Многодетни мами - тема 67

Честита Нова година! Много здраве на вас и на вашите семейства.
Нека децата ни са по-послушни, а ние да имаме повече време за нас. Тази година мисля да започна да спортувам  , ама да видим как ще стане.


juliakireva, Ако няма да си го простиш, защо да го правиш? Това няма как да се поправи после. Мисля, че човек може много повече, отколкото си мисли и има избор. Имаш време още нещата да се променят.

Джули, преди да вземеш това тежко решение, поогледай се и помоли за помощ! Ако не друго, най-малкото можеш да поискаш развод и да осъдиш бащата за издръжка. Доколкото съм наясно, издръжката е 250 лв./дете месечно. Не са много, но все е нещо. Не знам какви са отношенията ти с родителите ти (не си оптимист, но все пак). Ако се преместиш при тях, може те да ти помагат и да делите разходите. След време, когато болката отмине и стъпиш на краката си, със сигурност ще ти е по-добре, отколкото ако останеш с този човек, който надминава дори лъв ми по наглост.

Личи си, че не е като да не съм мислила по въпросите.

Виждам, че обсъждате сериозни неща в темата и ще се включа по въпроса в отделен пост. Сега малко инфо за промените при нас: ние благополучно се прибрахме в България. Стана почти без да го планираме (в последните дни на октомври, а на седми ноември вече летяхме). Честно казано не мислех, че ще доживея да се върна в БГто (накрая три седмици ме боля ужасно зъб и бях на антибиотик). Сега животът ми в САЩ ми изглежда като сън някакъв. Тук всичко е точно такова каквото го оставих преди две години: и дома, и приятелите, и родителите, че даже и работатата - пак ме привикаха да правя неща, макар още да съм в майчинство). В България си е най-хубаво. Как се радвам на зимата ако знаете, а какъв въздух имаме - дишайте момичета, дишайте - уникално е това, богатство направо! За храната няма и да споменавам, защото напълнях с поне 10 кг. (не мога да си намеря кантара, а и не ми трябва). Но... откакто съм се върнала все стигам до ситуации, в които ми иде да крещя и да викам и направо на бой да налитам.... още сме в борба с РИОто (инспектората). Не искат да запишат децата в училище. Трябвало да им слагам апостил на учебните справки и да ми ги превежда заклет преводач. За този апостил трябва да докарам американски нотариус до училището им в САЩ да ми издаде нотариална заверка на справката и така изчислих, че за трите деца разходите ще възлизат към 1500 долара (по два документа на дете с превода). И докато за големия му трябва да му признаят оценки, които влизат в дипломата, за малките - 4 и 5 клас - решението в кой клас да са зависи само от директорката, но тя е убедена, че това с апостила е много лесна работа и има фирми да го правят ей така (за сведение - дори американското посолство не прави апостили на документи, а трябва на място от щата, в който са издадени документите). И те ми цитират някакво членче от наредбата, а нали по конституция децата ми имат право на образование - къде остава това право... иди ги питай. За момента ходят като посетители и отказват да ги пишат редовни ученици. Дори да извадим въпросните апостили, големият сигурно ще го накарат да повтори девети клас (в момента той се води десети). Ако беше в американско училище можеше да завърши догодина (има опция да вземе два класа наведнъж). Като ги записвах в САЩ им бях представила една учебна справка на български (дори не я превеждах). Никакъв проблем. Направиха им входящи тестове и им определиха нивото, а тук - апостили и преводи през Външно министерство (за по 100 лв. само превода) за да ги запишат в българско училище, което така или иначе е задължително. Толкова е абсурдно, че мислех дори дали да не се обърна към медии разни за случая, ама доста нерви и без друго потроших вече, защо да се хабя? Тъпото е, че на никой не му дреме за децата. Синът ми се занимаваше основно с пиано там и всички го дърпаха я в хора, я в духовия оркестър. Беше нещо като звездата в училище. Тук той пожела да ходи в музикално училище (като посетител) и след три седмици "посещения" го питам дали някой се е заинтересувал да го види как свири - ами познайте.... никакъв интерес. Момичететата там не знаеха и дума английски, а след две години бяха първенци в класа (това и по интернет могат да го проверят от Инспектората, защото излиза в хрониките на местните вестници). Тук само ми обясняват колко са зле, колко назад били с материала, а по английски ги карат да пишат по 20 пъти една дума. Имам чувството, че сме някакви досадни навлеци там....
Успях дори с един поп да се скарам. Имах желание да се кръстя и да кръстя децата като се върнем. Всичко хубаво, ама като ми поискаха 50 лв. за кръщене в мен нещо много лошо се надигна. Ходих, говорих с него. Обяснявам му: само българската църква има ценоразпис на всички свети тайнства (в нета проверявах как е с другите православни църкви) - света литургия - 2 лв., свето кръщене - 50 лв., света венчавка - 100лв. Абе разбирам да е някое "препоръчително дарение" или по някакъв друг начин формулирано, но да слагаш цена на нещо, което Бог е дал даром.... Най-смисленият довод на отеца беше, че българите били крадлив народ и за това не ставало с дарение. Много християнски довод. И не се кръстих. Ще се кръщавам евентуално в православна църква в Америка.
Скарах се дори с един случаен човечец. Бях паркирала срещу входа на едни гаражи до бордюр на тротоар. Входът си имаше обход до съседната улица. От тук беше по-пряко, но през тротоара. Аз съм паркирала там и като се прибирам - слагам петте деца в колата и той идва да ми се кара. Как можело така: запушвала съм пътя на всички, които имат коли в тези гаражи. Чакал ме половин час да ми се накара. И аз тогава за моя (и на децата изненада) с такъв глас му се разкрещях - чак той изведнъж онемя. Казвам му: имаш от къде да минеш - ето, там ти е изхода. Половин час си нямал работа да ме дебнеш, да ми се скараш вместо да заобиколиш откъдето ти е пътя.... Ама крещя и крещя... нещо бъгнала ме е тази Америка. Ако бях преди - щях да се изиня и да се изнижа, но така по-добре стана според мен. После проведохме една беседа с децата какво е това смирение и кога викането по непознати е допустимо...
Сега съм в процес на спорене с Уизер за това, че ни глобиха (горе-долу за цената на билетите), че не сме си направили он-лайн чек-ин въпреки, че аз няколко пъти пробвах, но системата им отказваше и им писах мейл с обяснение по случая два дни преди полета.  И от там ядове.
Та така... в България е хубаво, но все някой ще се намери да те ядоса. Също малките ме ядосват нон-стоп. Таткото си замина (за Америката) преди месец и сега аз съм сама срещу петима човекояда. Добре, че са нашите да помагат от време на време. В Америка ми беше трудно, но понякога ми се струва, че тук е дори по-трудно. Хубавото е, че поне на зъболекар и лекар мога да отида - и ходя, ходя....и със социалният живот наваксвам - всеки ден срещам по една приятелка или роднини. Ще ме грее за година напред поне, ако реша да се връщаме.

За бройките деца - и аз като мъжа на Мяучето много се вълнувам докато са още проекто-навлечета (това е милото ми обръщение). После ми се изпарява ентусиазмът и мрънкам, мрънкам.... Сега последният е тормозилник, а предпоследният - разбойник. Много са трудни - и двамата са големи чешити и инати и мрънкала... В общи линии само таткото можеше да се оправи с тях, но сега той не е тук и всяко нещо е борба - всяко преобуване, смяна на памперс и пр. В момента живеем на пети етаж без асансьор - мъка голяма. Добре, че е големият син да ми помага.  Иначе - много са готини и петимата, но на мен майчинството ми е голям тормоз (поне в един период от шест месечно до три годишно). Непрекъснато си мисля от колко интересни и полезни неща трябва да се лиша, за да ги гледам и колко други неща бих правила с много по-голямо удоволствие от това да бъда 24 часа на разположение.
Напоследък много неща подлагам на съмнение, включително мотивите ми да имам толкова деца. Преди бях категорична, че абортът е немислимо решение, но сега вече не съм толкова крайна. До състоянията, в които се докарвам си мисля, че може би човек трябва да е повече реалист за възможността да се грижи адекватно за всяко дете, което създава. От друга страна - вярно е, като се роди - все някак ще го отгледате, но всяко нещо си има цена - и финансова, и здравословна, и психическа, и такава, каквато другите деца и хората, на които им пука и помагат плащат. Иначе нашият татко много обича деца и си дава поръчките за шесто. Може би той беше основната причина да стигна до тук. Знам, че са подаръчета и се чувствам много виновна, когато се оплаквам от тях, но се случва - трудно е, прекалено трудно понякога. Често се питам: защо трябваше да ми е толкова трудно? Какво и на кого правя добро като се товаря така? Не поех ли повече отколкото мога да нося? Абе, сложна работа.....

fapua, много често и аз се чувстам и мисля такива неща като теб, въпреки че сме само с три, но разликата им е много малка. Този месец Н1 ще направи 6, Н2 е на 3г2м, Н3 е на 2г. Но пък тъкмо тази вечер споделих с ММ, че наистина ни е трудно, но пък, ако бяха само две никога нямаше да ни е толкова хубаво.

Моля който иска да бъде включен във Фб групата, да ми пусне ЛС с мейла си, за да го добавя.

Fapua, дали няма да ви е по-лесно да се обучават вкъщи децата по някоя американска система за домашни ученици, вместо да се бориш с нашата система? Особено като се има впредвид, че мислите след година отново да заминавате.
https://www.facebook.com/homeschoolingbg/?fref=ts
Ето линк на фейсбук страницата на общността на семействата у нас, които обучават децата си у дома. Имат и сайт, който ще намериш, ако те интересува, на фейсбук страницата им. Исках и линк към него да дам, обаче нещо не ми зарежда в момента, малката включи сутринта компютъра и подозирам, че работя във safe mode режим, та ще рестартирам ей сега, но пък исках да пиша преди това във форума за тази ми идея.

Момичета:)
Вчера му казах,че ще махнем бебето и отидохме до родителите му за да им кажем.В момента в който им казахме те започнаха да ни честитят
Аз им казах да не се радват,защото той не иска бебето и той каза"не съм решил още" и се усмихна.Прибрахме се и той взе да ми се извинява,че така се е държал,но се бил уплашил.Както и да е последва дълъг разговор.
Днес ще ходим на преглед да видим всичко ли е наред.Но аз още съм му сърдита и това че се е уплашил не го оправдава за държанието му.
И такива работи

Явно е малко импулсивен, но аз пак не бих бързала да се радвам.
Дано всичко е наред и да сте щастливи с взетото решение

Ако това подчертаното е по негова инициатива, значи наистина не е бил решил, иначе за какво изобщо ви е трябвало да им казвате, че да може, ако го махате, да им тежи и на тях ли? (Някак съобщаването на родителите за такова нещо го "чувам" като "Пак ще ви правим баба и дядо!", иначе личен разговор с майка ти за евентуално решение е просто друг разговор... маминото рамо да си поплачем и подкрепим взаимно)
И това, че са почнали да ви честитят е обнадеждаващо - ако досега свекърва ти ти е помагала поне малко, може пак да се разчита на нея. Поне не е казал - ааааа, стига, не мога все на вас да ви гледам децата!

Амнезия! Благодаря за разбирането (и не осъждането)  . Аз също съм на мнение, че работата не е толкова във бройката, колкото в разликата във възрастта. Също и до темперамента на детето, и изобщо до периода, през който семейството минава. При нас се натрупаха много всякакви фактори, в които хем всичко беше по-трудно, ама хем бяхме толкова заети и мобилизирани, че някак до тук поне сякаш времето просто излетя и нямахме време толкова да се анализираме. Аз като бях само с три (батко и две породени момичета) пак беше много трудно, хем че оценявам колко по-кротки и лесни за обгрижване са момичетата спрямо някой със силен характер, който те контрира за най-малкото нещо (а още две години няма). Но все пак, знам, че е период и ще мине. Вярвам в това и гледам да не драматизирам много (само от време на време). Иначе големите помагат почти като големи в този смисъл бройката може даже да е в твоя полза, а не утежнение.
Emel Manolova, домашното обучение беше първоначалната опция с големият син. От училището му в САЩ обаче изискват той да се включи в акредитирана от тях програма (за да може после да му признаят кредитите ако се върнем). Тези програми обаче струват доста (едно поне 1000 долара). Сякаш клоним повече към варианта да върнем само него при баща му да си доучва тази и следващата година. Аз имах някакви такива носталгични идеи за българското училище и предимствата му спрямо американското. Не отричам , че програмата е доста по-натоварена, но за качеството на обучение и в крайна сметка резултатността почвам доста да се съмнявам. В този смисъл си променям цялата концепция за това що е то добро образование. Сега като съм в България, все повече неща в САЩ почват да ми правят смисъл (макар хич да не съм им фен). То дори и само за това беше полезно да се върнем - ама малко в средата на учебната година, кофти за децата, но те са адаптивни, ще се приспособят и ще наваксат, не се съмнявам в тях. Иначе за хоумскулърите в България - следя ги изкъсо и много им се радвам на всяка победа (вече дори в закона влезе тази опция).
Юлия,  искренно се зарадвах на развоя на събитията при вас. Ти най-добре си знаеш човека, но понякога на някои хора им трябва повече време да храносмелят някоя идея и да я примат присърце въпреки първоначалната реакция. Дай му шанс на твоя човек (а дай Боже и на новото човече). Прости му огорчението, наговорените дивотии и прочие. Имате шанс да си сплотите и разширите семейството (а не да го разрушите). Какво по-добро от това....Все пак, дано да вземета правилното решение и да сте от един отбор

Здравейте на всички и за много години! Бъдете здрави и щастливи, вие, мами, и сладките ви дечица и партньори в живота!

Ние си имаме два броя - на 4 и на 1 г. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за трето и усещам, че нещо в живота ми не е пълно, не е завършено без това. Но съм разумен човек и въпреки че се оправяме финансово, и двамата с мъжа ми работим за себе си. Каката е в частна градина, бебчо скоро ще започне и той, имаме разходи, не е като да нямаме.

Присъединявам се към вас, за да потърся в постовете ви знак или уверение, ако щете, че да имаш три деца, без човек да е милионер, е напълно постижимо и в България и, противно на масовото схващане, има живот и след третото Основните ми страхове са, освен финансовите, как човек успява да отдели време на всяко едно от децата, какво се случва, когато тръгнат по нашите прекрасни училища и се налага да доучваме с тях всяка вечер, как човек жонглира с всички отговорности на деня и как точно да завъртя мисленето си, така че да приема хаоса и шума като нещо прекрасно

Да видим Междувременно, да знаете, че ви се възхищавам най-искрено, вие сте моите героини и изживявате мечтата ми

fapua, а защо се върнахте (ако не нахалствам много)? Защото едната от големите причини да искам да се преселим в чужбина е образователната ни система тук. Ако да караш децата да зубрят неща, които дори не си преподал, изобщо може да се нарече образование.

Juliakireva, много се радвам на този обрат! Слава Богу че свекърите ти са реагирали добре, може би това ще спаси бебчето ви и брака ви дори.
Съвсем нормални са такива реакции на страх и паника в нашата мила родина при новината за следващо дете. И аз стреснах майка си с новината, но пък имах пълната подкрепа.. То какво подкрепа, ние с мм съзнателно си искахме трето дете...
Та не е нещо невиждано таткото да се стресне, жалко, че ти е наговорил куп обиди, не знам как ще ти се извинява, но поне дано се е взел в ръце и вече да се държи като мъж, че другото е жалка история..

fapua, уау, ти си имаш голяма чета, как няма да ти е трудно   Е, поне големките помагат вече,или поне те разбират от едно-вде повтаряния само..

В тази връзка да ви питам имате ли наблюдения-кое е най-буйното ви /гръмогласно/трудно подаващо се на възпитание дете и дали това е първото? Нашият батко е супер емоционален, крещящ, изискваш и тежък характер като цяло. Днеска забелязах и една позната майка с момиченцето й, също първородно, забелязах че се тръшка по същия начин като нашия батко. Едно такова.. разлигавено.. Та си мисля първите ли са най-лигави, момчетата ли.. В сравнение с баткото момичетата ми  са много по-тихички и много по-стабилни като характер. Неговите игри вечно са блъскане, хвърляне, викове.. Бебето прави мноого бели, ама то си е бебе. А средната беше голям дзвер, ама се кротна, само баткото е вечно на въпреки, вечно превъзбуден и намусен. Може би аз бъркам някъде с него.. Или просто е от мрънкащите и недоволни деца, които нищо лошо не са видели и почти всичките им прищевки са задоволени. Не знам. Реших да споделя. По принцип умирам за него, ама като сме повечко време вкъщи ми изпилява нервичките до край.

latanier, привет!  Ще ти кажа, че за мен където са две, там са и три. Не виждам чак толкова по-голяма трудност, дори смятам че е в пъти по-добре ни се отразява на всички ни, че сме повече. Станали сме хем по-търпеливи, хем по-спокойни - аз и мм, а децата винаги имат с кого да си играят. За мен е най-трудно като трябва да се водят и забират от разни занимания, защото времето е кът. Та гледам всичко да ни е наблизо, което в малкия град се получава, но не знам как е в София примерно.. Но щом има желание всичко е възможно  

chokolina, още като прочетох началото как мъжа миел чиниите и ми стана ясно, че туй не ще да е моя , мм чинии не мий, ако измие нещо, трябва да си го записвам, понеже ще да е някой паметен ден   Но пък може и да го превъзпитам с годините, аз не спирам да му меля все пак кога ще ги измие най-накрая той тия чинии;-) Туй да му е кусура ))

Fapua, аз също не харесвам нашата образователна система. Като дете на родители учители, имам поглед отвътре, макар че едва от тази година навлизам в системата като родител на ученик. И тъй като съм много скептична в успешността на нашата образователна система, следя и хоумскулърите и техните методи на обучение. Мисля да се занимавам допълнително с моите деца, така както моите родители ми осигуряваха винаги допълнителни занимания, упражнения и помагала. Общо взето, ще ги образоваме напук на системата.

Pum_pall, и моето момче е с такъв характер като твоето. И аз също имам моменти, в които се чудя защо е така - защото е първо дете или защото е момче. Момичетата са още малки, по-голямата ми е малко по-кротка и лесна за контролиране, по-малката сякаш върви по-стъпките на батко си, макар и с една идея да е по-кротка от него. Най-много грижи и тревоги ми създава Н1. Все съм се надявала, че около 7-мата си година ще почне да се кротва малко, да играе по-спокойни игри, да се замисля преди да посегне да руши нещо, просто защото във въображаемата му игра си е създал някакъв сценарий, който е логичен за него. Надявах се да стане малко по-сериозен, да осъзнае, че не е центърът на света и да почне да наблюдава повече как се държат хората около него, та да коригира своето поведение. Вчера бяхме в Кауфлад - умрях от срам - 3-4 пъти се завира отдолу да се вози в пазарската количка(сестрите му качваме едната на седалкта и другата вътре в самата количка). По 5 пъти му казваш да слезе, той се хили, всеки път трябваше за ухото да го хващам, за да излезе оттам. Достатъчна атракция сме като сме цялото семейство заедно навън с трите деца, та да привличаме вниманието и с неговото поведение. Направо