Ще се промените ли преди да "бебеправите" пак?

Възхищавам ти се! Толкова е хубаво да видиш как някой намира сили да се зареди изцяло с оптимизъм!

Момичета, ще сподяля какво направих аз преди 4 години. Бях във вашата позиция... Да не говорим, че бях с 30 килца отгоре. Първо се заех да отслабна, може би беше крайничко с гладуването на Емилова, ама даде резултат, а и аз се чувствах добре, после си направих изследвания каквито трябваше, и така, работих, работих, и времето минаваше, спрях си противозачатъчните и следващия месец бях бременна...
Всеки иска да промени нещо в себе си след като му се е случило нещо лошо, сякаш да изтрие ... Я, прическа, я тегло... Но помага, вярвайте за самочувствието! И мацки, главите горе! И СПОКОЙСТВИЕТО Е НАЙ-ВАЖНО!!! 

Мисля си, че въпреки страховете ми напредвам - смених работата, свалих няколко килца / и малко гръдна обиколка естествено /, оправих някой и друг зъб, един извадих, пия си фолиевата киселина и с нетърпение чакам да минат още няколко дни за пореден - и надявам се последен - преглед преди старта. Безкрайно много ме е страх и ми е много тъжно за загубеното бебче, което трябваше вече да е на път, НО все пак в мен тлее надеждата, че следващия път всичко ще е наред и вече ме е обхванало едно предстартово вълнение. А в крайна сметка дори пак всичко да отиде подяволите - Не дай Боже - поне ще знам какво ме чака и как да го преборя. Промених много и мисля, че сега вече съм готова да опитам отново. Дано всичко бъде наред и с мен, и с всички, който вървят по този път. УСПЕХ, момичета.

Много интересна темичка, Веси, толкова противоречиви отговори може да даде човек и всички ще са толкова верни, колкото и грешни. Споделям част от моя опит.

Първият път забременях непланувано и това промени живота ми. Чак когато се случи, осъзнах, колко много съм искала бебче. Факт, който увлечена в работа, амбиции, стремежи съм пренебрегвала.

Когато изгубих бебчето светът се срина, разпръсна се на хиляди миниатюрни парченца и изчезна и тогава разбрах, че трябва да го изградя отново. В началото не знаех как, само една мисъл се въртеше из главата ми - "ще посветя времето и силите си на една единствена цел - да имам дете". Получихме зелена светлина за ново бебеправене още след първия цикъл. Съзнанието ми беше претоварено с въпроси за овулация и сексене по команда, но бебето така и не ставаше месеци наред. През този период без да забележа изпаднах в депресия, тя беше заела мястото на голямата мъка след аборта, но беше още по-коварна от нея. В следствие на което надебелях . Опитвах се да се откажа напълно от алкохола и цигарите, докато не получавах от време на време криза и не прекалявах с тях. Зарязах хиляди други задължения, станах апатична.

Когато забелязах какво се случва с мен бавно започнах да търся промяната - да отслабна с правилно хранене и спорт, да се наслаждавам на чаша вино, да върша неща, които ме изграждат като личност, да се интересувам от другите и техните проблеми, да опитвам да помогна. С цигарите се разделих напълно и не съжалявам за това. Не мина много време и бях отново бременна. Бебчето ме свари малко поослабнала и много позитивно настроена, но не забременяването беше причина за това, както си мислех в началото ("веднъж да забременея отново и всичко ще се оправи"), а аз самата бях постигнала всичко това.

За страха през първите три месеца няма да говоря много. Той идваше предимно нощем под формата на сънища. Прокървявала съм безброй пъти насън, плакала съм, но винаги съм си казвала, че ще се боря и ще опитвам, докато успея. Страхът го има и днес, но аз съм по-силна от него и няма да му позволя да се съюзи с отчаянието. Този уикенд боядисвахме спалнята, за да се чувства добре бебчо, когато дойде на бял свят. Помагах на мъжа ми и не се щадих. Аз съм една борбена мама и знам, че и бебчо ще е един малък юнак.

И още нещо странно ми се случи, което ми даде сили и увереност, че мога да продължа напред. 3-4 дни след вероятната овулация, при която съм забременяла се събудих плачейки. Беше ужасно странно, не бях тъжна, но сълзите се стичаха от очите ми. Събудих се с мисълта за първото си бебче и мислено му благодарих, че ме е закриляло и ми е помогнало да продължа напред. Усещах присъствието му като една струяща светлина, знаех, че то винаги ще закриля и бъдещите си братчета и сестричета и се почувствах някак си спокойна. Казах му, че много го обичам, но знаех, че то принадлежи на един друг свят и знаех, че там се чувства добре.

Ние почнахме да бебеправим,а промяната в мен мога да кажа,че е минимална.
Този път в мен определено има много страх,и знам че ако Господ ме дари с едно
прекрасно здраво бебе,че бъда колкото щастлива,толкова и притеснена,
поради факта,че не няма да знам какво ще се случи.Ни в този ред на мисли
смятам че бих се борила с всички сили,колкото и тежка да е бременноста ми.
Няма по-страшно нещо,от това да мислиш постоянно бие ли сърцето му,а как ли ми е
плацентата,дали се развива правилно и т.н.,неминуемо ще се питам постоянно за тези
неща,и със сигурност ще побъркам лекарката си.Но всичко ще се нареди както трябва.
Успех милички,и не спираите да се борите за щастието си. 

Темата наистина е интересна. мислила съм по въпроса, но това, което е написала Марлийс ме трогна. Ти си много силна жена, това което си почувствала е нещо неповторимо и вълшебно. Пожелавам ти живо, здраво и щастливо бебче! Вярвам, че така ще бъде! ти го заслужаваш!
Аз отслабнах, върнах си старите килограми, направих си всички изследвания, които ми препоръчаха,пия витамини, фолиева киселина, спортувам. Но определено не съм същия човек. Обаче се съвзех и изцяло промених мирогледа си! В началото не исках да повярвам, че живота продължава, сега знам, че не зависи от мен и той наистина тече. Тревожех близките си до полуда, сега се държа "мъжки",те достатъчно преживяха... Побърквах мъжа си с истериите и сълзите си, сега се старая да не забравям, че той също загуби дете. Бях се затворила в болката си, сега казвам на близките ми колко ги обичам. Бях ограничила контактите си, сега се обаждам по-често на приятелите, които ми бършеха сълзите... Разплаквах се и от най-незначителни изказвания на "загрижени" познати, сега ги игнорирам и не позволявам на да ми обясняват, че живота продължава, и всички останали познати ви клишета. Разбрах, че само който е минал по тоя път, може да си представи наистина какво ми е... не занимавам случайни хора с проблема си. Притеснявах се да се върна на работа, но събрах сили и го направих... Научих се да се усмихвам, дори когато сълзите ми напират ... Оценявам много повече това, което имам и съм благодарна. Страхувам се ужасно много, но все пак намерих смелостта да поискам друго бебе, защото осъзнах, че всичко друго няма да ме направи щастлива и чакането само усилва страховете ми... Но най-същественото е, че си простих и спрях да търся вина в себе си. Благодаря на Господ че съм жива, в моя случай вероятност да ме няма съществуваше...

При мен беше трудно защото първо имах да сваля много килограми от бременноста,пих фолиева киселина шест и даже повече месеца.Направих си календар и следях дните.......Минаха месеци и всеки път се криех и тайно си поплаквах,когато разбирах че и този път няма да е.
Върнахме се в България уж за отпуска, но аз вече мислех за клиники за инвитро и какво ли не.Започнах да купувам тестове за овулация и тестове за бременост постоянно, в къщи станах като лаборант.
Бяхме решили вече да си останем тук, взехме си и бебе куче и може би грижите и заниманията около кучето ми помогнаха да не мисля и то 
Остава болката когато ме питат първо дете ви е нали? Всеки път се натъжавам и казвам че сме имали и друго дете, но често пъти така става още по любопитно и се започва ама как така, при раждането ли ,въпросите летят докато не се разплача или просто избягам.Хората понякога наистина са ужасно нетактични.

Сега чакам бебка и се моля всичко да е наред!

juliana, дано всичко да е наред!!! Пожелавам ти го от все сърце. Както и на всички чакащи и желаещи своите бебешоци.