Дъщеря, моите съболезнования.
Той е там, където няма болка и сълзи. И до теб е, дори и да не виждаш материалното му тяло.
Той е там, където няма болка и сълзи. И до теб е, дори и да не виждаш материалното му тяло.
- Публикувана: 27 апр. 2006, 11:26 ч.
- Последно мнение: 24 юли 2010, 16:57 ч.
Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!
Тая година се навършиха 20 г. от смъртта на баща ми. Беше на 34г. и почина от рак на белия дроб с разсейки по костите.(сега като пиша очите ми се насълзяват)
Много се надявам медицината вече да е напреднала и такива болести по-рано да се откриват и при възможност да се лекуват.
На никой не го пожелавам на такава невръстна възраст да остане без баща,аз бях на 5 а сестра ми на 9г.Майка ми така и си остана сама.
Много се надявам медицината вече да е напреднала и такива болести по-рано да се откриват и при възможност да се лекуват.
На никой не го пожелавам на такава невръстна възраст да остане без баща,аз бях на 5 а сестра ми на 9г.Майка ми така и си остана сама.
Дъщеря,
мила
, моите съболезнования
Моля те, не се упреквай за нищо... Недей да търсиш вина у себе си... Иска ми се да кажа - бъди търпелива и утехата просто един ден ще дойде...., но уви - след близо 6м. от кончината на чичо ми, аз все още съм опустошена, тъжна, сломена...
Само мога да те посъветвам да се регистрираш и да си "поговориш" с The Sun на ЛС. Тя е страхотен човек, неповторим. Аз, изпадайки съвсем на дъното си говоря така с нея, ревеме си и 2-те, но после уж сме малко по-добре... Опитай, тя е невероятна!
Дъщеря - думите ти звучат точно, както ако ги бе написала братовчедка ми... онемях
EM4O
мила
, моите съболезнования Моля те, не се упреквай за нищо... Недей да търсиш вина у себе си... Иска ми се да кажа - бъди търпелива и утехата просто един ден ще дойде...., но уви - след близо 6м. от кончината на чичо ми, аз все още съм опустошена, тъжна, сломена...
Само мога да те посъветвам да се регистрираш и да си "поговориш" с The Sun на ЛС. Тя е страхотен човек, неповторим. Аз, изпадайки съвсем на дъното си говоря така с нея, ревеме си и 2-те, но после уж сме малко по-добре... Опитай, тя е невероятна!
Дъщеря - думите ти звучат точно, както ако ги бе написала братовчедка ми... онемях
EM4O
Преди 3год.почина моята майчица от рак на черният дроб само 3дни след рожденния си ден на 50 год. 3месеца след това почина свекърва ми от рак на гърдата на 53год.много ми е трудно да пишаняма я майчината прегръдка,милувката на мама,гласа и всичко ми липсва,вечер като преспивам детенцето си я милвам и целувам и заради бабите й.Много ми е тежко ,немога повече да пиша сълзите ми текът ,сърцето ме боли че я няма при мен
На 17.10 се навършва 1г. откакто татко почина от рак на черния дроб.Немога да преодолея болката и мъкато от неговато загуба.Немога да спра да се обвинявам ,че нямах силите да бъда с него до края и да му кажа ,че го обичам.Всяка вечер плача за него като дете и незнам кога ще спра.Немога да ходя и на гробищата.
Вчера погребах моя татко!
Нямам утеха. Нямам покой.
Кошмарът на края е неописуем.
The Sun, ти най-вярно си го описала.
Твърдят, че било рак на панкреаса, но така и не намериха огнището. Имаше метастази в черния дроб. Беше изключително силен и волеви човек.
Така и умря. Много силен. Не изгуби съзнание нито за миг и затова не знам как аз още съм жива - видях го, издъхна в ръцете ми.
Страшно е. Страшно.
Не мога да спра да се самообвинявам, че не намерих начин, че не се сетих как да го спася. Послушах другите и не му казах, макар че и не го лъгах - той просто не попита какво е. Попита "Кога ще умра".
Мисля, че никога повече няма да мога да се усмихна.
Обвинявам всички лекари, които го лекуваха с грешни диагнози.
Те го отровиха накрая - унищожиха черния му дроб с Бисептол и тогава всичко изригна - точно като "всепоглъщащ огън" както го беше нарекъл някой.
Само преди три месеца всички чернодробни ензими му бяха повече от отлични. Дробът му не беше нито с милиметър увеличен, ехографите не показваха нищо там.
Всичко се срина след "лечението" на "бъбреците му" с въпросния Бисептол в продължение на 10 дни в болница.
А той просто изхвърли малко остро камъче.
Изписаха го в "подобрено състояние" според абсурдната му епикриза, отказвайки до последно да му пуснат чернодробни ензими, както самата аз настоявах. Съгласиха се да го направят в деня на изписването му - бяха чудовищно повишени. Затова и се съгласиха да му погледнели "пак" черния дроб на ехограф - тогава видяха и петната.
Не знам кой ще ги съди тях. Не знам защо още не са приватизирали всички болници и не са ги преустроили на гробници. Не знам и дали отчаянието или яростта ми е по-силна сега.
Опитвам се да усетя някакъв знак от него - че ми прощава, че ме милва пак и се усмихва: "Не се ядосвай. Всичко ще е добре".
Но виждам само незаслужения пъкъл, през който трябваше да премине.
Той беше изключително честен, прецизен, невероятно точен човек. Както таткото на The Sun - ръководител цял живот, който обаче никога не се беше изживявал като "шеф". Напротив. Беше готов да помогне винаги и на всеки - познат или не познат. Само не и на себе си. Построи много важни неща, включително от името на България.
Затова ми беше чудовищно мъчно като го гледах безпомощен по болниците, зависим от "санитарки", изживяващи се като шефове.
Не знам как ще преживея всичко това.
Освен, ако най-накрая повярвам, че той наистина ме гледа отнякъде.
Само, ако знаех това, може би не бих била толкова съкрушена и слаба.
Бях "любимата му дъщеря" (никога не е имал друга). И знам, че трудно би понесъл да ме вижда, че страдам.
Искам само едно - да ми прости. И да намеря утеха.
Нямам утеха. Нямам покой.
Кошмарът на края е неописуем.
The Sun, ти най-вярно си го описала.
Твърдят, че било рак на панкреаса, но така и не намериха огнището. Имаше метастази в черния дроб. Беше изключително силен и волеви човек.
Така и умря. Много силен. Не изгуби съзнание нито за миг и затова не знам как аз още съм жива - видях го, издъхна в ръцете ми.
Страшно е. Страшно.
Не мога да спра да се самообвинявам, че не намерих начин, че не се сетих как да го спася. Послушах другите и не му казах, макар че и не го лъгах - той просто не попита какво е. Попита "Кога ще умра".
Мисля, че никога повече няма да мога да се усмихна.
Обвинявам всички лекари, които го лекуваха с грешни диагнози.
Те го отровиха накрая - унищожиха черния му дроб с Бисептол и тогава всичко изригна - точно като "всепоглъщащ огън" както го беше нарекъл някой.
Само преди три месеца всички чернодробни ензими му бяха повече от отлични. Дробът му не беше нито с милиметър увеличен, ехографите не показваха нищо там.
Всичко се срина след "лечението" на "бъбреците му" с въпросния Бисептол в продължение на 10 дни в болница.
А той просто изхвърли малко остро камъче.
Изписаха го в "подобрено състояние" според абсурдната му епикриза, отказвайки до последно да му пуснат чернодробни ензими, както самата аз настоявах. Съгласиха се да го направят в деня на изписването му - бяха чудовищно повишени. Затова и се съгласиха да му погледнели "пак" черния дроб на ехограф - тогава видяха и петната.
Не знам кой ще ги съди тях. Не знам защо още не са приватизирали всички болници и не са ги преустроили на гробници. Не знам и дали отчаянието или яростта ми е по-силна сега.
Опитвам се да усетя някакъв знак от него - че ми прощава, че ме милва пак и се усмихва: "Не се ядосвай. Всичко ще е добре".
Но виждам само незаслужения пъкъл, през който трябваше да премине.
Той беше изключително честен, прецизен, невероятно точен човек. Както таткото на The Sun - ръководител цял живот, който обаче никога не се беше изживявал като "шеф". Напротив. Беше готов да помогне винаги и на всеки - познат или не познат. Само не и на себе си. Построи много важни неща, включително от името на България.
Затова ми беше чудовищно мъчно като го гледах безпомощен по болниците, зависим от "санитарки", изживяващи се като шефове.
Не знам как ще преживея всичко това.
Освен, ако най-накрая повярвам, че той наистина ме гледа отнякъде.
Само, ако знаех това, може би не бих била толкова съкрушена и слаба.
Бях "любимата му дъщеря" (никога не е имал друга). И знам, че трудно би понесъл да ме вижда, че страдам.
Искам само едно - да ми прости. И да намеря утеха.
Дано татенцето ти почива в мир...Баща ми /мир на праха му/ винаги ходеше по лекари и винаги е мъкнел и нас по лекари....ако започна да ти разказвам ще стане много дълго, но ще се опитам да нахвърля - частна клиника с лекари специалисти и хирург, на който вярва и който се е доказал с годините...изпраща го на ректоскопия, правят му - съжалявам, но забравих как се казваше това с кашата..., изкарват го колит....при изследването снимат дебелото черво, което е различно при различните хора и достига до 1,80 м...снимат му от 20-я см навътре....идва тук....откриват рака, който ако бе правена ректоскопия, нямаше как да не се види /защото запушва 2/3 от ректума/ , започват съмнения дали е в дебелото черво, или в панкреаса...и понеже аз бях с него и на мен ми стовариха насаме "новината" усих своят яд и попитах " и как не са го открили при положение, че са правени изследвания- ако го бяха открили, можеше ли да се нправи нещо...." на което лекарката отговори "в момента се опитаме да разберем къде е огнището, останалото няма значение"....сега, вече изминало доста време и аз знам - "няма значение"... дали ще се втурнеш да правиш всевъзможни неща, или ще си стоиш ако е писано да става - ще стане...не искам да вярвам в подобно нещо, но засега животът около мен го показва...татенцето ми ходи на лекари и никой никога не се е усъмнил, че точно него ще го пропуснат с подобни случайности...е, стана...след това пробвахме ВСИЧКО - едно по едно отказваше всичко, което му бе предложено...не се измъчвай, че не си направиал според теб всичко...ти просто НЕ МОЖЕШ... и ВИНАГИ ще се съмняваш и виниш, че не си напраивла нещо....аз се виня, че не го насилвах да приема нещата, от които мислех, че може да се оправи...ако го бях правила, щях да се виня, защо съм го правила е не съм го оставила на спокойствие....съпругът на преводачката на П.Коелю в България се вини, че я е "мъчил" да пие разни неща.... ти се виниш, че не си могла да го спасиш....всеки се вини, мила, но полза просто няма....опитай се да се сещаш за хубави неща с баща си....така правя аз...вместо да плача насаме, аз говоря с хората около мена за татенцетоси така, сякаш той никога не си е тръгвал от нас...със сигурност в момента си много ядосана и то във всичките му разновидности на яда...толкова много неща могат да се кажат....баща ми се караше с една сестра, която идваше за поредната кръв, а ръцете му бяхастанали целите сини - все изследвания правеха и резултат никакъв и в един момент той "Няма да давам повече кръв, на какво прилича това, вижте на какво ми нпаравихте ръцете" ..тя ходи пита и след това пристига " Ами може и да не давате"...останахме като гръмнати - значи може да ти изследват кръвта, но може и да не ти я изследват...каква е тая медицина? И защо всъщност ти вземат кръв, като се оказва, че може и без нея - да отчитат дейност?....в болницата докато бяхме на ректоскопия - понеже офисът ми тук бе до болбницата и бях много често пир него - му откраднаха от стаята новият мобилен... и това съм 100% сигурна кой бе и е от персонала на болницата....друг път помагах да му вземат кръв - добре че се оказах там - пълни некадърници и ако не бях там ми е интерексно какво щеше да прави т.нар.сестра....с лекар се карах, че искаше ден преди смъртта му да го тъпче с някакви протеини" за подсилване
като от тия химии дборът му се доскапваше и му ко гадзвам а той стои, тъпее и не знае и той защо го е придписал....просто не е за разправяне...но всичко това, което ти казвам е с една цел - престани да се самообвиняваш - за съжаление нищо не е в нашите ръце , и ако е трябвало нещо да ти прости татенцето ти - тоай отдавна го е направил Дъщеря,
мила, моите съболезнования
Моля те, не се упреквай за нищо... Недей да търсиш вина у себе си... Иска ми се да кажа - бъди търпелива и утехата просто един ден ще дойде...., но уви - след близо 6м. от кончината на чичо ми, аз все още съм опустошена, тъжна, сломена...
Само мога да те посъветвам да се регистрираш и да си "поговориш" с The Sun на ЛС. Тя е страхотен човек, неповторим. Аз, изпадайки съвсем на дъното си говоря така с нея, ревеме си и 2-те, но после уж сме малко по-добре... Опитай, тя е невероятна!
Дъщеря - думите ти звучат точно, както ако ги бе написала братовчедка ми... онемях
EM4O
мила
, моите съболезнования Моля те, не се упреквай за нищо... Недей да търсиш вина у себе си... Иска ми се да кажа - бъди търпелива и утехата просто един ден ще дойде...., но уви - след близо 6м. от кончината на чичо ми, аз все още съм опустошена, тъжна, сломена...
Само мога да те посъветвам да се регистрираш и да си "поговориш" с The Sun на ЛС. Тя е страхотен човек, неповторим. Аз, изпадайки съвсем на дъното си говоря така с нея, ревеме си и 2-те, но после уж сме малко по-добре... Опитай, тя е невероятна!
Дъщеря - думите ти звучат точно, както ако ги бе написала братовчедка ми... онемях
EM4O
Шани, невероятният човек си ти
Дъщеря,
не ми се искаше да го пиша, но ето:
Моят близък беше човек с огромни финансови способности, лекар във ВМА. Познати и приятели лекари - навсякъде. Никъде никой не се е отнасял безхаберно с него. Навсякъде само и единствено най-доброто... и каква е равносметката на края...
Видя ли, спри да се обвиняваш - няма лек, това е. Ако ще и на Луната да иде болният - няма кой да му помогне.
Превенция му е майката, но явно понякога и там не е отговора...
Сън
не ми се искаше да го пиша, но ето:
Моят близък беше човек с огромни финансови способности, лекар във ВМА. Познати и приятели лекари - навсякъде. Никъде никой не се е отнасял безхаберно с него. Навсякъде само и единствено най-доброто... и каква е равносметката на края...
Видя ли, спри да се обвиняваш - няма лек, това е. Ако ще и на Луната да иде болният - няма кой да му помогне.
Превенция му е майката, но явно понякога и там не е отговора...
Сън
Първо искам да изразя искрените си съболезнования на всички,които са изгубили близък...Аз самата вече се простих с двама толкова обичани човека и мъката не може да се опише с думи. Наскоро бях пуснала отделна тема,защото тази не я бях видяла,за което се извинявам. Писанията ми са най-подходящи именно за тази тема! Благодаря и на всички,които откликнаха на нея,а и на тези,които само са я прочели...
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=128707.0
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=128707.0
Дъщеря, приеми моите съболезнования и една молба - не се измъчвай, че не си направила всичко, за да го спасиш. Минахме по този път и те разбирам. Баща ми почина от рак на главата панкреаса преди година. За шестте последни месеца, когато потвърдиха диагнозта изпробвахме какво ли не и от традиционната и от нетрадиционната медицина. Опитвахме с гладолечение, защото само така се намалява нуждата от инсулин и се щади жлезата. Претърпя операция, за да може част от сока на жлъчката да се ответе по друг канал, за да се разгражда поне малко поетата храна. Опитахме с уринотерапия, масажи и специални компреси под ръководствотоедна наша позната, която от дълги години се интересува и работи с раково болни. Може и да изпускам нещо, защото тогава бях бременна и брат ми и майка ми спестяваха доста от подробносите. Не успяхме да му помогнем, но пък той не изпитваше почти никакви болки и от изписаните му болкоуспокояващи беше изпил само 8 хапчета. Мисл, че това направхме отложихме колкото можахме края и му помогнахме да не изпитва невероятните болки. Но не го спасихме въпреки невероятните услилия, които положи най-вече брат ми.
Затова те моля не изпитвай мъката на угризенията!
Затова те моля не изпитвай мъката на угризенията!
Дъщеря,съжалявам най-искрено за това,което е сполетяло теб и семейството ти!Моите съболезнования!Знам,4е след нещо такова 4овек се 4увства физи4ески и психи4ески опустошен и си мисли,4е болката няма да премине или намалее никога.Но така сме устроени,4е времето да лекува болката.Знам,4е това ти се струва нереално,но е така.Не се упреквай,не се измъ4вай!Вярвам,4е си направила вси4ко,което е по-силите ти,но някой път съдбата ни изиграва лоша шега.Плаках на историята ти,разтърси ме тази житейска драма...Друго в момента не мога да ти кажа...Пожелавам ти да си силна,колкото можеш! 
Благодаря на всички, които ме подкрепиха.
Съчувствах ви изключително много, когато само преди седмица-две за първи път прочетох вашите собствени разкази за непоносимата мъка и за изгубените завинаги ваши близки.
Тогава бях ужасена, но имах необяснимата вяра, че ще съм първата, спасила толкова обичан от мен човек с такава диагноза.
Затова ми е толкова тежко - все още вярвам, че можех да го спася. Сигурно има начин.
Имало е.
solaris, не ме утешава мисълта, че татко поне вече не страда.
Може би е налудничаво, но дори, когато най-много го болеше, бях благодарна, че поне е жив.
Вярвам, че има смисъл да се бориш за всяка секунда живот. За всеки миг, в който чуваш пулса му. За всяко вдишване. Никога няма да забравя агонията, когато той самият се бореше за всеки дъх. Бореше се неистово, а аз само гледах и си мислех, че и тази криза ще премине. Придържах възглавницата, държах ръката му, успокоявах го, че съм при него и че ще му олекне.
Дори за това се упреквам сега - че не извиках бърза помощ, когато започна да диша неописуемо трудно, сякаш искаше да се изкашля, а не успяваше.
Трябваше да ги извикам, макар че последния път - два дни по-рано, когато той сам помолил за това майка ми, те дошли и казали - повече не ни викайте. Обаждайте се на личната и започнете обезболяващите. За друго няма смисъл - само продължавате мъките му.
Затова обвинявам лекарите. Не само, че понякога сами се превръщат в убийци, но и че отписват неизлечимо болните, сякаш са ненужни опаковки.
Те са длъжни - и по клетва и заради това, че точно тия болни плащат заплатите им, да се борят до последно с усложненията.
Неправилното и варварско "лечение" на баща ми с антибиотика му беше причинило доказана микоза (на хранопровода и на устната лигавица), която подсили невероятно мъките му, когато се хранеше. (Друго в хранопровода, в стомаха и в дванадесетопръстника му не намериха, нямаше там рак, изследваха го)
Всички тук, нали сме все мами, знаем, че гъбички от антибиотик се лекуват за пет дни с Дактарин - поне се облекчават неимоверно. Ако не трябваше да се притеснявам за страничните действия на обезболяващите (както ми внушаваха лекарите му), значи и дактаринът нямаше да е по-вреден от тях в този момент. Но би му помогнал да намали изтезанието, причинено му именно от "лекари".
А за жълтеницата, която той издържа цели 20 дни, никой не искаше въобще и да чуе - така било, така ставало накрая. Лично аз накарах в деня преди да почине лекарката да провери дали не събира вода - струваше ми се, че го виждам отекъл. Тя каза - да, вече му се пълнят дробовете. Но едва сега. И едва, когато поисках аз (а не съм медицинско лице), му изписа някакви отводняващи...
Мога да пиша още много.
Може би си струва, защото страдащите болни и техните страдащи близки заслужават да се знае колкото може повече за това, което се случва с тях.
Заслужават да им се помогне - поне от близките им по съдба.
Знаем прекалено малко за ужасните злини, които могат да ни сполетят.
И когато това се случи, никога няма време да "наваксваме".
Затова ви благодаря - че се опитахте да ми помогнете със съвет, а сега - и със съчувствие и кураж в този непоносимо тежък за мен момент.
Съчувствах ви изключително много, когато само преди седмица-две за първи път прочетох вашите собствени разкази за непоносимата мъка и за изгубените завинаги ваши близки.
Тогава бях ужасена, но имах необяснимата вяра, че ще съм първата, спасила толкова обичан от мен човек с такава диагноза.
Затова ми е толкова тежко - все още вярвам, че можех да го спася. Сигурно има начин.
Имало е.
solaris, не ме утешава мисълта, че татко поне вече не страда.
Може би е налудничаво, но дори, когато най-много го болеше, бях благодарна, че поне е жив.
Вярвам, че има смисъл да се бориш за всяка секунда живот. За всеки миг, в който чуваш пулса му. За всяко вдишване. Никога няма да забравя агонията, когато той самият се бореше за всеки дъх. Бореше се неистово, а аз само гледах и си мислех, че и тази криза ще премине. Придържах възглавницата, държах ръката му, успокоявах го, че съм при него и че ще му олекне.
Дори за това се упреквам сега - че не извиках бърза помощ, когато започна да диша неописуемо трудно, сякаш искаше да се изкашля, а не успяваше.
Трябваше да ги извикам, макар че последния път - два дни по-рано, когато той сам помолил за това майка ми, те дошли и казали - повече не ни викайте. Обаждайте се на личната и започнете обезболяващите. За друго няма смисъл - само продължавате мъките му.
Затова обвинявам лекарите. Не само, че понякога сами се превръщат в убийци, но и че отписват неизлечимо болните, сякаш са ненужни опаковки.
Те са длъжни - и по клетва и заради това, че точно тия болни плащат заплатите им, да се борят до последно с усложненията.
Неправилното и варварско "лечение" на баща ми с антибиотика му беше причинило доказана микоза (на хранопровода и на устната лигавица), която подсили невероятно мъките му, когато се хранеше. (Друго в хранопровода, в стомаха и в дванадесетопръстника му не намериха, нямаше там рак, изследваха го)
Всички тук, нали сме все мами, знаем, че гъбички от антибиотик се лекуват за пет дни с Дактарин - поне се облекчават неимоверно. Ако не трябваше да се притеснявам за страничните действия на обезболяващите (както ми внушаваха лекарите му), значи и дактаринът нямаше да е по-вреден от тях в този момент. Но би му помогнал да намали изтезанието, причинено му именно от "лекари".
А за жълтеницата, която той издържа цели 20 дни, никой не искаше въобще и да чуе - така било, така ставало накрая. Лично аз накарах в деня преди да почине лекарката да провери дали не събира вода - струваше ми се, че го виждам отекъл. Тя каза - да, вече му се пълнят дробовете. Но едва сега. И едва, когато поисках аз (а не съм медицинско лице), му изписа някакви отводняващи...
Мога да пиша още много.
Може би си струва, защото страдащите болни и техните страдащи близки заслужават да се знае колкото може повече за това, което се случва с тях.
Заслужават да им се помогне - поне от близките им по съдба.
Знаем прекалено малко за ужасните злини, които могат да ни сполетят.
И когато това се случи, никога няма време да "наваксваме".
Затова ви благодаря - че се опитахте да ми помогнете със съвет, а сега - и със съчувствие и кураж в този непоносимо тежък за мен момент.