Имах едно такова приятелче, много добро дете, единствено и страаашно обгрижено. Много трудолюбив и с амбиции, малък професор още от дете, гледан по книга и с много корекомски стоки. Всичко хубаво, труди се, учи...и не успя да се изстреля. Още живее в апартамента от детството и е стар ерген. Не съм сигурна какво се случи...и още няколко супер обгрижени деца около мен не успяха да се изстрелят.
Та мен повече ме интересува как да стане така, че това първично детско самочувствие да се запази, а не да рухне пред реалния свят (защото дори най-насърчаваното дете се сблъсква с факта, че извън защитената среда, в която майка му с лазерно внимание е скулптурирала битието и съзнанието, ти си никой/никоя и дори нарочно ти се показва...)
Ама какво ли знам аз, сигурно съм увредена от бананов дефицит в детството си, а и тия дни трябваше да изтърпя оргия, в която ме унижаваша със сух кашкавал на пода, докато ме бият.
С него изкарахме почти година - щура, като на филм. Боят беше еднократен, след което му бих шута - с други думи, и началото на връзката, и краят бяха гръм и трясък.