И ужасно киселата анестезиоложка, която ме разрева и исках да я опердаша!
Аха,ами ако те беше приспала мнооооооого дълбоко




А сестрата на анестезиолога, която уж беше там да ми помага, седеше небрежно на метър столче с кръстосани крака и си цъкаше фейсбука. Веднъж опитах да я питам нещо, ама така ме изгледа кисело и на кръв, че предпочетох да си мълчим.
единственото хубаво след 12часовите мъки с повръщане губене на тонове крясъци и писъци беше най накрая като видях едно малко прекрасно кокорещо се човече и започнах да и говоря а тя се въртеше и искаше да ме види.. 
единственото хубаво след 12часовите мъки с повръщане губене на тонове крясъци и писъци беше най накрая като видях едно малко прекрасно кокорещо се човече и започнах да и говоря а тя се въртеше и искаше да ме види..
Ужас, не знам как си го издържала това. Аз съм много, много, много голяма паника по отношение на ражданията. Дори самата идея за губене на тонове е в състояние да ме накара да откача. Затова и причините ми да избера секциото бяха изцяло психологически. Наистина майката природа го е измислила най-добре, но да си в постоянен стрес и ужас разваля всяка позитивна емоция от иначе такъв специален ден...
. Падна ми се анестезиологът, който исках. Голям майтапчия. През цялото време не спряхме да се смеем всички в операционната. Държеше ми ръката, обясняваше ми какво се случва и какво ще усещам. След няма и 5 мин. ми дадоха малкото оплезено човече. Докоснах я, целунах я...беше прекрасно. През цялото време звучеше музика. Страхотно изживяване беше
. Имам хубави спомени. Освен това и мъжо присъстваше но слава Богу не виждаше как ме режат. Беше на едно столче до главата ми и имаше широк параван. Видя само като изкараха беба. Беше незабравим момент и за двама ни. Поплакахме си доста.
