♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

Сутринта Йомер се събуди още преди изгрев. Дефне спеше сгушена в него, така че той не помръдна и на милиметър. Остана да я наблюдава, докато лъчите на слънцето не огряха красивото й лице и не я събудиха. Примижаща срещу светлината, тя се усмихна, когато усети ръката на Йомер да гали гърба й. Надигна се и го целуна.
-   Здравей!
-   Здравейте, принцесо. Добре ли спахте?- Усмивката му беше красноречива.
-   Нямам оплаквания от леглото- рече Дефне и се притисна до него.
-   Така значи? А от скъпия си съпруг имате, така ли?- Погъделичка я той, а тя вече се заливаше от смях.- Сега ще видиш ти…
-   Не съм казала такова нещо… Йомер, спри.. охх моля те…
-   Ще ви покажа аз как събуждаме принцесите у нас- неспиращ да се смее, Йомер щипеше, гъделичкаше и целуваше всяка част от тялото й, до която стигнеше.
Когато и двамата вече бяха без въздух от смях, станаха и си взеха душ заедно. След това се заеха да събират багажа- следобед летяха за Истанбул. Отново вкъщи.. при проблемите. Изведнъж Дефне седна на дивана и скри лице в шепи. Когато видя капещите сълзи, Йомер се изплаши.
-   Дефне, какво стана? Има ли ти нещо?- Седнал до нея и прегърнал я през раменете, Йомер се опита да погледне лицето й. Нежно махна ръцете и от него и я завъртя така, че да са очи в очи.- Какво се случи?
-   Не искам този сън да свършва. Не искам да се прибираме вкъщи. Толкова бяхме щастливи…
-   Но нищо не е и няма да свърши, Дефне. Нашият живот едва сега започва- и прегръщайки я като малко дете, той започна да я успокоява. Говорейки, едната му ръка милваше гърба й, а другата лицето й.- Сладкото ми глупаче, ти май наистина си мислиш, че сънуваш. Тази приказка е истинска, Дефне. Нашата история. Заедно сме и така ще е завинаги. Не се страхувай, няма да позволя на никой и нищо да ни раздели. Аз не мога вече да живея без теб. Шшшшт- прошепна той, когато тя се опита да протестира. Целуна челото й и продължи.- Когато ти си тръгваше, сякаш някой вадеше сърцето ми и го захвърляше някъде много далеч. Ходех като призрак, бродещ и търсещ своята любима. Когато ти се връщаше, аз отново ставах цял- щастлив и спокоен. Любовта ти ме промени, направи ме истински човек. Няма да те пусна, докато сама не поискаш да си тръгнеш, Дефне.
-   Никога! Не искам никога да се разделяме!- И като се разрида, но вече от щастие, тя обви с ръце Йомер и се притисна в него. Искаше да усети, че това е истина. Че те са заедно и никога няма да се разделят.

Синан влезе във фирмата без обичайното си добро настроение. Вглъбен в собствените си мисли дори не погледна украсата, видимо намалена и нормално изглеждаща, която щеше да приветства завръщащите се утре Дефне и Йомер. Премина през офиса без да поздрави никого и се затвори в кабинета си. Когато Ясемин влезе 15 мин. след него, Дериа я посрещна с въпрос:
-   Какво е станало, г-жо Ясемин? Да не сте се скарали с г-н Синан?
-   На теб какво ти влиза в работата, ако е така? И защо въобще реши, че има нещо такова?- Ядоса се Ясемин.
-   Ами господин Синан беше бесен като дойде.. помислих, че сте се скарали за нещо…
-   Не мисли, Дериа! И без това не ти се отдава! Хайде, върши си работата!- И без повече приказки се отправи към кабинета си. – Какво ме интересува настроението на г-н Синан. Щом нямам право да знам дори кога и къде ходи..- Говореше си сама Ясемин, докато мяташе чантата си на бюрото. Очите й попаднаха на поканите за сватбата, които бе отделила, за да ги погледнат заедно. Тя ядно изтри сълзите, появили се в очите й, прибра поканите в едно от чекмеджетата и се зае с работата.
В съседния кабинет Синан не можеше да си намери място. Обикаляше като в клетка, ядосан, притеснен и мърморещ си.
-   Как можах да се намеся в това? Що за човек съм аз? Всичко отиде по дяволите, всичко…
Пред очите му беше вчерашната им среща с майстора. Беше им дал малка надежда:
-   Пригответе се за буря. Ако поне малко съм опознал Йомер след толкова години, мога да предположа какво ще се случи. Не го притискайте, само това мога да ви посъветвам. Оставете го сам да ви потърси…
-   Но Садри, как да стане това?- Неджми не беше съгласен с чутото.- Видя колко години ината му го държа скаран с дядо му. Не искам това да стане и с нас.. Да, виновни сме, но всички се разкайваме..
-   Толкова години Йомер нямаше Дефне до себе си!- Отсече стария майстор.- Йомер вече не е този, когото познавате. Виждам промяната в него. Сега ще е наранен, бесен, изнервен… Няма да иска да ви погледне. Вие ще сте най- големите му врагове. Наранили сте го много. Знаехте, че той мрази най- много лъжата на този свят, но въпреки това цяла година сте въртели интриги зад гърба му. Тази игра е съсипала света на Йомер, вие сте се превърнали в най- лошите хора за него- от неговото семейство сте станали най- чуждите му. Затова и ви казвам да го оставите. Опитате ли се да говорите с него, само ще влошите нещата. В гнева си човек изрича много думи, за които после съжалява. Оставете го да осмисли нещата, да приеме всичко- и с ума, и със сърцето си. Едва когато е готов да ви прости- а той ще го направи- сам ще дойде при вас.
Синан искрено се надяваше, че майстора е прав. Че Йомер ще има силата да им прости. Дори те самите да не могат да си простят.

Корай беше на закуска в Ипликчи. Двамата с Нериман вече час надуваха главата на Неджми, поради което той с удоволствие тръгна за работа.
-   Хайде, скъпи, разказвай. Как върви подготовката във фирмата?
-   Никак, Неро- почти разплакан каза Корай.- Онази противна Ясемин вчера така ми се развика.. такъв скандал направи.. Опропастиха всичко..- Вече със сълзи редеше той.- Аз толкова неща бях приготвил, ако беше видяла… балони, панделки, гирлянди… Всичко бе толкова цветно и хубаво.. Целия ми труд отиде по дяволите… Но знаеш ли- вече заел бойна позиция, продължи Корай- ще намеря начин да ги изгоня. И гадната Ясемин, и противния Синан… Ще ги уволня и двамата.. Аййй скъпа,- извика изведнъж Корай- ти чули, че дъщерята на Сюлейха се омъжила?!- С усмивка на лице и заговорническа физиономия, той се приведе към Нериман.- А зетя бил рибар.
-   Каквооооо? Ето ти и бомба!- Възкликна Нериман. Приближи ли се колкото могат повече един до друг, все едно някой можеше да ги чуе, двамата продължиха да клюкарстват, напълно забравили за всички проблеми, които имат.

Сем. Топал закусваха в градината. Естествено, най- много храна имаше пред Нихан.
-   Како Нихан, не ме разбирай погрешно, но… ти бебе ли ще раждаш, или слонче?- Със замислена физиономия попита Есра.
-   Гледай ти какви думи, как не те е срам.- Тюркян беше възмутена.
-   Бебе, естествено, защо питаш?- Както винаги, не схвана въпроса Нихан.
-   Остави, остави.. дете е, задава глупави въпроси от сутринта. Ти няма ли да закъснееш за училище?- Попита Сердар.
-   Вече сме ваканция, бате! Вече трети ден!
-   Бягай тогава да си играеш някъде. Стига говори глупости и да ме ядосваш…
-   Ама аз така и не разбрах защо беше въпроса- продължаваше да се чуди Нихан, дори и след като Есра излезе на улицата.
-   Няма значение, остави това сега.- Намеси се свекърва й.- Искаш ли още бюрек? И малко мляко хапни, полезно е за костите на бебето….

Синан влезе в кабината на Ясемин. Не я беше виждал от вчера сутринта- нямаше сили за нищо след срещата с майстора, затова пийна повечко снощи и заспа още на дивана вкъщи. Тя седеше зад бюрото си и вдигна поглед, когато чу вратата.
-   Любима, кога си дошла? Не съм разбрал, а ти защо не дойде да ме поздравиш- и като посегна да я целуне, се наведе към нея. Тя се дръпна като опарена.- Какво става? Случило ли се е нещо?- Изненада се Синан.
-   Нееее, какво да се е случило?- Ядосано изрече Ясемин.- Защо трябва да се е случило нещо?
-   Сърдита ли си, любима?
-   Не, за какво да съм ти сърдита? Защото излизаш нанякъде, без да ми кажеш? Или защото те няма цял ден, а аз не знам къде си? Или защото не ми вдигаш цяла вечер телефона, а аз не мога да мигна от притеснение как си, добре ли си, случило ли ти се е нещо…- Думите се изстрелваха като куршуми един след друг, докато сълзи се събираха в очите на Ясемин, а гласът й се повишаваше с всяка следваща сричка.
-   Извинявай, съжалявам, прости ми- Синан не очакваше такова нещо. Не беше помислил как ще се притесни тя за него. Проблемите с Йомер толкова бяха обсебили ума му, че не се бе сетил да я предупреди, когато Неджми вчера му предложи да говорят със Садри.- Всичко ще ти обясня, моля те, изслушай ме…
-   Какво да слушам? Защо да те слушам? Прави каквото искаш, коя съм аз, че да ми се отчиташ? Да не съм ти съпруга, я?!- Гневът на Яса беше взел връх.
-   Не е така, ти си моята жена, любимата ми, единствената ми тя- приближи се той и я прегърна въпреки съпротивата й.- Моля те, изслушай ме.
Докато й разказваше за разговора им с Неджми със Садри, гневът й полека лека се уталожи. Когато той приключи с описание как вечерта се е напил от мъка и безсилие, тя стана и го прегърна, докато още беше седнал на креслото срещу нея.
-   Не исках да товаря и теб с проблемите си. Чувствах се като боклук и не исках да ме виждаш такъв, затова не те потърсих. Думите на майстора ме разстроиха много…
-   Но нали затова сме заедно, Синан- прошепна Ясемин.- За да се подкрепяме в най- тежките си моменти. Обичам те и искам да ти помогна, скъпи. Моля те, позволи ми да съм до теб!- Целуна косата му, а пръстите й се преплетоха с неговите.
-   Ти винаги си с мен. Тук си- допря той преплетените им ръце до сърцето си, след което ги целуна.

Кацането в Истанбул премина без никакви проблеми. Дефне беше добре и това успокои и двамата. Шукрю ги чакаше на летището- само той знаеше точния час на пристигането им.
-   Добре дошли, г-н Йомер, г-жо Дефне!- Посрещна ги той.
-   Добре заварили- отвърна Йомер.
-   Каква госпожа, бате Шукрю. Това съм си аз, Дефне- засмя се младата жена.
-   Но сега вече… като съпруга на г-н Йомер… аз…
-   Ще ме обидиш.. Аз все още съм си старата Дефне, просто с различна фамилия- усмихна се тя щастливо на съпруга си.- Моля те, наричай ме просто Дефне.
-   Но няма ли да е неудобно.. как ще…
-   Няма Шукрю, няма. Не се притеснявай, прави каквото ти казва Дефне… че иначе на мен ще се кара- примирено изрече Йомер, с което предизвика усмивката на шофьора.
Пропусна привидно ядосаната Дефне са се качи в колата, когато Шукрю отвори вратата, и сам се качи от другата страна. Куфарите им вече бяха прибрани в багажника.
-   Всичко готово ли е вкъщи, Шукрю?- Попита Йомер, докато придърпваше Дефне към себе си.
-   Да, Йомер бей. Всичко е както заръчахте.
-   Какво пак си намислил, Йомер?
-   Нищооо- отрече с усмивка Йомер.- Просто малък подарък.
-   Подарък ли? За мен?- Изненада се Дефне.
-   Естествено, любима- целуна я Йомер. Тя се дръпна леко засрамена, но един негов поглед й напомни, че няма нужда от това. Сгуши се отново в него и започна мислено да гадае какво й е купил съпруга й.
Когато пристигнаха, Шукрю внесе багажа им и Йомер го освободи- нямаше да ходят никъде повече тази вечер. Когато останаха сами, Дефне започна да го врънка като малко дете на Коледа.
-   Какво си купил? Йомер, моля те, умирам от любопитство… Огледах хола, втория етаж, спалнята… нищо не е променяно.. Но ти попита батко Шукрю „всичко готово ли е вкъщи”…. Какво е, кажи..
-   Много ли си любопитна- засмя се той.
-   Хахаха много смешно- ядосано изрече тя.- Не си ли личи? Моля те, не ме мъчи…
-   Добре, затвори си очите- заповяда й Йомер.
Тя с готовност зажумя, но за всеки случай той застана зад нея и сложи ръката си на очите й. Така прегърнати двамата се насочиха към задната врата. Когато излязоха в градината, насреща им стоеше прекрасна люлка.
-   Готова ли си?- Прошепна й на ухо Йомер.
-   И питаш.. Искам да погледна, моля те- подскачаше от нерви Дефне
Когато ръката му се отмести и очите й се отвориха, от устата й се отрони само едно „Ахх” и тя се обърна и обеси на врата на Йомер. Целувката й беше изпълнена със страст, любов и щастие.
-   Откъде знаеше, че си мечтая за нея… Май наистина умееш да ми четеш мислите- говореше тя, притиснала се в него, все още прегърнала го с все сила.
-   Не знаех, но си помислих, че ще ти хареса.. Денем ще си почиваме на нея, а вечер ще се любуваме на звездите сгушени заедно, докато се люлеем като деца- забравили за проблемите и наслаждаващи се на това малко щастие.
-   С теб щастието ми никога не е малко- незнаеща как да опише обичта, която изпитваше, Дефне просто го целуна отново.
Той изтри сълзите, събрали се в очите й, и я поведе към люлката. Беше за двама, с покривало отгоре, така че можеха да стоят на нея дори и в дъждовните дни. Седнаха на пейката, сгушени един вдруг и се залюляха, ухилени до ушите.
-   Отказах се- прошепна Дефне след малко.
-   Какво- не разбра Йомер.
-   Отказах се- каза отново Дефне.- Не искам да се местим в нова къща. Това е нашият дом, толкова спомени имаме в него.
-   Но Дефне, ще ни е тесничко в него… това е ергенски дом..
-   Нищо, тъкмо ще ни е по- уютно. Ще го направим семеен дом, стига само да го искаме…
-   Лудата ми любима- засмя се Йомер.- Щом съм с теб, мога и на палатка да живея.

Синан гледаше объркано, докато Ясемин му показваше поканите.
-   Тази, тази или тази. Коя предпочиташ?
-   Ти избери, скъпа. Знаеш, че не разбирам от тези неща…
-   Но Синан, всичко аз правя… Хайде, избери една.
-   Ето тази- посочи той средната на посоки. Беше бяла, с две червени преплетени рози в средата, над които щеше да е изписана датата.
-   Сигурен ли си?
-   Като не ти харесва, защо ме питаш?
-   Трябва двамата да решим, Синан. Сватбата е наша, не моя.
-   Добре, тогава аз гласувам за тази- взе той дясната, а ти направи последния избор.
-   И на мен тя най- ми хареса- целуна го тя и взе поканата от ръката му. Нежнорозова, с щамповани сърчица, овална и с изпъкнал релеф за златистия текст, тя беше просто прекрасна.- Виждаш, че не е толкова трудно. А сега цветовете за покривките…
-   Аааа не, за това питай Корай.. Той е специалист по цветовете, аз имам работа- и като я целуна бързо, изхвръкна от кабината Синан.

-   Да им се обадим, трябва да са се прибрали вече, кое време стана- Нериман не спираше да нервничи. Вън беше абсолютно тъмно, часът беше 22:30.
-   Мислиш ли, че той ще иска да говори с нас, Нериман. Сигурен съм, че няма. Не искам да се караме повече, остави момчето намира.
-   Но поне да разберем прибрали ли са се, добре ли са.. Докато бяха в Италия се сдържах, но вече не мога- тя взе телефона.
-   Прави каквото знаеш, Нериман, аз се отказвам. Лягам си- докато Неджми се качваше на горния етаж, Нериман упорито слушаше как телефона звъни. За съжаление, никой не й отговори.

Дефне посегна да вдигне още след второто позвъняване, но Йомер не й позволи. Предполагаше кой е и затова не искаше да говори. За него нещата бяха ясни, беше взел своите решения. Дефне приготви вечеря- той искаше да поръчат нещо отвън, но тя настоя сама да сготви- и двамата вечеряха в градината.
-   Какво ще стане утре?- Попита тя, без да иска да чува отговора му.
-   Как какво- ще се върнем на работа, едва ще изкараме деня там и по възможно най- бързия начин ще се приберем у дома, за да мога да ти се насладя както искам..
-   Йомер… не ме обърквай- отново беше почервеняла, но бързо се опомни.- Знаеш за какво те питам? Какво ще стане със семейството ти, със Синан…
-   За мен те вече не съществуват в живота ми. Ще продължа служебните си отношения със Синан и г-н Неджми, но само толкова.
-   Йомер, не прави така… Те са ти близки.
-   Дефне, моля те, не ми говори за тях. Само като се сетя и се ядосвам.
Тя отиде, вдигна го от стола и го прегърна. Искаше да стопи леда, обгърнал отново Йомер. Той се притисна в нея, за да се успокои- някак си тя му носеше мир, топлота.
-   Искам завинаги да останем така- прошепна й той.- Никога да не се отделяме един от друг, нито за миг.
-   Само ти можеш да ме отделиш от себе си- отговори му тя.- Ако някога ме намразиш заради станалото..
-   Дефне, това вече е минало за мен. Не бива да забравяме онова, което е зад нас, но трябва да вървим напред. Нашата история започва сега- сложи той ръце на лицето й и задържа очите си върху нейните. - Ще оставим болката и ще продължим само с любовта, която ни свързва. С щастието и обичта, които съдбата ни дължи- дланите му се спуснаха по ръцете й, докато преплете пръсти с нейните, а след това я целуна жадно и ненаситно.
Прегърнати, двамата се запрепъваха през хола. Телефона звънеше отново, но нямаше кой да го чуе. Понесъл Дефне на ръце, Йомер се изкачи до третия етаж, носен на крилете на любовта. Когато я сложи на леглото, Дефне настръхна- студените завивки бяха в контраст с пламналата й кожа. Йомер приседна до нея и отмести кичур коса от лицето й. Следата от пръстите му гореше, когато той ги премести надолу по извивката на рамото й. Любуваше й се без грам притеснение, а тя беше почервеняла- от притеснение, срам, желание. Сама се изумяваше на себе си колко бързо желанието се надигаше в нея. Йомер се наведе и устните му намериха вената на врата й. Докато я целуваше усети как пулсът й все повече се учестява- тя едва си поемаше дъх. Отпуснала безпомощно ръце, тя се предаде на нежните и търсещи ръце и устни на Йомер, които събличаха и изучаваха тялото й така, все едно за пръв път.

Първото утро на младото семейство в техния дом в работен ден премина под мотото на скоростта. След като се събудиха навреме, двамата се увлякоха в любовните игри в леглото, което доведе до бърз общ душ и половин горещо кафе, изпито на крак, за Йомер, докато се гримира Дефне. За закуска не можеха и да мислят, а като за капак попаднаха и в задръстване.
-   Успокой се, Дефне. И да закъснеем, какво? Ще ни уволнят ли?- Доволен от прекрасното събуждане и запленен от красотата на Дефне, която обожаваше, когато е такава паникьосана, Йомер беше в прекрасно настроение.
-   Не обичам да закъснявам.. и днес е първият ни ден след толкова време…
-   Седмица, Дефне, нямаше ни само седмица..
-   На мен ми се струва като година… Година в Рая- усмихна се тя. Йомер я привлече за целувка, от която тя се опита да се измъкне, поглеждайки към Шукрю. Без да му пука, Йомер я целуна леко, след което задълбочи целувката. Когато я пусна, и двамата бяха без дъх, а Дефне беше като домат.- Много си лош- допря ръце тя до страните си, за да прикрие червенината им.
-   А ти си толкова сладка.. като вкусна червена ябълка- прошепна й Йомер на ухо, след което се ухили, забелязвайки как червенината плъзва по цялото и лице.