Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!

За жалост има, мой приятел си отиде на рождения ден на сестра си преди няколко дни от коварната болест. А всички искахме да празнуваме, не да жалееме. Бог да го прости.

Холограма е много права за рака на панкреаса. И при майка ми беше така. Лятото на 2006 й откриха диабет, само с кръвен тест, и се успокоиха, защото кръвната й захар реагираше много добре на диетата. И така майка ми хрупа чушки и домати една година. На следното лято откриха рака. Шест месеца по-късно си отиде с хапатална енцефалопатия. Ракът q направи на скелет и след това унищожи мозъка й. На 54 години.

Ако ваш близък развие внезапно диабет, настоявайте и за образно изследване!!!!

В тази гадна тема, неисках да пиша.......
днес следобед очакваме потвърждение на най-лошата диагноза за баща ми......
Към 15.3. ще се обадим за резултата от скенера. Съмняват се за рак на панкреаса. Всъщност шансовете са 50 на 50.....Възможно е да има само язвички на 12-то пръстника + анемишен синдром, което го докара до много тежко състояние.......Днес ще му преливат кръв за да повишат хемоглобина.......ехографа и сондата през устата не показаха нищо обезпокоително, но лекарите смятат че на скенера ще излезе диагнозата:((( Имал много понижен или завишен белтък не помня....знам че беше белтък......Толкова ми е тежко, толкова го обичам....толкова му се живее и го е страх, плаче като ме види. Ужасно е. Страшно е. Неискам да е това, не съм готова! Немога да го приема:(((((((((((  Немога да го погледна в очите...той дори не подозира.....само говори какво щял да направи като го изпишат и като се върне....утре трябва да ида да си взема дипломата и да му я занеса в болницата.....толкова се радвах че завърших висше...в този хубав ден трябваше да се веселя........а той може дори да е умрял до утре. Немога да спя, немога да ям, дори мислех че нямам сили да плача, но сълзите не спират. Толкова е тежко. Обожавам го. Милото ми тате, иска да живее, а ние още повече!!!!!!!!! Незнам как ще изчакам до следобяд, а изобщо незнам как ще продължа след това. Чувствам че немога и че нямам сили.....Дали ще го преживея? Дали пак ще се усмихна? Постоянно мисля за...последния ден....наистина не вярвам че ще се справя. Толкова ме е страх........
Имам си прекрасно детенце на 3 год. и половина, само то ми дава сили! И семейството ми! А мама остава сама......
Исках и още едно да имам....да кръстя на татко.....а вероятно няма да го има............
Помогнете ми....

Кати З,разплака ме.Точно пред това бях изправена преди една година,бременна с второто си дете,когато чух думите които никога не исках да чувам,че баща ми има рак.Баща ми е все още до нас,но не се знае колко време.Кръстих бебчето си на него.Прекарвам,колкото се може повече време с него.Обичам го и не искам да го дам на проклетата болест.

Дано имаш много сили и най-вече дано не се окаже рак.Пиши после какво е станало.

Как ще живее и той и не...след като вече ще знаем...как да кажеш на човек който има планове за бъдещето  и му се живее, че ще умре. Как се "живее" с това, в "очакване", а какво ми причинява всеки звън на телефона....

KATI_Z, мила, успокой се, дано не се потвърди страшната болест. С теб съм.

Скъпа, та той е още жив !!!
Защо го оплакваш ?
Сама казваш, че шансовете му са 50 на 50 , а това е много !!!
Не забравяй, че рака се лекува.  И ако вие, близките се държите така, наистина шансовете му намаляват.
Само с позитивна енергия ти можеш да му помогнеш. Не мисли за него като за обречен....

Негативната емоция надделява и немога по никакъв начин да я контролирам. Страха ме подлудява. На работа съм и избухвам в неудържим плач на моменти. Става ми лошо и се разтрепервам имам чувството че ще припадна. После изведнъж си поемам дъх и сълзите спират и след малко пак.........
Някой губил ли е близък?.......преживява ли се? Ще живея ли пълноценно отново? И защо живота ме наказва така? Заслужавам ли? А той да не би да заслужава......

Кати, някъде по темите съм  описала моите патила. Прочети ги. Само ще ти кажа, че от 15 години съм болна от рак. От петнадесет години се  боря с болестта. Ако моите деца ме оплакваха като теб, аз как щях да се чувствам ? И дали още щях да съм жива ?
Как мислиш, че съм се справила във всичките тези години, при всичките операции и химиотерапии които съм минала ?
Сама нямаше да мога, нали ?

Предполагам, че ти си го открила навреме. И си имала физическите сили за борба. Той беше 115 кг, сега е 57. Има заболяването от 5 години от тогава започна да слабее. Не веднъж е правил скенер, със същите симтоми както и сега. Абсолютно нищо. Саме че за днес се съмняват че ще излезе наяве.......Поне преди като беше по-силен да се беше открило....

Кати_З, тук всички сме губили близки. Гадно и тежко е. Прочети пак написаното от Баба Хулиганка - силният дух и вярата понякога са много по-силни от медикаментите, а и ти помагат да преминеш през препятствието.
Бабо Хулиганке, пожелавам ти много, много здраве! 

Обещах да пиша. Незнаех дали ще мога, обаче и не очаквах такава новина. Татко няма рак!!!! Няма! Говорихме много дълго с лекуваща лекарка, преди обяд е минало всичко, каза че е много силно обострена форма на панкреатит и е в каен стадий. Тоест от тук нататък ако не се пази , защото той не спазваше диетите и не искаше лекари....та ако не се пази може да започне да се изражда в злокачествено заболяване. Лечението ще бъде каза само със силни антибиотици, започнали са и вливания на кръв заради хемоглобина и не е наложителна операция на този етап. Казаха че ще има чести прегледи, и дори и да стане нещо ще се хване вероятно на време. Обадихме му се и той се разплака милия.....не са му обяснили нищо на него и му е била подбрана душичката. Сега ще поседи за да видят как се повлиява на лечението и очакват всичко да се развие благоприятно. Аз естествено го избих на рев......сега пак ми е зле....но по-леко сякаш.....
Понеже аз имам психически проблем....постоянно се страхувам за близките си, ходя по лекари, водя малкия по лекари за най-малкото, не спя добре...и сега това което изживях сякаш ще ме избие незнам на къде.....ето пак ми се пълнят очите със сълзи
Това е за сега. Надявам се наистина живота да стане по-хубав или поне аз да се науча да оценявам хубавите моменти.

ПП. Ето....пак започна маниакалния ми страх за всички останали......ако не е за един ще е за друг.....