Аз се лекувам от години от гадната болест. Нито веднъж никой от лекуващите ме лекари не е споменал за въпросното лекарство на проф. Хаджиев. Защо ли ? И дали има някой излекувал се с него ? Не зная. Само чета за това във вестници и интернет.
- Публикувана: 27 апр. 2006, 11:26 ч.
- Последно мнение: 24 юли 2010, 16:57 ч.
Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!
Добре де...ами това: http://www.spartakhadjiev.com/bg/page3/ ... как стоят нещата с тази ваксина?!
Малко ми е трудно да пиша за това. Преди около месец ми поставиха диагноза туморно образование на гърдата. Слава богу излезе доброкачествено.
Първо не можех да събера смелост да ида на лекар. Страх ме беше да си чуя диагнозата. След това, докато излязат резултатите от изследванията..... Странното е, че докато чаках бях се стегнала и
не мислех и не говорех за това. Държах го в себе си /само съпругът ми знаеше/ и никой около мен не разбра, че имам проблем. Само понякога се замислях за децата си - какво ще стане с тях, ако се случи лошото. За цялото това време не заплаках.
Сега обаче, след като разбрах, че не съм болна от рак рухнах.
Плаче ми се, чувствам се много, много уморена.
Знам, че ще ми мине. Просто трябва време. Замислям се обаче как се
чувстват тези, които знаят че нямат време. И друго - човек не подозира колко смелост, колко хъс и борбеност може да носи в себе си, докато не стъпи на ръба. Поне с мен беше така.
ИСКАМ ДА КАЖА НА ВСИЧКИ БОЛНИ ОТ ТАЗИ БОЛЕСТ: ВЪЗХИЩАВАМ СЕ НА СИЛАТА И НА КУРАЖА ВИ!
Първо не можех да събера смелост да ида на лекар. Страх ме беше да си чуя диагнозата. След това, докато излязат резултатите от изследванията..... Странното е, че докато чаках бях се стегнала и
не мислех и не говорех за това. Държах го в себе си /само съпругът ми знаеше/ и никой около мен не разбра, че имам проблем. Само понякога се замислях за децата си - какво ще стане с тях, ако се случи лошото. За цялото това време не заплаках.
Сега обаче, след като разбрах, че не съм болна от рак рухнах.
Плаче ми се, чувствам се много, много уморена.
Знам, че ще ми мине. Просто трябва време. Замислям се обаче как се
чувстват тези, които знаят че нямат време. И друго - човек не подозира колко смелост, колко хъс и борбеност може да носи в себе си, докато не стъпи на ръба. Поне с мен беше така.
ИСКАМ ДА КАЖА НА ВСИЧКИ БОЛНИ ОТ ТАЗИ БОЛЕСТ: ВЪЗХИЩАВАМ СЕ НА СИЛАТА И НА КУРАЖА ВИ!
Diksan, през последния месец майка ми мина 2 пункции. За всеобща радост няма ракови клетки в гръбнака, но тя също се отчая подобно на теб. Всички лекари вдигат ръцете и незнаят как да продължат. За съжаление до нейния етап на заболяване са стигнали малцина.
Правила профилактика и се радвай на всеки миг прекаран с любимите хора! В крайна сметка само това е от значение!
Правила профилактика и се радвай на всеки миг прекаран с любимите хора! В крайна сметка само това е от значение!
Загубих брат си на 24 Юли 2008 г. от рак на панкреаса- само на 56 г. До последно го обвинявахме, че не си е слагал инсулина, че пуши е пие алкохол...Най-страшното за мен започна през декември 2007, когато след преживян стрес постъпи в бърза помощ и ...премина на инсулин. После продължи да слабее, не се грижеше за себе си...не можеше да направим нищо-заведем го в болница-по-скоро насила, когато не може да се съпротивлява... Аз живея в София, той на 500 км. Сам. Има две деца-добри и големи деца с които той обаче не се разбираше. Не ги обвинявам-племенникът ми винаги се е отзовавал като му се обадя, но брат ми не искаше помощ. Така до 1 юли, когато зарязах всичко и насила го настаних в болницата в Добрич. Не че не съм опитвала да го взема в София, но усилията ми бяха напразни ....Отиде си преди да сме си казали най-важното. Сега ми тежи-той просто е знаел диагнозата си е е бързал да приключи със себе си, като не си беше слагал инсулина. Но имаше силно сърце и... Нито веднъж не се оплака, че нещо го боли.. Отиде си ей така, докато се шегуваше. За мен остана спомен за неизпълнен дълг, самота и чувство за вина - години наред не му бях казвала колко много го обичам-казвах му го всеки ден пред последните месеци, но беше късно...
Мила Дора, съчувствам ти и те разбирам. Не се обвинявай! Човек винаги усеща кога е обичан и съм сигурна, че брат ти го е знаел.
По-скоро той се е изолирал от всички вас. Просто не е искал да ви бъде в тежест с болестта си и е предпочел да бъде сам.
Каквото и да ти кажа в този момент ще бъде безсмислено пред вид това как се чувстваш. След време, когато се поуспокоиш и разсъждаваш трезво ще разбереш, че си била до него точно когато е трябвало.
По-скоро той се е изолирал от всички вас. Просто не е искал да ви бъде в тежест с болестта си и е предпочел да бъде сам.
Каквото и да ти кажа в този момент ще бъде безсмислено пред вид това как се чувстваш. След време, когато се поуспокоиш и разсъждаваш трезво ще разбереш, че си била до него точно когато е трябвало.
Благодара ти Шани! Много съм объркана, още повече, че дъщеря ми се жени след 2 седмици в чужбина. Трябваше с част от сърцето си да се радвам и подготвям сватбата-а с другата да се боря със смъртта. Ужасно е. Сновах между Добрич и София, между надеждата, отчаянието и гнева, че след като изгубихме родителите си преди почти 40 г., сега не можем да подготвим и присъстваме на едно наистина радостно събитие... Много ми е тежко, а дъщеря ми, която е в БГ командировка за седмица е просто съсипана-аз не й бях казала нищо и когато й казах, че вуйчо й няма да дойде на сватбата, защото си е отишъл....стана страшно. Сами сме двете с дъщеря ми и през последните 6 години се борихме много-тя да завърши в чужбина, а аз да се примиря, че нямам семейство. Имам приятели-Да са ми живи и здрави! Трябва да ценим повече това, което имаме....докато го имаме
Ще отида на сватбата, разбира се. Животът трябва да продължи. Само ми е адски трудно и все търся отговор на въпроси като: можех ли да направя повече, защо той престана да се бори, защо не искаше никой до себе си..Благодарение на форума разбирам, че всъщност краят е бил неизбежен. Предполагам, че брат ми е знаел за какво иде реч и е решил да не ни притеснява. Беше невероятно упорит и силен човек - търсех причината...Благодаря на всички. Тази вечер ще се опитам да обясня и на дъщеря ми....дано се успокои и приеме..
... До последно го обвинявахме, че не си е слагал инсулина...
...след преживян стрес постъпи в бърза помощ и ...премина на инсулин...
...след преживян стрес постъпи в бърза помощ и ...премина на инсулин...
... Предполагам, че брат ми е знаел за какво иде реч и е решил да не ни притеснява. Беше невероятно упорит и силен човек - търсех причината...
Причината е в самата болест.
Ракът затова е коварен - не само защото може тихо и неподозирано да те руши и после - докато още се луташ какво не е наред, да те довърши с отворени очи.
А защото накрая се опитва да промени и самата същност на човека, когото е връхлетял.
Злокачествените образувания отделят хормони, които променят всякак, включително емоционално, човека.
Болният не е виновен за нищо, както и да изглежда, че се е променил.
Както и да се държи, това всъщност не е той, а болестта.
Или лекарите.
1000 % залагам, че още като е започнал да слабее и като са му назначили инсулина, изобщо не са го изследвали за рак на панкреаса. Не са му препоръчвали ЯМР, нито рентген, не му казвали, че има едно свръхнеинвазивно изследване - на еластаза 1 (панкреатична еластаза) която също е много ориентираща.
Никой обаче не започва от това - да се отхвърли още в началото раково заболяване при новопоявилия се диабет.
Също така предполагам, че, ако изобщо са назначавали кръвни изследвания (освен за глюкоза), не са пуснали чернодробни ензими, когато е трябвало.
А ако случайно са пуснали АФ, АсАТ, АлАТ, то ГГТ със сигурност не са, а при тази диагноза той почти винаги е десетки пъти по-висок от нормата при сравнително нормален билирубин и други показатели... Никой по болниците обаче не иска да се замисля, освен ако от вратата не е ясно какъв му е проблемът, най-добре да е зачервено гърло.
Искам да кажа, че могат да се направят много неща, които, ако не са направени, болният може да не е виновен. Напротив.
Ракът на панкреаса затова е толкова "изненадващ" винаги - защото задстомашната жлеза не се вижда току-така, например случайно, при рутинен ехогрфски или друг преглед или изследвания за нещо си друго.
Той трябва да се търси специално.
И новооткрит, бързо развиващ се диабет е достатъчно основание това да се направи от лекарите. Но вместо това те най-често тестват върху пациентите си диабетици новите мостри на фармацевтични компании, които им ги оставят по кабинетите срещу комисионна - "подобрен" стар и изпитан медикамент (за еднократен, вместо многократен прием на таблетки) или разните "най-нови" инсулини...
... Всъщност исках просто да изкажа съболезнованията си, когато прочетох мнението ти, Гост.
Но аз вече две години се чувствам като теб заради диагноза, в която дори не повярвах. И не спирам да си задавам въпроси като твоите.
Отговорите обаче никак не ме успокояват.
Разбирам те напълно и ти съчувствам.
Добро утро на всички, които се опитаха да ми помогнат, разяснявайки ми факти около диагнозата рак на панкреаса. Всъщност, май почти всички болни са били млади хора. Снощи се опитах да го обясня и на дъщеря ми, защото всичко се разви толкова бързо, че нямаше време за потвърждение на диагнозата, камо ли да свикнем с мисълта за неизбежното... Сега ще се опитам да запазя най-хубавия спомен за него, да помогна на някой, който има нужда от навременна помощ - затова се регистрирах в сайта. Всъщност и майка ни беше болна от рак и си отиде преди да навърши 40. Толкова години се опитвах да загърбвам този факт, бягайки от болката. Борбата с рака според мен трябва да започне с възпитанието на децата-да ги научим как да избягват или намаляват стреса, защото той е в основата на всички болести. Зная го от личен опит...за жалост...Да се опитаме всички заедно-да щадим себе си, хората, които обичаме, хората с които работим... Време е да се обърнем към доброто...
Изключително тежко ми е да прочета всеки пост от тази тема, всичко е пропито от толкова мъка 
. И моята баба си е заминала от тумор на мозъка, била съм бебе на 7 месеца, също и прабаба ми /нейната майка/, както и бабата на съпруга ми. На моя приятелка майка и` два пъти я оперираха от тумор на мозъка, но жената си живее втори живот повече от 17-18години.
Дано няма повече постове в тази тема
Възхищавам се на силата ви
. И моята баба си е заминала от тумор на мозъка, била съм бебе на 7 месеца, също и прабаба ми /нейната майка/, както и бабата на съпруга ми. На моя приятелка майка и` два пъти я оперираха от тумор на мозъка, но жената си живее втори живот повече от 17-18години. Дано няма повече постове в тази тема
Възхищавам се на силата ви