чета и не вярвам на очите си - къде побираме толкова болка? Не мога да забравя татко, как умираше от рак , уж на белия дроб, но толкова беше късно за всичко, че не разбрахме.....просто се сгърчи и тихо си отиде в ръцете ни, за миг, за дъх, а ние, в шок и ужас, дори не можем да заплачем.Само на 50 години.За 10 дни - като на шега, не разбра какво става, седи и гледа и болестта го яде - за часове, хора, за минути! Никакви симптоми - задух, една седмица в болница и 3 дни вкъщи - и краят. Изстина пред нас, тихо и без болка. Беше точно преди 15 дни. Шокът не ми дава нито да плача, нито да мисля. Как да продължа? Сякаш съм капсулирана и нямам мисъл в главата. Сънувам ли? Как да се пренастроя и къде са отговорите? Ще се събудя ли някога, щом видях смъртта пред очите си, усетих я с всяка частица на душата си и тя ме парализира??????????Моля се за всички вас. Живея в страх.
НЕ СЕ СТРАХУВАЙ, ЩЕ СЕ СЪБУДИШ И ЖИВОТА ОТНОВО ЩЕ БЪДЕ ХУБАВ!
ЩЕ ТИ РАЗКАЖА НАКРАТКО МОЯТА ИСТОРИЯ - ПРЕЗ 2002 Г НА ПРИЯТЕЛЯ МИ, С КОГОТО БЯХМЕ ЗАЕДНО ОТ 9 Г. МУ ОТКРИХА РАК - ПОСЛЕДВА ТЕЖКА ДИАГНОЗА И ТЕЖКО ЛЕЧЕНИЕ И КАЗАХА, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ СЕ ОПРАВИ.НЕ ИСКАМ ДА РАЗКАЗВАМ ЗА ВСИЧКО,КОЕТО ПРЕЖИВЯХМЕ И КАК СИ ОТИДЕ ТОЙ.НЯМАШЕ И ГОДИНА И МЕ НАПУСНА ЗАВИНАГИ...2 Г . НЕ ЗНАЕХ ЗА КАКВО И ЗАЩО ЖИВЕЯ,ТЪРСЕХ ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ, НА КОИТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ОТГОВОРИ..НАКРАЯ ИЗБРАХ ЖИВОТА И НЯМА ДА ТЕ ЛЪЖА,ЧЕ МИ Е БИЛО ЛЕСНО...ТОГАВА И ДВАМАТА БЯХМЕ НА ПО 28 Г. И ИЗВЕДНЪЖ МОЯ ПРЕКРАСЕН СВЯТ И ЖИВОТ СЕ СРУТИХА...ВСИЧКИ НАДЕЖДИ ЗА ЩАСТИЕ,ЛЮБОВ,ДЕЦА... ИЗЧЕЗНАХА...ЗАПОЧНАХ ДА СЕ БОРЯ С БОЛКАТА, КОЯТО МЕ УБИВАШЕ И ЗАДУШАВАШЕ..МИНАХ ПРЕЗ НЯКОЛКО ДЕПРЕСИИ.. АЗ,ЗА КОЯТО ВСИЧКИ КАЗВАТ, ЧЕ СЪМ МНОГО СИЛЕН ХАРАКТЕР.И НАКРАЯ ОЦЕЛЯХ....СЕГА СЛЕД 5 Г ЧУВСТВАМ,ЧЕ СЪМ СЕ СПРАВИЛА С ТОВА,ДОКОЛКОТО МОЖЕ ЧОВЕК ДА СЕ СПРАВИ И ПРЕВЪЗМОГНЕ БОЛКАТА....ЗАЩОТО ЗНАМ,ЧЕ ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯ 2 ЖИВОТА - СВОЯ И НЕГОВИЯ!АКО НЯКОЙ, КОЙТО Е ПРЕЖИВЯЛ ТОВА ИМА НУЖДА ОТ ПОМОЩ ИЛИ СЪВЕТ НЕКА ДА МИ ПИШЕ,С РАДОСТ ЩЕ МУ ПОМОГНА.[color=magenta][/color]
. 
Да спра до тук, че ми стана гадничко...
) от периода, в който си ти. Не съм стигнала още обаче до значително подобрение, за майка ми да не говорим. Обаче надеждата и вярата, че нещата ще бъдат по-добре някой ден не ме напуска. Знам, че ще се оправят нещата, въпрос на време е. Знам, че е изтъркано, но това е истината. Нямам какво да ти напиша, за да те успокоя, понеже съм в същата ситуация - нелепо си отиде милинкото ми татенце 
