
Аз имам злополучни спомени с една мусака в детската градина - още помня този обяд и престилчицата, чиста изгладена без гънка и миризливата мусака. Как седим няколко намръщени деца пред металните чинии с едни огромни квадратни парчета мусака. Дори след като си напълних устата остана достатъчно голямо количество. Сипах в джобовете на престилката, а това от устата повърнах. Леличката започна да ме тресе, че цапам - големи циркове бяха. Какво каране от другарката изкарах като разбра, че и в джобовете имам мусака, наказание, оплакване на баба ми, че тя дойде да ме вземе, след това у дома ми се караха, как съм можела да направя подобна глупост - какво толкова една мусака.
Не обичах да ходя на детска точно поради 2 причини - храненето на сила и спането и винаги се чудех другите как могат да си изяждат всичко, как обичат да спят. Аз бях най-тъжното дете в детската.
Отивам и трябва да изям някаква закуска - все от последните бях, тъкмо ми се размине, седна си на столчето, започвам да мисля обяда как ще изям, мислите ми бяха само в храната. Не обичах нищо от това, което предлагаха, дори разредения компот с едни размекнати сини сливи вътре.
Опитваха, опитваха и не ходих на градина - накрая ме оставиха и баба ми си ме гледаше. Нито в градината ме искаха, нито аз се чувствах добре там.