Забременели след ин витро - тема 30

Аз имам тризомия 21
Откъс от книгата на Франсоаз Долто "Всичко е език", стр. 110-114
________________________________________
"ВЪПРОС: Как да се държим с деца, страдащи от монголоизъм?
Ф.Д.: Трябва да им се каже веднага, със самото им раждане. Едно такова дете, едно от първите, които лекувах и което днес се оправя добре, бе предупредено със самото си раждане за своята генетична аномалия. Този пример стана известен, защото майката и бащата успяха да помогнат на лекарите и детето се научи да живее със своята тризомия.
Майката ми беше писала от клиниката: "Откакто се роди дъщеря ми, плача непрекъснато, от три дни не знам какво да правя, тя се роди с тризомия 21." Отговорих веднага: "Кажете на вашата дъщеря защо плачете, че тя е с тризомия 21, че не е като другите деца, за които се знае как се отглеждат. Употребете думата "генетична аномалия" и й кажете, че плачете, защото заради тази аномалия вие не знаете как ще успеете да я отгледате и се страхувате да не бъде нещастна."
Родителите се почувствали напълно объркани от писмото ми. Били още в клиниката. Казали си: "Какво рискуваме? Ще й кажем." В резултат на което видели необикновената усмивка на това бебе на пет дни и от този момент нататък започнало невероятно общуване с детето, което е изключително интелигентно.
Живеят в провинцията; оттогава видях детето един или два пъти. То е монголоид, доста монголоидно на вид, но напълно активно, по-динамично и по-живо в сравнение с много други деца, които нямат тризомия 21. Всеки път, когато изниква някаква трудност, майка му му казва: "Ти знаеш, обясни ми какво трябва да направя за теб." Това е всичко. Между тях съществува пълно доверие.
По-късно дали детето на детска градина, тъй като имало желание да бъде с други деца. Майката намерила малка градина, където го приели, нещо като ясла за по-големи деца; тя била джудже сред останалите, подобно на много деца с монголоизъм, които не растат.
Един ден една жена казала: "Това момиченце има странна физиономия все пак." Тя била тогава на 26-27 месеца, не можела да говори хубаво, но се приближила до жената и избърборила:
- Аз имам тризомия 21.
Жената била изненадана:
- Какво, какво ми казва то?
- Казва ви, че това е, защото е монголоид, с тризомия 21 - повторила учителката.
- Ама как? И тя го знае?
И така, имах възможност да видя това дете два пъти. Родителите дойдоха в Зелената къща, когато тя беше на две години и половина, а майката беше бременна с друго дете. Бащата ми каза: "Лекарят иска да направим задължително пункция на околоплодните води, за да разберем дали и това дете ще бъде монголоид. Имах ужасен разговор с него и му казах, че не ме интересува дали е монголоид. Ние изпитваме толкова много радост с това момиченце, че ако ще и второто да е монголоид, не искам аборт. А лекарят ми отговори: "В такъв случай аз отказвам да ви направя пункция, защото ако я направя, то ще е, за да не оставите да се роди дете с монголоизъм."
Знаем какво е дете с монголоизъм, знаем добре за какво става дума; знаем, че това е генетична аномалия, при която не се извършва синтез на една аминова киселина (подобно на диабетиците, които не могат да синтезират захарта), поради което благородните мозъчни клетки остаряват. Телесно тези индивиди остаряват много по-бързо, но техният дух - субектът - понякога е жизнен, интелигентен, добър и много интересен. Такъв бе случаят с това дете.
В крайна сметка не направили пункция. А когато зародишът бил на седем месеца, малкото момиченце попитало баща си: "Бебето, което мама чака, като мен ли ще бъде?" Бащата отговорил: "Не знам" и не казал нищо повече. Отишли в болницата за ехография и когато се върнали, малката дръпнала баща си настрана:
- Какво каза докторът? Като мен ли ще бъде?
- Не, то няма да бъде монголоид, няма да е с тризомия 21 и е момче.
- Момче, много хубаво, но съжалявам, че няма да бъде като мен.
- Да, ти ще се почувстваш изолирана.
Тя не казала повече нищо. Когато малкото братче се родило, се вълнувала и много се интересувала от него.
Когато я видях отново, братчето й беше на осемнадесет месеца, а тя беше висока колкото него. Беше на около три години и половина-четири, но беше останала дребна на ръст. Всъщност за децата, страдащи от монголоизъм, е характерно да не растат на височина. Забелязах обаче, че майката беше много внимателна с момиченцето, едва ли не прекалено, докато към момченцето не изпитваше същия майчински интерес. Може би за да не страда дъщеря й? Казах тогава на детето: "Слушай, намирам, че майка ти ти обръща прекалено много внимание. Братчето ти заслужава не по-малко внимание, въпреки че не е монголоид. Не знам дали заради това оставаш такава малка. Наистина много деца, които страдат от тризомия 21, не могат да пораснат; но на теб, както виждам, толкова много ти се иска да заемеш мястото на твоето братче, че може би това също ти пречи да пораснеш и така изглеждаш с две години по-малка, отколкото си." Тя ме погледна сърдито и каза: "Мразя те" - и си тръгна.
Три месеца по-късно майка й ми писа: "Тя смени три пъти номера на обувките си и през четирите месеца на лятото напълно настигна ръста за своята възраст." Дали не беше в резултат на това, че повдигнах въпроса за неизказаното, но действащо желание да заеме с ръст (възраст) и тяло (място) мястото на двегодишното си братче?
Майката пишеше по-нататък: "Колко бяхте права! Размислихме с мъжа ми на връщане: наистина, когато малкият направи нещо, намираме го за нормално, докато, ако тя направи нещо, веднага започваме да го изтъкваме като нещо изключително." Те промениха поведението си и положението се подобри.
И още нещо любопитно се случи, което също е поучително. Била в първи клас в малко частно училище, където се съгласили да я приемат. Но учителката на втори клас не искала да я вземе на следващата година. Казала: "Не искам дете с подобна физиономия в класа си; повдига ми се от такива деца." Майката беше разстроена. Казах й: "Имате късмет, че го е казала, други биха реагирали лицемерно." А на детето: "Ти и майка ти имате късмет, че тази учителка е казала, че не те иска в класа си, защото си с тризомия 21. Знаеш, че не си като другите деца и сама трябва да си завоюваш място, като ги накараш да те обичат. С тази учителка няма да можеш, толкова по-зле за нея. Майка ти ще успее да намери друго училище." И наистина тя намерила друго училище.
Но междувременно това, което бях казала на детето по време на великденските празници, дало резултат. Как беше постъпило? Както и да беше постъпило, учителката на втори клас казала: "Знаете ли, наблюдавах това дете през междучасията, тя наистина е необикновена и освен това е много мила, не се сърди на никого, когато я нападат; винаги се присъединява към групичката, така че да я включват в игрите, и малко по малко всички я приемат. Дори в известен смисъл се превръща в лидер. Аз мога да я взема; сега смених мнението си, готова съм да приема вашата дъщеря, ако вие сте съгласни, и се извинявам за това, което ви казах."
Майката отговорила: "Вие бяхте в правото си и аз ви благодаря, че го казахте. Това много ни помогна и най-вече помогна на дъщеря ми да приеме, че може да има хора, които я отхвърлят.
Често пъти е така: когато приемем, че хората, които изпитват най-много съпротиви, имат правото да ги споделят, с тях може да се работи. Разказах ви всичко това във връзка с недъгавостта, но то може да помогне да бъде разбрано едно изглеждащо маргинално поведение, като например расизмът. Расизмът е нещо сериозно, децата го изпитват на гърба си. Не трябва да се казва, че няма такова нещо, трябва да им се каже истината. Не е необходимо да се казва: "Ти трябва да преодолееш този недостатък", необходимо е да им се обясни: "Ти си чернокож" или: "Ти си метис и има класове с деца, които ще те обиждат. Докажи, че заслужаваш уважение, и те ще разберат, че са сбъркали и че са глупави."
Така можете да помогнете на дете. Ще ми отговорите: "Защо трябва да се постъпва по този начин?" Защото изграждаме личността на базата на истината, а не на лицемерието. Лицемерие е да се преструваш, че вярваш, че децата ще се интегрират само защото учителката ще спомогне за това. Съвсем не. Необходимо е да се говори за проблема за расизма urbi et orbi дори в клас от съвсем малки деца. Да се сложат верните думи върху това, което преживява детето."

Франсоаз Долто – Кое ражда психозата у децата? (Из „Всичко е език“, стр. 26-30)
„Всичко у човешкото същество действа постоянно в символния регистър, и то по такъв начин, че точно то може да предизвика при човека шизофрения или психоза.
   Ще разберете защо.
   Ако някое дете е много самотно и е едно от тези преждевременно развити деца, което има много рано нужда от общуване, неговият символен регистър функционира напразно; може да се използва метафората на храносмилателната функция. То има нужда от елементи за своите възприятия, но от елементи, които имат смисъл за друг, който възприема същите перцептивни елементи. Например дете, оставено в люлката си, на балкона, в градината и т.н., може да му е много добре, защо не? Но то трябва да получи като компенсация много моменти на забавляващо съучастие или, напротив, на боричкания с майка си по време на общуването им. Какво се случва в противен случай? „То е много послушно дете, не ни безпокои изобщо.“ И така го оставят до една година в люлката му. Виждала съм да го правят. То дори не иска биберон. Когато му дават, го поема. Тези деца са се превърнали в „чувал с картофи“, те приемат всичко, все им е едно. Те живеят до такава степен във въображаемото, че престават да имат нещо общо с човешките същества. Езикът им е различен от човешкото слово.
   Но ако наблизо писука птичка, особено в същото време, когато воалът над люлката им се вее, и ако в този момент те усетят колика или къркорене на червата в тялото си, срещата на тези три възприятия означава на тях, че птицата и пердето заедно са езикът на корема им. Коремната болка, която изпитват, леката колика, която усещат, са означаващото на срещата между писъка на птицата и пердето, раздвижено от вятъра; няколко външни и вътрешни срещи се превръщат в езикови знаци, които имат смисъл само за тях.1
   Вие сте срещали деца с натрапливости, които вършат безсмислени неща, като детето, за което се сещам, чиято майка шие жилетки на шевна машина от сутрин до вечер; движи крака си нагоре-надолу, колелото на машината се върти напред-назад и жилетките се трупат пред машината й. В събота отиват да продадат стоката във фабриката, която дава работа на майката, и единственият мъж, когото детето вижда (то е момче) в майка си, е господинът, който й плаща. Благодарение на което на връщане майката купува малка играчка и този ден ядат по-хубав десерт.
   Разказвам ви го, защото случаят е изключителен и благодарение на психоанализата помогна за разбирането на много други подобни.2 Това дете можа да оздравее. То успя да ни накара да разберем какво правеше; изключителната му интелигентност го бе подтикнала да повтаря едни и същи жестове по цели дни. Какво означаваше това? Приех майката и поговорихме.
   Детето се отличавало със свръхинтелигентност още преди да тръгне на училище, още от осемнадесемесечна възраст. Проходило много рано. Майката живеела сама с детето, което било съвсем нормално, правело нещата досущ като нея и й помагало вкъщи.
   Тя шиела мъжки жилетки като надомничка. Колкото повече жилетки правела, толкова повече пари имало. По съвет на съседите, които й казвали: „Знаете ли, би било добре да тръгне на училище, много е самотно с Вас, срамежливо“, тя го пратила на училище, когато било на три-четири години. Но още преди да тръгне на училище, то палело газта, слагало масата, претопляло супата, ходело за хляб. Правело всичко, каквото би правил някой, който помага на майката. След което, когато приключело с домакинските задачи, сядало в малкия си фотьойл, за да гледа как работи майка му, и наблюдавало как се трупат жилетките на пода до крачната машина. От време на време тя го поглеждала, усмихвали се един на друг, то отивало да я целуне и отново сядало на мястото си. Тези две същества си живеели по този начин до момента, в който майката го завела на училище.
   В училището започнало да страда от масивни фобии. Криело се в полата на майка си, плачело и не искало да тръгва. Учителката проявявала разбиране и то се криело в полата й. Било направило пренос от полата на майката в полата на учителката, това е всичко. През междучасието било неконтактно, страхувало се от другите деца, които го блъскали. Впрочем те били прави, то не давало признаци на живот и те го разтърсвали, за да се съживи. Правим същото със счупен часовник: тръскаме го (но от това той съвсем не се оправя). С бебето постъпваме по същия начин: то плаче, ние го друсаме. Децата правят като нас. Когато едно дете не мърда, започват да го удрят, за да видят дали няма да реагира.
   За съжаление детето ставало все по-свито. Даниил в рова с лъвове, но не знаело как да говори с тях и ставало все по-затворено. Щом такова било желанието на мама, то ходело на училище, но било напълно изключило, не слушало и за него казвали, че е умствено изостанало дете.
   Така се наложило да си остане за няколко месеца вкъщи. След това го настанили в интернат, наречен „за дезадаптирани деца“. Резултатът: когато консултирах това дете, то беше напълно психотично, затворено в себе си, със замислено и тъжно изражение. То дори не беше вече нежно към майка си, живееше в друг свят: астронавт, увиснал на своята жица, който ще се върти така, докато се изтощи до смърт в лудостта си.
   Помолих майката да ми разкаже как се е стигнало дотук и като всеки път му говорех, макар че то уж изобщо не слушаше, така можах да разбера, че шевната машина била бащата, че то играело бащата, имитирайки, от една страна, крака на майката, и, от друга страна – колелото на шевната машина. Освен това то имитирало по свой си начин шума на шевната машина. Така през цялото време било с майка си – малко момче, което се превръщало в господар на майката, в шевна машина и едновременно с това й носело пари. Натрапливото имитиране напред-назад (нагоре-надолу) с лявата ръка, това било кракът на майката; въртенето на дясната ръка пък било колелото на машината, шумът – звуковият фон на неговото любовно съзерцание, от времето, преди да тръгне на училище. Идентификацията му с обекта шевна машина се беше превърнала в опора на негова символна функция на вирилизиране.
   Всичко се вписваше напълно в схемата на развитие на структурата на момче, което трябва да се превърне в господар на себе си, след това в господар на някой друг, както в случая – в господар на майката, ако няма съперник, който да заеме мястото на господаря, казвайки: „Когато пораснеш като мен, ти ще можеш да бъдеш възрастен, но дотогава ти ще се учиш от мен как трябва да се държиш, за да се превърнеш в този, който успява да задържи жена си.“
   То беше научило от шевната машина как трябва да се държи; поведението му бе напълно налудничаво и завинаги психотично за обществото. Но стъпка по стъпка успяхме да изградим всичко отначало. Какъв прилив на радост у това дете, когато, по време на сесия на съживяване на ранното му детство, то отново откри майка си от времето, когато е било малко. Естествено, в този момент то отново започна да се напишква и да се нааква. Загуби всички навици, които беше придобило твърде рано. Както казваше майката: „Нямах много грижи с него, осемнадесетмесечен престана да се напишква и нааква. И никога повече не се случи да го направи.“
   От този момент нататък момчето си възвърна истинската природа, тази отпреди. Не отне много време. Трябваше да му се обясни, че беше поело по погрешен път на идентификация. Беше объркало лицето: шевната машина не беше верният събеседник, моделът, в който трябва да се превърне, за да бъде в безопасност с майка си и да избяга от тъй опасното общество от малки джуджета. Защото това дете вярваше напълно, че е възрастно, макар и дребно на ръст в пространството.
   Ето нещо много важно и то е, че детето не разбира, че е дете, то е отражение на лицето, чиито събеседник е. Представя си, че върши нещо, което му придава стойност и което поддържа неговата представа, че е голям човек.“