Гледала съм винаги на първо място да съхраня себе си във всяко едно отношение, независимо от степента на хлътване към дадения момент /но то кат видиш такъв индивид пред себе си, не мож много да хлътнеш, и да искаш/.
Затова не разбирам такива момичета, не ги виня, но наистина не проумявам подобно поведение.
На същото мнение съм. На потенциален такъв екземпляр попаднах на 17 години. Зарязах го след като се опита да ми забрани да тичам в училищния двор привечер, защото "само ме зяпали разни батковци", а "и без това не ти се отразява на фигурата кой знае колко". Същия искаше да се състезаваме да ми покажел как се тича, щото аз само съм се подрусквала. На първата обиколка издъхна и се нацупи после.
Според мен човек трябва да се цени отделно от това, което мислят другите за него и винаги да си носи със себе си мисълта, че е уникален по свой си начин и заслужава хубаво отношение. Половината self help книги започват с любовта към себе си и позитивната настройка за качествата, които имаме. Това е нещо, което трябва да е част от теб и да ти носи увереност, както и да отблъсква всякакви външни опити за омаловажаване.
Аз разбирам, че смачкан човек може да не е способен да реагира и отвърне адекватно. Само не разбирам как се позволява на друг човек (който не е родител и не е влиял от ранна детска възраст) да навлезе до такава степен под кожата, че да може да смачка нечие самочувствие. Като се присетя за този случай, когато бях на 17, си спомням, че се чувствах кофти от това отношение, но нито за миг не се свих да мисля аз бавна ли съм, дебела ли съм и тн. Чувствах се кофти, че някой си е позволил да се отнесе така грубо и не търсих някаква вина в себе си. Иска ми се да възпитам децата ми да оценяват ситуациите по същия начин - обективно. Виновни наистина са родителите на жертвите, ако въобще има някой виновен освен насилника, но разбирам, че някои неща се възпитават трудно от ранна възраст.