Истанбул [тема 39]

Пътуването към любимия град беше предшествано от едно тридневно изнесено обучение в Старозагорски минерални бани, което ме зареди с доста положителна енергия. Вероятно и приятното предчувствие за предстоящото си каза думата и нищо не беше в състояние да ме ядоса или помрачи настроението ми, а и добих куража да кажа неща, които отдавна не съумявах. С усмивка слушах и многото определения за степента на лудостта ми, предвид дестинацията, която ни чакаше.

Прибрах се в неделя вечерта, замених част от багажа с друг и добавих този на половинката. В понеделник към 9 потеглихме. Времето обещаваше да става все по-хубаво, а пътят мина нормално, с малко по-обстойна проверка на границата. Таксата на магистралата вече е 6.50 на посока (в сравнение с 4.40 преди 15 месеца). На влизане в Истанбул, след като огледахме още нови и нови строежи край магистралата и се позабавихме малко в трафика, се озовахме на бул. Аднан Мендерес, където по традиция имаше доста засадени лалета, част от които вече прецъфтяваха. Още преди Аксарай навигацията ни прати да минем по уличка от задната страна на станцията на метрото Йеникапъ. Паркингът до нея е на цена 10 лири на ден.
Слязохме на крайбрежния бул. Кенеди, но малко след Аксарай, заради строежа на тунела под Босфора, нещата се усложниха, не взехме правилната отбивка и... хайде пак обратно. След като се завъртяхме веднъж по надлеза на Аксарай, решихме да минем по Ататюрк и преди едноименния мост да слезем покрай брега на Златния рог. Там вече задръстването беше като по учебник, разминавахме се с други коли на боя разстояние, но шофьорът се справи. Минахме покрай Еминьоню, а после, под Гюлхане видяхме журналисти с камери да снимат нещо. Едва по-късно разбрахме, че причината е в свличането на стената на чайната. След леко лутане в уличките, се озовахме пред хотел Артефес. Бяха ни запазили място на улицата, паркирането беше безплатно. Фронт офис мениджъра на хотела (цитирам званието, използвано от самия него) знаеше приличен български, тъй като е учил тук. Предварително беше казал, че ще ни помага, но разбра, че няма с какво да ни бъде полезен по отношение туристическите обекти. За радост, не се наложи да ни съдейства за каквото и да е друго. Учил е и е работил няколко години в България и има желание да се върне. Личеше си, че е искрен, въпреки че няма български корен.
Впоследствие се оказа, че човекът по поддръжката е наш изселник, който също с удоволствие говореше езика и проведохме няколко приятни разговора, последният – на чаша турско кафе в заведението на ъгъла срещу Св. София, до малкото фонтанче.

След като изслушахме оплакванията за намалелия брой туристи и се освежихме, се отправихме към площад Султанахмет. Улицата над нашия хотел излиза точно на долния вход на Араста базар, което ни даде възможност да минем два пъти през него, при което излизахме на метри под Синята джамия, на улицата, която я дели от парка с фонтана. Другата възможност е по успоредната под Араста или да се излезе директно при Обелискът на Константин (пряк път към Ортаклар). Изключително удобство е да си настанен на такова място. Аз, въпреки всичко, харесвам повече тази част на града от Бейолу, затова тук ми хареса повече от района на кула Галата, където бяхме миналия път. Спрямо Лалели предимството е обяснимо – по-близо е, вечер се прибираш по-бързо, когато краката вече не те слушат, спестяваш си досадните улични продавачи и още куп неща. Тук се паркира лесно, в Лалели е почти невъзможно (затова споменах паркинга на Йеникапъ).

И така, излязохме на улицата между Синята джамия и парка и... тук усетих неприятно чувство. Дали заради думите на момчето от хотела, или действително беше много празно, но имах чувството, че за пръв път виждам това място толкова безлюдно. Беше странно. После започнах да мисля в посока на това, че е понеделник, че туристите са основно към края на седмицата. Не знам вярно ли е, но помогна. А че има отлив на туристи, има, и то сериозен. (Като илюстрация... двойна стая в хотела е с цена на рецепция 100 евро, обичайна цена за резервация е била 70 евро... ние бяхме настанени на 26 евро на вечер, а хотелът така и не се напълни по време на престоя ни). Първоначално сякаш в главата ми се мъдреше мисълта за случилото се през януари и март, в тази вечер и следващата, когато минахме по Истиклял, но в дълги периоди дори не се сещахме. В крайна сметка, ако има нещо да става, в този огромен по площ град, след толкова огромен брой хора и толкова много дни във времето, и ако това нещо се случи на нас, значи така е трябвало да стане. Нищо не можеше да помрачи удоволствието от това, че сме там. Не и подобни страхове.

Порадвахме се на спокойния площад с прилежащите забележителности, заредихме картата на автоматите на трамвайната спирка и се отправихме по Орду в посока Чемберлиташ. При хотел Пиер Лоти свихме вляво и стигнахме до... Ортаклар, естествено. Ресторантът е обновен, вече не само втория етаж, а и първия. На другия ден ни връчиха флаер и от него разбрахме, че вече в експлоатация са трети и четвърти етаж и тераса на петия. Не се възползвахме, защото времето беше добро и при следващото ни посещение вече бяхме отвън. Храната е все така вкусна, част от персонала е същия, но... вече не се чува такова разнообразие от езици. Или по-точно, чува се арабски, английски и френски, но всичките излизат от устата на хора с арабски произход, немалка част от тях придружени от дечурлига, достатъчни да спасят училище, застрашено от затваряне поради недостиг на ученици. Колекцията от банкноти под стъклата на масите се е увеличила драстично. Не можах да намеря нашата банкнота, за целта вероятно трябваше да обходя и другите етажи, а взирането ми в масите на втория етаж се стори доста странно на сервитьора и се спрях.
С натежали стомаси се понесохме по улицата надолу и покрай Хиподрума се спуснахме към хотела, спирайки да поснимаме лалетата.

Във всички дни на престоя ни правеше впечатление завишеното присъствие на полицията навсякъде, както и кръжащите над града хеликоптери. Очевидно комшиите полагат усилия да спрат атаките. Както казаха „Още един атентат и с туризма тук е свършено”.

На сутринта се събудихме сравнително рано, закусихме и се насладихме на гледката от терасата не петия етаж на хотела (вече по светло, след като предната вечер отразихме и нощния изглед). Потеглихме пеша през Хиподрума, покрай Св. София и по трамвайната.
За кратко се вмъкнахме в Гюлхане. Насладихме се само на началото на парка поради липсата на време, но и там беше достатъчно красиво. Единственото, което не ни хареса, бяха бяло-червените ленти, опънати около алеите с цветя. Вероятно има защо да ги слагат, но загрозяват гледката и пречат на снимките. В Емиргян такива няма, защото има един куп гювенлици, които сигурно и насън свирят със свирките и крещят на не особено впечатлените кадънлар и чоджуклар да не сядат в цветята. Тук вече осъзнах, че добре подрязаното и оформено дръвче дафинов лист в огромната саксия пред хотела не е нещо забележително. Накъдето и да погледнех, все такива растения виждах – и в парка, после и на още много други места, включително и в неподозирани за мен размери. Досега не съм обръщала внимание на изобилието от това растение в града.
От сп. Гюлхане (добре познатия хотел с пъб под него на тази спирка също пускаше чудесни цени, дори за известно време имахме резервация в него) взехме трамвая и отидохме до Кабаташ. Точно срещу пешеходната пътека има табела, отвеждаща към корабчетата на Дентур Евразия, които бяха и нашата цел. И по-точно, дългия тур до Анадолу Каваъ. Цената е 20 лири, а часът на тръгване е 11:15. Скоро след качването ни потеглихме и още преди да спрем на Бешикташ (единствената спирка по пътя), един усмихнат бей ни връчи по един сандвич и по чаша фреш от портокал. Ни дума за пари. Решихме, че е част от цената. По-късно си пролича, че не сме били единствените, мислещи така. После се появи и с въпроса кафе или чай предпочитаме. Поискахме кафе, а аз го накарах да сипе в моето повечко гранули. Малко е било. Междувременно се наслаждавахме на гледките, повечето вече познати, но все така приятни. Забелязахме, че доста съборетини по бреговете отстъпват място на скелетите на нови къщи. Постепенно навлязохме в онази трета част на Босфора, след втория мост, която не ни е позната. Там къщите са рядкост, в сравнение с първите две, има военни зони, но подозирам че скоро и там ще поникнат сгради като гъбки. И към края на нашето пътуване в далечината се появи новото строително достижение – мостът Явуз Султан Селим. Някъде преди изникването на тази красива гледка въпросният усмихнат бей се появи на кърмата, където бяхме слезли, за да се спасим от силния и доста хладен вятър и ни заяви, че за сандвичите, фрешовете и кафетата дължим... 45 лири. Даже първо направи опит да прави някакви сметки в евро. Държеше в ръка отлепено от някоя (вероятно добре скрита) стена меню, в което обаче тези неща бяха по 1 и 2 евро. След като му обясних, че 10 евро по никой курс не са 45 лири и че когато ми навря в ръцете сандвича (на всичко отгоре моя беше само с кашкавал, на ММ поне някакъв салам имаше ) не ме е питал искам ли и не ме е уведомил за цената, бързо смъкна сумата на 30 лири – всичко по 5 лири демек. Понеже усещах, че ако продължава, мъжът ми ще го прати зад борда, успяхме да стиснем ръцете на 20 лири. И беят оцеля. Черпел ни кафе, рече. То на мъж ми се катурна, докато той снимаше, а корабчето навлезе във вълната на един голям параход, но пък поне моето беше с повече матр’ал. Не беше въпросът за парите, а за начинът, по който го направи.
Докато се хилехме на ситуацията и снимахме въпросния мост, неусетно стигнахме крайната точка на пътуването ни. От пристана ни заухажваха разни бейове от крайбрежните ресторанти. Като видях къде е калето, бях почти сигурна, че няма да стигнем до него, но докато огледаме вътрешната уличка и осезаемо по-евтините заведения на нея, някак тръгнахме по баира. По някое време бях на косъм да се откажа, ама инатът е по-голям. По средата на пътя има ателие и магазинче за ръчно изработени стъклени изделия. Купих си стъклено Бамби . Имаше прекрасни и много ефирни фигурки на дервиши, поставени върху тънка стойка. Със съвсем леко движение завърташ фигурата и тя се върти доста дълго и много напомня истинското движение на дервиш. Разбира се, имаше и много други и красиви предмети, макар че можеше да се очаква и по-богато разнообразие. Какво да се прави, криза.
Някак изпъплихме до крепостта. Едната и врата бе затворена и си мислех, че изкачването е било напразно, когато изведнъж се оказахме на място с невероятна гледка към моста и Черно море. Влязохме в калето през другата врата. Имаше доста млади хора, които бяха поседнали и се наслаждаваха на завет на гледката. Поснимахме и поехме надолу.
Тъкмо купихме 2-3 дребни неща от един магазин и близките ни изкараха акъла със звънене и на двата телефона. Веднага потърсихме нет и това предопредели избора на заведение. Естествено, тези с по-ниски цени не предлагаха безжична връзка. Такава открихме най-напред в заведението вляво от пристана и разбира се, седнахме там. Оказа се, че нашите хора прочели за инцидента в Гюлхане и в паниката си не погледнали кога е станал. Та проверяваха да не сме били там. Те, естествено, бяха едни от първите и най-настоятелно обявяващи ни за неразумни заради решението ни да пътуваме.
Успокоихме ги и се отдадохме на прекрасните салати, които сервираха в заведението. Изключително свежи и чудесно овкусени, при това на съвсем прилична цена от по 7.50 лири. Въпреки, че хапнахме добре, после изядохме и порция сафрид за 20 лири. Всичко това, придружено със задължителния хляб и минерална вода. Времето беше приказно, а тенът, който придобихме, е приятен спомен от този спокоен и различен истанбулски ден.
Близо трите часа престой бяха напълно достатъчни да не препускаме нито към, нито на връщане от калето, както и спокойно да поседим и хапнем на терасата на ресторанта, да се насладим на времето и мястото. Аз се замотах нещо накрая и без малко да изтървем корабчето. Качихме се и преди да се доберем до горната палуба, бяхме потеглили. Това, разбира се, мен не може да ме притесни, но мъжът ми бая се изприщи.
Следваше също така приятно връщане до Кабаташ, откъдето с фуникулъора се качихме на Таксим. По Истиклял се спуснахме до кула Галата, с кратка спирка в МОЛ Демирьорен. Друг път не сме влизали в него, но ми направи впечатление щателната проверка на входа.
Истиклял си е все същия, пълен е с хора. Това, което е очевадно различно, е увеличената охрана пред Сан Антонио, както и пред Консулствата на Русия и Холандия. Разбирайте полицейски патрули с автомати и заграждения. Както казах и по-рано, на моменти ми минаваше мисълта за случилото се преди две седмици, но тези мисли бързо отминаваха. Хората около нас също не даваха вид да са притеснени. Направи ми впечатление, че заведението, пред което, ако информациите са били правилни, се случи атентата, вече е заменено от магазин. Нищо, освен леко изкривената врата на електрическото табло, не напомняше за трагедията.
След като минахме през любимата ми кула Галата (на която отново не се качихме), по уличката на музикалните инструменти се спуснахме към Каракьой и там, следвайки желанието ми да намеря едно заведение, препоръчано от Таня, се оказахме в ресторант, разположен непосредствено до рибния пазар и пристана на Турьол. Ако не ме лъже паметта и картата – Акън балък. Пълно с народ, местни, всички пиеха Йени ракъ. На някои от посетителите (основно на жените) употребата на въпросното доста им личеше. Поради липса на меню (разбирай, цените са според клиента) мъж ми отиде до „Фиш маркета” (цитирам, естествено) и поръча две порции хамсия по 15 лири. Въпросната бе с размерите и вида на сафрид, ама това са подробности. Ние не сме особени любители на рибата, с тези два рибни ресторанта си изпълнихме програмата за 3-4 месеца напред. По-интересното бе салатата, която беше двойно по-малка от тази в Анадолу каваъ и в сметката се появи с цена 14 лири. Ако щеш! Иначе беше свежа.
След вечерята взехме трамвая и се отправихме към хотела. Стана ми приятно, че малко под Чемберлиташ, преди да достигнем Ортаклар, ни срещна едно от момчетата, което отдавна работи там, и ни поздрави. Вярно е, че много пъти ходим там, но също така е вярно, че тези посещения са на големи интервали от време, а и минават толкова хора през заведението. Същият този последния ден ми даде армаган...

Направих куп снимки на къщите преди втория мост в опит да открия в коя "живее" бащата на Дефне от филма, който върви в момента, но мисля, че все още не знам.

от твоята уста думите за снимките ми са като мехлем, ама знам, че не е така. Тази сапунерка определено отстъпва на старата, въпреки по-добрите характеристики и при възможност, колкото и да не ми се мъкне, ще трябва да се взима нещо по-профи.