То, май, само двете с теб си пишем тук.
Хляб по водите, Ъруин Шоу
Който иска, нека пуска нова загадка.
Хляб по водите, Ъруин Шоу
Който иска, нека пуска нова загадка.
- Публикувана: 18 фев. 2017, 19:41 ч.
- Последно мнение: 17 май 2018, 08:20 ч.
Познай коя е книгата - 15
Хайде да се включа с цитата, че скоро не съм идвала тук. А виждам възможност. 
Притъмня. Небето се свлече. Изневиделица удари ураганен вятър. Затрещяха прозорци и врати, липите застенаха. И тогава се случи чудото: не звънарят на църквата, а бурята – тоя небесен клисар на Божиите дела – удари камбаната! Олюля я тежко, блъсна я на няколко пъти, повече не успя! Изтръгнатият звук бе странен – къс и възторжен, по-скоро предизвестие, най-вече знак!
Всичко трая минути. Ураганният порив изчезна, както се бе появил.
Вятърът затихна и градът бе затиснат от облачни глетчери.
Докато спускаше пердетата, Н. погледна към двора. Там, кой знае откъде довян, на зида бе кацнал кеклик. Стоеше като втори знак на Чудото. Вятърът олюляваше птицата, тя търсеше равновесие и като скиор на щеките си, току се опираше на крилете си.
– Студено ли ти е, скъпа? – заговори й Н. – Какво ми пристъпваш като мулатка върху снега. Кой те довя, мила?
Мракът падаше напливно, сгъстяваше се в горния край на улицата, надигаше приливната си вълна. Черната му вода удавяше безистените, заустваше ги и отново се връщаше на улицата. И пак настъпваше и настъпваше...
В полунощ заваля.
Притъмня. Небето се свлече. Изневиделица удари ураганен вятър. Затрещяха прозорци и врати, липите застенаха. И тогава се случи чудото: не звънарят на църквата, а бурята – тоя небесен клисар на Божиите дела – удари камбаната! Олюля я тежко, блъсна я на няколко пъти, повече не успя! Изтръгнатият звук бе странен – къс и възторжен, по-скоро предизвестие, най-вече знак!
Всичко трая минути. Ураганният порив изчезна, както се бе появил.
Вятърът затихна и градът бе затиснат от облачни глетчери.
Докато спускаше пердетата, Н. погледна към двора. Там, кой знае откъде довян, на зида бе кацнал кеклик. Стоеше като втори знак на Чудото. Вятърът олюляваше птицата, тя търсеше равновесие и като скиор на щеките си, току се опираше на крилете си.
– Студено ли ти е, скъпа? – заговори й Н. – Какво ми пристъпваш като мулатка върху снега. Кой те довя, мила?
Мракът падаше напливно, сгъстяваше се в горния край на улицата, надигаше приливната си вълна. Черната му вода удавяше безистените, заустваше ги и отново се връщаше на улицата. И пак настъпваше и настъпваше...
В полунощ заваля.
Български автор?
Да! Инициалите му са Н. С.
Разказ ли е това?
Не! Това е цитат на Недялко Славов от "432 херца".
Който иска, да пусне загадка, че играта пак запецна.
Когато рекичката стигнеше до края на гората — вече пораснала — тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше: „Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!“
Но малките рекички навътре из гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
Но малките рекички навътре из гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
Когато рекичката стигнеше до края на гората — вече пораснала — тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше: „Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!“
Но малките рекички навътре из гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
Но малките рекички навътре из гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
Ехааа!
много сладко, нали 
Много! Нежно, красиво, ненатрапчиво. С такива думи написано, че подхожда за всяка възраст.
Ето още един цитат:
— Фактически — каза Х — някак си сме си загубили пътя.
Те почиваха върху една пясъчна купчина сред гората. На У беше започнала да му омръзва тази пясъчна купчинка и взе да я подозира, че ги преследва. Защото в която и посока да тръгнеха, винаги свършваха върху нея и винаги, когато тя се появеше през мъглата, Х казваше победоносно:
— Сега знам къде сме!
А У казваше тъжно:
— И аз също!
— Фактически — каза Х — някак си сме си загубили пътя.
Те почиваха върху една пясъчна купчина сред гората. На У беше започнала да му омръзва тази пясъчна купчинка и взе да я подозира, че ги преследва. Защото в която и посока да тръгнеха, винаги свършваха върху нея и винаги, когато тя се появеше през мъглата, Х казваше победоносно:
— Сега знам къде сме!
А У казваше тъжно:
— И аз също!
Той е разбира се, ето и края на историята с Купчината
— Е, добре — каза Зайо след продължително мълчание, което никой не прекъсна, за да му благодари за хубавата разходка, която правиха досега. — Смятам, че е по-добре да тръгнем. В коя посока да опитаме?
— Какво ще стане — каза бавно Пух, — ако, щом тази купчинка изчезне от погледа ни, ние пак се мъчим да я намерим?
— Каква полза от това? — Зайо вдигна рамене.
— Ами… — каза Пух — ние търсим дома си и не го намираме. Затова мисля, че ако започнем да търсим Купчинката, ние ще сме сигурни, че няма да я намерим, и това ще бъде Много Хубаво, защото тогава може да намерим нещо, което не търсим и което може би ще бъде това, което наистина търсим.
— Не ми се вижда много разумно — отсече Зайо.
— Да — каза смирено Пух. — Не е. Но ми се струваше разумно, докато го измислях. А сега, когато го казах, като че ли нещо не е така.
— Ако се отдалеча от Купчинката и после се върна, разбира се, ще я намеря! — каза Зайо.
— Да, но мисля, че няма да можеш! — каза Пух. — Тъкмо мислех това.
— Опитай се! — внезапно каза Прасчо. — Ще те чакаме тук.
Зайо се изсмя, за да покаже колко е глупав Прасчо, и изчезна в мъглата. Като извървя стотина ярда, той се обърна и тръгна обратно…
След като го чакаха двадесет минути, Пух и Прасчо станаха.
— Реших — каза Пух. — Сега вече ще си тръгнем за дома.
— Но, Пух — много развълнувано изквича Прасчо, — знаеш ли пътя?
— Не — каза Пух. — Но в долапа си имам дванадесет гърнета с мед и те много отдавна ме викат. Не можех да ги чуя добре по-рано, защото Зайо все говореше. Но ако никой не говори освен тези дванадесет гърнета, мисля, Прасчо, че ще разбера откъде се обаждат. Хайде да вървим!
— Е, добре — каза Зайо след продължително мълчание, което никой не прекъсна, за да му благодари за хубавата разходка, която правиха досега. — Смятам, че е по-добре да тръгнем. В коя посока да опитаме?
— Какво ще стане — каза бавно Пух, — ако, щом тази купчинка изчезне от погледа ни, ние пак се мъчим да я намерим?
— Каква полза от това? — Зайо вдигна рамене.
— Ами… — каза Пух — ние търсим дома си и не го намираме. Затова мисля, че ако започнем да търсим Купчинката, ние ще сме сигурни, че няма да я намерим, и това ще бъде Много Хубаво, защото тогава може да намерим нещо, което не търсим и което може би ще бъде това, което наистина търсим.
— Не ми се вижда много разумно — отсече Зайо.
— Да — каза смирено Пух. — Не е. Но ми се струваше разумно, докато го измислях. А сега, когато го казах, като че ли нещо не е така.
— Ако се отдалеча от Купчинката и после се върна, разбира се, ще я намеря! — каза Зайо.
— Да, но мисля, че няма да можеш! — каза Пух. — Тъкмо мислех това.
— Опитай се! — внезапно каза Прасчо. — Ще те чакаме тук.
Зайо се изсмя, за да покаже колко е глупав Прасчо, и изчезна в мъглата. Като извървя стотина ярда, той се обърна и тръгна обратно…
След като го чакаха двадесет минути, Пух и Прасчо станаха.
— Реших — каза Пух. — Сега вече ще си тръгнем за дома.
— Но, Пух — много развълнувано изквича Прасчо, — знаеш ли пътя?
— Не — каза Пух. — Но в долапа си имам дванадесет гърнета с мед и те много отдавна ме викат. Не можех да ги чуя добре по-рано, защото Зайо все говореше. Но ако никой не говори освен тези дванадесет гърнета, мисля, Прасчо, че ще разбера откъде се обаждат. Хайде да вървим!
"Насред покрива, до дървената фигурка на пазителя на домашното огнище, светеше отворът на димника. Навремето в тази къщурка бе живяло едно момче от рода на Сивия пес. От раждането та до дванайсетата си година. До онази дванайсета пролет, когато мъжете от рода трябваше да го отведат в мъжката къща, да го подложат на изпитания, за да го назоват мъж, а след извършването на обредите да го нарекат с ново име. Не с детски прякор, а с истинско име, което не бива да се казва на чужд човек. Име, което ще знаят само най-близките му хора. И жената, щом му дойде времето за женитба. А преди да поведат момчето по горските пътеки, бяха се наканили да спретнат богата гощавка за всички: и за родата, и за съседите, а защо не и за чуждоземците — сегваните на кунса Винитарий, дето се бяха заселили зад завоя на реката…
Ала момчето така си и остана ненаречено с име. Защото в нощта преди празненството наемниците на кунс Винитарий, въоръжени с мечове, нападнаха спящото село подмолно, като крадци. Според мълвата набегът бил замислен за заграбване на обработените и уредени за живеене земи и за сплашване на околните племена, а не заради пленници и плячка. Дошъл тук като гост, Винитарий бе решил да се установи задълго…
Момчето, което се прояви в битката като истински мъж, не изгуби живота си, благодарение на гламавата прищявка на победителите. Хвърлиха го на кучетата, но колкото и да ги насъскваха, тези инак зли и яки песове така и не го разкъсаха: само притичваха до него, колкото да го подушат със състрадание и да се отдалечат… После дойдоха и по-тежки времена. Осем неуспешни опита за бягство, четири търга за роби, безброй унижения. И накрая опакото кутре от кучилото на Сивия пес се озова в страшния подземен рудник в Скъпоценните планини…"
Ала момчето така си и остана ненаречено с име. Защото в нощта преди празненството наемниците на кунс Винитарий, въоръжени с мечове, нападнаха спящото село подмолно, като крадци. Според мълвата набегът бил замислен за заграбване на обработените и уредени за живеене земи и за сплашване на околните племена, а не заради пленници и плячка. Дошъл тук като гост, Винитарий бе решил да се установи задълго…
Момчето, което се прояви в битката като истински мъж, не изгуби живота си, благодарение на гламавата прищявка на победителите. Хвърлиха го на кучетата, но колкото и да ги насъскваха, тези инак зли и яки песове така и не го разкъсаха: само притичваха до него, колкото да го подушат със състрадание и да се отдалечат… После дойдоха и по-тежки времена. Осем неуспешни опита за бягство, четири търга за роби, безброй унижения. И накрая опакото кутре от кучилото на Сивия пес се озова в страшния подземен рудник в Скъпоценните планини…"
Препоръчани теми