Истанбул [тема 39]

На третия ден основната ни цел беше Емиргян. Тук е мястото да си призная, че аз произнасях това име с ударение на -я-, а се оказа, че правилното произношение е с ударение на -и-, демек ЕмИргян. Както и да е, там искахме да ходим.
Планирахме да сме там най-късно по обяд, обаче малко се забавихме, защото поспахме повече, а и от хотела, през Чемберлиташ, влязохме в централната алея на Капалъ чарши. Изведнъж чухме много позната музика... „Бяла роза”. Огледахме се, един от стоящите пред магазина си мъже беше пуснал песента на телефона си и с още един я слушаха и се подрусваха в ритъм. Беше ни странно и забавно.
Идеята беше да излезем пред централния вход, да поемем надясно и да се спуснем през култовия район „гашите”. Естествено, това не стана много бързо, а и накрая завършихме в споменаваното тук заведение Lezzet-i Sark до Египетския, където обядвахме и се подсладихме с похваленото кюнефе.
Да кажа, че кюнефето там не е нещо невиждано – в никакъв случай не превъзхожда приготвяното на други места, където сме опитвали. Единственото предимство е обилната поръска от шам фъстък. В Ортаклар поръсват с орехи, а това не е добра комбинация, поне за моя вкус. Порциите са малки, имам чувството, че са с един номер по-малки от преди. Чинийките за кюнефе са с номера/размери... моите са №3, а там 2 или 1, не мога точно да преценя. Иначе храната определено не е по-вкусна от тази в Ортаклар, а цените са аналогични. Лудницата е пълна и ако сядате навън, защото искате да пушите, трябва да се въоръжите с търпение и да не забелязвате ходещите „по главите” ви хора. Все пак заведението е на метри от магазина на Мехмет ефенди, в доста натоварена търговска уличка.
След тази отбивка, вече се насочихме към целта ни. С Т1 и 25Е, който не чакахме изобщо, но пък попътувахме доста с него, в крайна сметка се добрахме до парка. От Егиетския до Емиргян сме се придвижвали близо час и половина, само с 25Е – час, но предвид задръстването, бе поносимо бавно.
Голямата табела на входа откъм крайбрежния булевард е различна от преди 3 години – по-стилна и много ми хареса. Влизащите в парка превозни средства бяха щателно проверявани от охраната, което водеше до досадно свирене на клаксони. Метри по-нагоре обаче те завладява красотата на лалетата и спираш да чуваш, да те дразнят разни грозни неща и прости хора. Този път улучихме пикът на лалетата и очите ни се напълниха с цвят и великолепие. Както казах и преди, имаше увяхнали, както и лалета на пъпка, но може би 80% от цветята бяха в отличен вид. Този път отидохме до Бейаз кьошк, насладихме се на фонтанчетата и езерцата, мостчетата и големите клетки за птици с полилеи от цветя. Стигнахме и до прословутия голям бял надпис с името на парка и малките червени цифри, указващи годината. Оказва се, че отново сме пропуснали реката от цветя (но видяхме такава в Гюлхане), както и рояла (ако ги има тази година), но нали трябва да има нещо ново и за следващия път. Междувременно, минавайки край детския кът, забелязах магазина за цветя и автоматично се вмъкнах там. Мъж ми се излегна на тревата в близост – нещо, което е напълно нормално в тази част, а в други части на парка има множество пейки и маси за пикник, които бяха пълни, въпреки делничния ден. След като си закупих цветя в саксии, се присъединих към половинката и си направихме мини пикник (имахме плодове в раницата). После, след още куп снимки, се спуснахме към Саръ кьошк и езерото. Там вече слънцето леко започна да клони към залез, но красотата пак беше в изобилие. Знамето, както видяхме и на камерите, е със сини петна. Защо – не знам. На две места – близо до надписа и непосредствено до езерото, са поставени стилизирани фигури на лале. Приличат на полегнал цвят. Народът се реди да си прави снимки, поседнал на едното листче на лалето. И ние – с народа. Снимахме, гледахме, радвахме се на красотата и лека-полека потеглихме към изхода. Пътьом видяхме още красоти, като една извита рамка с течащи тънки струи вода (като воден екран), увенчана със засаден в горната и част жасмин, който като разцъфти богато, ще изпълни с уханието си наоколо. Каляската, която май е постоянен обект в парка, беше обградена с бугенвилеи и големи разноцветни балони. Момите се надпреварваха да се снимат в/пред/около нея и вероятно си представяха как подобна ги отвежда при принца.
Излязохме от парка след точно тричасов престой и с кратки почивки на пейките по крайбрежната алея, достигнахме втория мост. В това време се стъмни и запалиха светлините му. Минахме под него и останахме впечатлени от интересното хрумване на собствениците на червената сграда с куличката – някакъв холдинг. От долната страна на балконите се прожектираха различни изображения. Първото, което забелязахме, беше синьо небе с пухкави бели облачета. После имаше път сред гора, бистра вода с обли камъчета на дъното. Беше приятно да видим подобно нещо. Без да обяснявам защо, накарах ММ да седнем на една конкретна пейка и въпреки тъмнината и недобрата техника, да направя няколко снимки. Разбира се, че не е така романтично по тъмно, както по здрач, но се получиха. Поседяхме, погледахме Босфора и отидохме на спирката (Румели хисаръ). Не чакахме много, дойде 22 и с него – до Кабаташ. После с Т1 отидохме до сп. Беязид и пеша обратно до Чемберлиташ, за да можем да минем през едно от коронните ни места за дюнер. Хапнахме, пийнахме кола и въпреки протестиращите ми крака, се прибрахме в хотела. Няма такива удобни легла, ясно е, нали?!

Толкова е голяма Селимие със своите 84 метра високи минарета, че не се побира в снимките