Как разбрахте, че сте готови за бебе?

Разбрахме,че сме готови едва ,когато се роди детето. Не съм се замисляла много-много, признавам си. И двамата работехме, здрави сме, имаме жилище. Какво повече ни трябва? 100% сигурност няма.

Омъжих се миналата година май месец. Бях решила, че преди сватбата няма да правим никакви опити, въпреки че мъжът ми отдавна даваше зор. След сватбата попътувахме малко, бяхме на почивка. Предстоеше ми държавен месец септември и се подготвях за него. Решихме, че ще започнем с опитите, ако се получеше щях да запиша магистратура, ако не се получеше толкова бързо щях да си намеря работа и да продължаваме с опитите. При нас взе, че стана от раз, но ако не беше станало, ако някой от нас имаше проблем   Исках да започнем с опитите от рано, за да може, ако се забави бебето да имаме време за изследвания, евентуално някакви манипулации докато сме по-млади. Забременях на 23, мъжът ми беше на 28, тази година се роди бебка - аз вече бях навършила 24 г, а мъжът ми 29 г. Имах много притеснения и още ги имам, ще те излъжа, ако ти кажа, че е много лесно, сигурно и по-трудно ще става.   Но тя е толкова прекрасна, обожавам да я гушкам, целувам, да я гледам - тя наистина е целият ни живот и много я обичаме. В момента успявам да съчетавам грижите по нея с учене. Справяме се някак си, сами сме, няма помощ от баби и дядовци. Въпреки притесненията и всичко останало обаче мога да кажа,че макар и млада се чувствах готова да бъда майка.  

Ако сте сигурни в един друг и сте финансово обезпечени, не виждам причина да не започнете с опитите.

Разбрах, че съм готова като забременях. Аз родих на почти 35 и ако решението беше оставено на мен, сигурно още щях да си карам по живота. Мъжът ми искаше дете, той ме натисна, не съжалявам. Хем бяхме заедно от доста малко време, но аз си бях осигурена с жилище, стабилна работа и достатъчно финанси и прецених, че няма накъде да се моткам повече.

Детето ми е на 12 г. и още не съм готова за бебе 
Ако чаках да стана готова, щях да си остана без деца. Мъжът ми пожела и се съгласих. Не съжалявам, но на второ нещо не можах да се навия.
Бях на 25 г., но живеехме заедно от 7 г. и имахме брак от 3 г.

Според мен трудно някой ще заяви - Аз съм готов...по - скоро обстоятелствата се струпват и си казваш - Ами, ще се справим, време е. Забременях на 23, родих на 24. Бяхме сгодени от година (с дълга връзка преди това), когато решихме, че ще спрем да се пазим. Имахме сигурност - стабилна работа, собствено жилище, аз тъкмо бях започнала магистратура. То взе, че стана на третия месец  . В нашия случай и ММ ми вдъхваше много стабилност (имаме разлика от 9 години) заради собствената си зрялост и готовноста си да се грижи за семейство. Може би ако нямахме и двамата стабилни професии нямаше да скочим толкова бързо в дълбкото. Хайде, под наем се живее, но нямаш ли стабилния месечен доход (е, такъв който всеки възприема за нормален според своите виждания), то тогава би било по - трудно решението за дете.  Сега все по - често слушам как е време за второ, въпреки, че честно казано ми се струва адски трудно и се опитвам да си спечеля ощя някоя година за още едно детенце.  Май май и аз като Човечето може и да не стигна до там....

Аз от сега слушам за второ  , чак се ядосва, че е забранено от лекар ( не че бих забременяла пак толкова скоро, но той не обичал забрани  )

Докато изтекоха 2-те г. препоръчителни след секциото много смело планирах второто, обаче като минаха и взех да давам назад  така че не отлагайте, колкото повече време минава, толкова е по-трудно да вземете решение. А и не се знае с възрастта какви болести ще ви дойдат на главата 

На нас ни казаха само 1 г, представям си, ако бяха казали 2 г  . Но мъжът ми много добре знае, че със сигурност няма да е в близките 2,3 г. ( само се прави на интересен  ) Имаме други планове - да се преместим в друго жилище, да започна работа, да понатрупам стаж и т.н. Ще ми се живот и здраве второто да е преди да стана на 30 г, ама Божа работа. 

Аз така и не стигнах момент, в който да се чувствам узряла, готова, да имам искрено желание да бъда майка. Даже никак. Не обичах деца и всичко около тях ми се виждаше страхотна тъпотия. Предадох се само от конформизъм. Бях навършила 35 и нямаше за кога да се отлага. Родих на 36. Не е имало смисъл да отлагам толкова време. Страхувах се, че животът ми ще спре, ще свърши даже и че ще се обезлича. До някъде има нещо такова. Много съм се променила, но пък не ми пука особено. Щастливите моменти с детето са толкова невероятни, че друго не ме интересува, не се вторачвам толкова в себе си, както преди. Това го имаше в един филм с Мадона, мисля, когато забременя коментираха, че най- сетне не мислиш само за себе си. Това си е облекчение в не малка степен. Освен това животът не спира съвсем. Пътуванията не са невъзможни. Ако има баби да удрят по едно рамо може даже никак да не е трудно. Ние сме с много малко помощ и въпреки това не сме се претоварили чак толкова. Чудя се, защо толкова годии сме отлагали тази радост. Сега няма скука. Както една позната писа за близначките си - благодаря ви, за края на скуката!   И всъщност е много интересно. Е, и големи тревоги, отговорности, няма само еуфория и розови пухчета.
Ако се чудиш как да се справиш с притесненията - аз просто отказах да се справям. Много късно направих тест за бременност, защото се страхувах от положителен резултат.Като видях двете черти го скрих, да не го гледам и реших да се правя, че нищо не е станало и да не го мисля. В крайна сметка има 9 месеца, това е толкова много време, както има да го мисля от рано. Късно отидох и на първи гинекологичен преглед. После мислех само от преглед до преглед и изобщо не мислех за раждането, все едно ще е след 10 години. Така си разпределях нещата на етапи, на малки порции, защото неможех да се справя с целия товар. Аз и като отидох да раждам толкова отлагах мислите за това, че не схванах, че ще раждам, мислех, че просто ме преглеждат и приемат в болницата, пък не се знае кога и как ще е. Сега детето е на 3 и половина. Не е толкова страшно, ще видиш. Не отлагайте повече, вече си на 30. Няма за кога. Нашето поколение малко така ни възпитаха - не бързайте, не бързайте, не бързайте. Поживейте си, има време... И накрая не можем да се решим, все едно на заколение ще ходим. Наистина не е чак толкова страшно. И ако разговорите за памперси, пюрета и сополи ти се струват глупави, не е задължително да ги водиш. Детските празници са голямо вълшебство и голям кеф. Аз преди ненавиждах детски РД, Коледи....   тъпотии. Бях твърдо решена нашето семейство дане се държим като идиоти. Обаче за около година си промених мението и вече съм задръстила гардероба със скрити подаръци, с трепет и вълнение купихме голяма елха и нямам търпение да я украсим с детето. Тя вече украси у баба си - 7-8 пъти за един ден. Колко неща от които ми се повръщаше.... сега са ми любими.
Не се страхувай, няма страшно!

Никога не съм мислила по въпроса дали съм готова или не. Исках го много и за мен това беше напълно достатъчно. Но аз омъжих късничко - на 29 год. Не знам, ако беше по-рано как щеше да е. Имах притеснения естествено, всеки ги има. Но те не са ме спирали никога.
Иначе за второто е вярно, че не трябва да се отлага прекалено. Аз 10 мин след като ме свалиха от операционната маса при първото раждане, вече бях готова пак да забременявам.   Много ми беше харесало. И години след това много исках трето дете. Не можа да се случи така или иначе. Но сега вече като си мисля не съм на 100% сигурна дали ми се захваща пак отначало. Няма да го върна, ако дай Боже стане, но имам колебания.

Инетресна тема.
Не знам дали съм готова Поне в пълния смисъл на думата.
Само дето аз съм вече бременна, абсолютно планувано, много бързо станало и още не съм осъзнала идеята.
Истината е, че както и повечето жени твърдят за такова нещо човек не може да е готов никога.
 Дойде момент, в който се хванах, че все по-често мисля за дете. Това е от някъде две години, а може би и повече. Тогава ми светна лампичката,че искам.
 С мъжа ми сме заедно от 4 години, от една година и малко сме женени. Той искаше и преди това, но ме изчака "да стана готова" и аз.
 Решихме, че няма закога да се отлага и толкоз. И да мисля и да не мисля по -готова и по-млада няма да стана.   И двамата сме на 28.
А и как ще знам, че съм готова преди да ми се е случило. ?
Почнах работа, назначиха ме на постоянен договор и се бяхме разбрали да опитваме след като ме назначат, след една година и малко на тази работа.
 То си дойде от само себе си. И просто стряхме да се пазим. И аз като теб исках по-отрано да започнем с опитите, защото знаех, че отнема време и се бях настроила, че бебета не стават като по поръчка. Е, да ама при нас стана след няма и 3м опити.
Смея да твърдя, че е осъзнато решение-и от моя, а пък от негова страна съвсем.
Не съм от хората, които си мислят, че трябва да постигнат великите успехи и чак тогава,трябва да имат деца,защото в живота успеха и късмета не са константи и човек не може да знае утре какво ще е.
За себе си бях решила, че задължително ще имаме брак първо, хубава сватба, меден месец, ще си попътуваме, работа, после бебе и това трябва да стане преди 30-те ни години.  
Притеснения имам хиляди и всякакви. Няма как да е иначе.
Аз съм страшно колеблива, много трудно вземам решения за каквото и да е.
 И много сме, които сме се чудили като теб, подходящ ли е момента,противното е несериозно според мен   това означава, че имаш чувство на отговорност.
Ако трябваше да чакам да съм абсолютно сигурна ехееее...и до 50 ще стигна.
Аз имам една теория по въпроса,доколко е вярна не знам, и вие кажете:Щом мислиш за нещо, значи вътрешно вече си готов за това.  

Хубаво е да имате работа, разбира се и дом. Ние нямаме собствен (на двама ни )и това много ми тежеше и ме спираше. Живеехме на квартира. Но решихме въпроса и се махнахме от столицата. Сега жевеем на отделен етаж при нашите. И ни е много добре и спокойно.
Най-важното е човека до теб, дали е правилния, това е ама абсолютно най-най най важното условие. Всичко друго ще се нареди когато му дойде времето.

Аз бях много готова на ранна възраст. Мъжът до мен не беше.
На 27 срещнах сегашния си съпруг, обаче вече хич не ми беше до бебета, имах си планове за развитие  
Той обаче явно имаше желание вече за семейство, стана ясно, че връзката е сериозна, премести се при мен. В един момент ме попита дали искам бебе, аз докато реша искам ли, не искам ли и то...след 2 седмици се оказах бременна. Чист късмет. Оказа се, че съм искала, защото бях страшно щастлива и развълнувана, че ще си имаме бебе  
След това купихме апартамент, бебето беше на близо година, когато се и оженихме, малко в обратен ред подкарахме нещата. Не сме чакали нещо кой знае какво да ни е готово, да се наживяваме и такива неща. Единственото, което "имахме", бяха сравнително добри професии, макар и в онзи момент не толкова добре платени, колкото заслужаваха. Но и това се оправи
Второ нямам колебания, знам си, че не искам.   Не заради проблемна бременност или гадно раждане, просто за мен едно е напълно достатъчно. ММ имаше в началото някакви желания за второ, ама напоследък не е повдигал темата, току-виж ми се е разминало.  

Savina, адашка си ми  Мен пък толкова ме боля след секциото, че не исках и да чувам за второ дете... Сега като мина време съм по-склонна. 

Има си момичета, които мечтаят да станат майки, нямат търпение и наистина са някак си съвсем узрели и никак не им е жал за себе си  Била съм близка с такава. Това е нормално, но явно не сме всички така.
Аз родих трудно и веднага след раждането бях категорична, че второ няма да има  Около седмица след това, май бях готова отново да забременея. Може би цяла година се чувствах така, всичко ми се струваше игра. Обаче вече и аз не искам. Пък то и възрастта ми е такава, че почва да става авантюристично - след 3 месеца навършвам 40.