимки). Беше на 3г, когато баща му почина и му го казах веднага. Сина ми го прие без особени проблеми. Само когато му се карахме за нещо направено казваше, че си иска татко му. Но скоро и това отмина. Не му е липсвала обичта и грижата на цялото ми семейство. Сега изгражда свое семейство и е обичан от всички около него. Самият той предразполага към такова отношение.

# 76 20 фев. 2016, 09:56 ч.

Мнения: X

http://webstage.bg/filosofiya-i-psihologiya/2626-za-detskite-psi … e-nevrotitsi.html

# 77 2 март 2016, 11:54 ч.

Мнения: 278

От моя личен опит стигам до извода, че децата са доста по-възприемчиви от нас и приемат някои факти по-леко от нас. Дълго време се измъчвах от въпроса какво да кажа на дъщеря ми, която в момента е на 5, за баща й. Разведени сме, но той идва да я вижда веднъж на 2 години... Повярвайте ми, по-добрият вариант е изобщо да не се появява бащата, отколкото да цъфва изневиделица, след като месеци наред си се чудил какво да кажеш на детето. Имаше един период, в който тя ме питаше за него, но докато измъдря отговора, вече се беше прехвърлила на друга тема на разговор. Баща и се появи след 2-годишно отсъствие, с много подаръци и демонстрираше голяма любов към нея... Естествено, че тази любов едва ли е толкова голяма, след като 2 години не дойде да си види детето, но това е друга тема. След срещата с него дъщеря ми обясняваше на всички, че е дошъл един човек и е казал, че й е татко. А него директно го попита "защо ме наричаш тати, като аз се казвам еди как си", та се наложи самият той да обяснява, че й е баща. След тази среща детето вече няколко месеца не е питало нищо за баща си, изобщо не страда и аз стигнах до извода, че фактът, че живеем без него е достатъчно показателен за нея, поне засега. Предполагам обаче, че както хората и характерите им са различни, така са различни и децата - някои са по-чувствителни. Установявам, че дъщеря ми се радва много на другите татковци, тича да ги прегръща и явно бащината ласка й липсва. И все пак, ако ме попита, ще й обясня, че тати просто не живее с нас и е избрал друго семейство за себе си. Нямам намерение да я лъжа, защото не искам да израства с романтичния образ на бащата-мечта.

# 78 4 март 2016, 22:46 ч.

Мнения: 6 417

Може би е добре да му кажеш, че има деца, които живеят само с майка си, други само с баща си, трети си имат само баба и дядо, а някои си нямат никого.

# 79 11 март 2016, 18:10 ч.

Мнения: 5 883

Цитат на: Кристина Горанова в ср, 17 фев 2016, 13:32

Здравейте дами,
бих искала да споделя с вас моя проблем, който към дадения момент ми е много труден за преодоляване....
Млада майка съм и имам детенце което е вече на 5 години. След раждането му баща му отказа да го признае за свое дете и така към дадения момент се водя самотна майка , а детето няма баща. Сега когато вече детето осмисля внимателно своя живот започва все по-често да задава въпроса: "Къде е моя татко?! " До скоро този въпрос го отклонявах с отговора ,че баща му го няма ... че той е много далече.... но това вече започва да губи своя смисъл, защото детето продължава да задава въпроси от рода на : "Кога ще се върне? " Аз от своя страна се опитвам да овладея ситоацията като казвам със спокоен тон,че ще му намерим друг татко.... но за съжаление опитите ми да запазя психиката му спокойна и безгрижна завършват с насълзени очи... Този момент рано или късно щеше да настъпи и досега сълзите бяха само в мойте очи , но вече когато са и в неговите ми е страшно трудно да го преодолея и овладея.Замислям се дори до психолог дали да не го заведа?! Ще се радвам да чуя вашия житейски опит или съвет.

Не знам какви съвети са ти дали до тук, тъй като нямам време да чета, но ще споделя моя опит. Аз съм самотна майка ''по желание''. Детето ми е родено с донорска инсеминация. Не си спомням кога за първи път попита ''къде е моят татко''. Казах му, че той няма татко, но има мама, баба, още една баба, дядо, две лели и един чичо, които го обожават. Това се случи на няколко пъти, след което престана да пита. През тези няколко пъти му обясних възможно най-просто как мама много го е искала и как отишла при едни лекари и те й помогнали той да се роди. Преди месец бяхме на психолог - всъщност той (заради тестове за съвсем друго нещо) и психоложката го попитала с кого живее и започнала да изброява. Той казал ''с мама и баба', нямам татко''. Психоложката каза, че по начина, по който се държи по въпроса, става ясно, че таткото не му липсва.

Та според мен е важно детето ти да знае истината, но и също така, че е много, много обичано. В никакъв случай не трябва да остава с впечатление, че баща му не го е искал, че го е зарязал, че то е виновно за нещо и прочие. Как ще извъртиш нещата, не знам - за тази цел можеш да се консултираш с психолог. Всички тези неща ми ги беше казала психоложката, при която ходех преди да направя инсе-то. В страната, в която живея, няколко посещения при психолог преди донорското инсе са задължителни. В началото не гледах сериозно на тях, но всъщност се оказаха много полезни, за да си наместя нещата в главата. И в никакъв случай не лъжи детето - истината винаги излиза наяве, обикновено при някакви скандали и семейни разправии или пък от някой съсед, приятел, познат, който не си затваря устата, така че нещата могат много да се сговнясат.

Успех!

Последна редакция: пт, 11 мар 2016, 18:21 от Nedinka

# 80 11 март 2016, 19:02 ч.

София
Мнения: 5 146

Цитат на: beo в чт, 18 фев 2016, 15:06

Аз бих казала, че е починал когато се е родил и вече няма да те пита. Защо да живее детето с мисълта, че и нежелано.

Това е най-тъпото мнение, което прочетох до момента. Нищо, повтарям, нищо не загубва доверието и то трайно, както лъжата. Добре, 5 години не го е търсил, но ако случайно реши да го потърси и на 13 годишна възраст (когато започва пубертета и нещата стават понякога неконтролируеми), или дори на 8 детето разбере, че майката го е излъгала? Или научи от "доброжелатели" истината. А, повярвай ми, такива има.
Навремето четох за случай, за който двойка след известно време "ходене" майката на момичето вижда момчето. Започва да я пита какво са правили, докъде са стигнали (явно се има предвид секс) и прочее. ИОказва се, че жената е имала връзка с бащата на момчето, а то и не подозирало за него. А някакви други ще се женяти на сватбата някой си казва, че младите много си приличат и се оказало, че и двамата са осиновени, а дори не са подозирали. Не знам, в такъв момент подобна новина би ме сринала психически, отлколкото такава на 5г
С бащата на дъщеря ми се разделихме, когато тя беше 10 месечна. Въпреки, че я вижда рядко, й казвам, чее обичана (което е факт), но татко й си има друг живот и т.е. Няма драма.
Липсва й, разбира се, но не е изпадала в истерии. Камо-ли да задава въпроси, на които да се чудя какво да шикалкавя и тя да усеща, че нещо не е наред. Защото децата са изключително интуитивни. Днес точно бях на една лекция с психоложка (работя в училище), която точно казваше, че макар и да показват "2", това не означава, че се чувсват "2" и смятат така. Също и че проектират поведението на възрастните и ако е разбрало, че има нещо нередно и мама шикалкави, няма как то да не възприеме този модел на поведение за себе си. Дори и да не го иска

Последна редакция: пт, 11 мар 2016, 19:09 от Светулчица

Препоръчани теми

Казахстан

Децата в социалните мрежи

Какво е мнението ви за Аниметата?

Дъщеря ми иска да си направи пиърсинг на устата...

Причина:

Причина: