След GB с Керем Б. и Ханде Д. както и "Kiralık Aşk"Любов под наем -223ღღ

Йомер и Дефне успяха да дремне за час два след обяд, докато Дениз все още спеше. Макар и голямо бебе, изглеждаше толкова мъничка на огромното легло. Дефне бе настояла, че той има нужда от почивка, затова двамата се гушнаха с Дениз между тях. Тя обаче вече се бе наспала.
Дърветата бяха все още зелени, но се усещаше полъхът на есента. Облякоха се по- плътно и излязоха из голямата градина. Йомер носеше кошчето с Дениз, широко разтворила очички и наблюдаваща всичко наоколо. Палецът ѝ беше в устата, последният ѝ навик. Предпочиташе го пред всички биберони, които Дефне ѝ бе купила. Както винаги проявяваше характер.
Макар да печеше слънце, по небето пробягваха облачета и духаше вятър. Явно щеше да завали скоро. Дефне се притесняваше да не разболеят малката и затова настоя да се прибират след само час. А и Дениз вече правеше физиономията, с която подсказваше, че е готова за заплаче всеки момент. Изглежда отново бе гладна. Макар и с нежелание, Йомер бе принуден да се съгласи.
Дефне реши да приготви мантъ за вечеря- канеше се отдавна, но вкъщи все не е ѝ оставаше време. Йомер изтъкна, че са дошли да си почиват, но не успя да я разубеди. Затова просто взе Дениз и шишето ѝ и се настани на стол в кухнята, наблюдавайки как съпругата му се развихря. Беше му забавно как бързо действа, разточвайки и нарязвайки тестото под облаците брашно, които се вдигаха около нея.
На Дениз също ѝ беше интересно- сгушена в ръцете на баща си с пълно коремче, тя се радваше на бялото вещество, което караше майка ѝ да киха на всеки пет минути. Всичко наоколо бе покрито с него и малката протягаше ръчички, опитвайки се да хване летящите прашинки.
Йомер запали камината в хола и двамата вечеряха на одеяло, разстлано пред нея. Дъщеря им лежеше върху голяма възглавница до тях, а очичките ѝ шареха наоколо. Всичко бе ново за нея и тя се втренчваше в нещо за около минутка, разглеждайки го подробно, след което преминаваше нататък. Дефне беше сгушена в ръцете на Йомер, наслаждавайки се на тишината и спокойствието. Всичко бе перфектно до първата далечна гръмотевица.
-   Миличка, няма нищо. Просто гръм!- Дефне притисна до себе си плачещата Дениз, докато баща ѝ проверяваше добре ли са затворени прозорците.
-   Вятърът се е усилил, явно ще има буря. Ще потърся свещите.
-   Защо?
-   Възможно е да изгасне тока, трябва да сме подготвени.- Йомер отваряше чекмеджетата едно по едно.- Мислех, че просто ще завали, но…
-   Шшттт, няма страшно, мъничката ми. Не плачи!- Люлееше Дефне бебето, докато първите капки дъжд заудряха по стъклата.- Йомер, Дениз я е страх! Честно казано, мен също. От дете не обичам бурите.
-   Няма защо! Елате тук!- Йомер седна и Дефне се сви пред него, опряла гръб на гърдите му. Той обви с ръце нея и бебето, уверявайки ги, че няма нищо страшно. Просто една малка буря.
Но навън си беше чист ураган. Вятърът свиреше, а ударите на дъжда по покрива и прозорците отекваха из цялата къща. Светкавици разсичаха тъмнината, настъпила след изгасването на тока. Гръмотевиците бяха следвани от писъците на Дениз, не по- малко силни от тях. Дефне плачеше, неспособна да успокои дъщеря си, а Йомер се чудеше защо не бе проверил прогнозата, преди да ги доведе тук.
Отдавна минаваше полунощ, когато всичко утихна. Вятърът и гръмотевиците спряха, а дъждът намаля до тихо ромолене. Омаломощената от толкова плач Дениз заспа почти веднага в прегръдките на майка си, която все още не смееше да повярва, че всичко е свършило. Йомер ѝ помогна да се изправи и се отправиха към спалнята. Остави Дениз в кошчето ѝ, което стоеше на масата до леглото. Прегърнати, двамата наблюдаваха дълго спящото бебе. Легнаха си, прекалено уморени от всичко преживяно от вчера, и потънаха в неспокоен сън.
Дефне се събуди от милувките на Йомер. Устните му проследяваха извивките на шията ѝ, докато ръцете му шареха под горнището на пижамата ѝ. Без да продума тя обви врата му, притискайки го още по- близо до себе си. Устните ѝ търсеха неговите, посрещайки ги в страстна и дълга целувка. Желанието се зараждаше дълбоко в нея, карайки кожата ѝ да гори. Кръвта бушуваше във вените ѝ, заглушавайки всичко друго освен бесният ритъм на сърцата им.
-   Толкова много ми липсваше!- Прошепна до ухото ѝ той между целувките.- Моята Дефне, сладка моя. Любима!
Неговата тениска бе последвана от нейната, а устните дойдоха на смяна на ръцете. Пръстите ѝ се сплетоха в косата му, докато устата му я подлудяваше. Дефне хапеше устни, за да сподави стоновете си. Макар в и някакво далечно кътче на ума си, тя все още мислеше за Дениз, която спеше сладко на няколко метра от тях. Скоро обаче и това нямаше да я спре, затова издърпа Йомер нагоре и впи устни в неговите. Разбрал безмълвната ѝ молба, той бързо отърва и двама им от излишните дрехи, след което потъна в топлината ѝ. Целуваше я, поглъщайки стенанията ѝ, докато се движеше бавно в нея. Тя се извиваше, посрещайки всеки негов тласък, докато езикът му си играеше с нейния. Подлудяваше я. Желанието за освобождение нарастваше в нея, като огнена топка, растяща все повече и повече. Удоволствието я заля на вълни, отнасяйки я далеч от реалността, изтривайки всякакви мисли и тревоги от ума ѝ, оставяйки я напълно опустошена.
Йомер се отпусна върху нея, неспособен да си поеме дъх. Устните му все още покриваха нейните, но по- скоро в успокоителен, отколкото страстен жест. Опита се да се повдигне, за да не я смачка с тежестта си, но тя не му позволи. Ръцете ѝ, все още скръстени на врата му, го притиснаха към нея.
-   Остани така още малко. Нека те усещам още малко до себе си!
-   Тук съм! Винаги до теб!
Целуна я по бузата и скри лице в косите ѝ, докато и двамата възстановяваха дишането си. Йомер се претърколи, повличайки Дефне след себе си. Легнали с лице един към друг, сгушени я обятията на другия, двамата най- после заспаха спокойно.

Дениз се събуди малко преди слънцето да е изгряло. Силният ѝ плач накара Дефне да се измъкне от ръцете на Йомер и набързо да изнесе дъщеря си от стаята, за да поспи още малко поне той. Нахрани малката лакомница, смени ѝ памперса и седна с нея в един люлеещ стол, който Йомер ѝ бе извадил от тавана още докато беше бременна. Наблюдаваше изгрева, докато малката шаваше в ръцете ѝ. Слънцето се показа бавно, като голяма огнена топка, изплуваща в мъглата. Небето бе нежно розово, докато всичко наоколо се събуждаше за живот.
Йомер слезе малко по- късно. Дефне гукаше на Дениз, която учудващо бе спокойна и усмихваща се. Бърбореше нещо на нейния си език, докато майка ѝ правеше физиономии срещу нея и я перкаше по нослето.
-   Кога сте станали, ранобудни принцеси?!- Надвеси се над рамото ѝ, целувайки първо дъщеря си, а след това и нея.
-   Малката палавница беше огладняла още преди слънцето да се покаже.- Усмихна се Дефне, докато Йомер сядаше срещу нея.
-   Защо не ме събуди, аз щях да се погрижа за нея.- Взе малката кукла, която му се плезеше.- Днес явно е в настроение.
-   Започваме да свикваме с режима на госпожицата.- Засмя се Дефне.- Важното е, че спа повече от пет часа без да се събуди. Надявам се скоро да започне да спи нормално.
-   Ще свикне, няма винаги е да е толкова кисела, нали малко дяволче?! Нали?!- Целуваше бързо нослето ѝ, след което се отдръпваше, а тя се смееше на воля.- Какво искаш за закуска?
-   Мислех да направя сандвичи. Чаках да станеш, за да ти я дам.- Дефне се опита да стане, но той я спря.
-   Аз ще ги направя, не се тревожи. Ако искаш поспи още малко, очите ти са леко зачервени?
-   Добре съм, нищо ми няма. Остани с нея...
-   Дефне, аз ще се погрижа казах! Хайде, принцесо, да заемете трона си!- Сложи малката в кошчето, занесе го в кухнята и изчака съпругата си да ги последва.- Чай?
-   Може!- Дефне седна и размаха Зайо срещу Дениз, докато тя протягаше ръчички към него. Беззъбата ѝ усмивка беше заразителна.- Какво ли прави Суде?! Заминаха преди седмица и така и не се обадиха.
-   Сигурно е заета на работа. А и ако правилно подозирам, скоро ще има още една сватба в семейството!
-   Шегуваш се!- Дефне подскочи изненадано.- Ейдън ще ѝ предложи?!
-   Така поне усетих аз нещата.- Засмя се Йомер.- Ако не го направи, значи е пълен идиот.
-   Суде каза, че дори не са повдигали въпроса за брак, така им било добре. Дано скоро се обади с щастливата новина!
Явно усетила, че е загубила интереса на майка си, Дениз се разплака с цяло гърло. Стискаше очички и надаваше писъци, докато Дефне не я гушна. Питаше я разтревожено какво ѝ, докато малката се успокои. Също толкова рязко, както бе и заплакала.
-   Така и не разбрах защо прави така.- Въздъхна Дефне, докато я прегръщаше.- Започва да плаче изведнъж и също толкова бързо спира.
-   Как защо, за да я вземеш. Не забелязваш ли, че го прави, само когато не е в нас. Хитруша!
-   Йомер, тя е прекалено малка за такива номера. Страх ме е да не би да ѝ има нещо...
-   Педиатърът нали каза, че всичко е наред?! Просто нашата дъщеря си е малко капризна и не търпи, ако не ѝ се обръща внимание! Нали така?!- Надвеси се над Дениз с усмивка, а тя веднага посегна към брадата му.- Виждаш ли как се плези, щом сме около нея. Глезана! Малка сладка глезла!
-   Нихан ще излезе права. Колкото  и добре да се разбираме ние, характерите ни са напълно несъвместими. Дениз е абсолютното доказателство!
Смеейки се, Йомер нареди сандвичите и наля чая, докато Дефне убеждаваше малката да стои мирна в кошчето си, заело централно място на масата. Закусиха под зоркия поглед на дъщеря си, след което излязоха отново на разходка. Навън беше слънчево и топло, без следа от снощната буря.
Липсваше им това спокойствие. Да не бързат за някъде, да са просто заедно. Прегърнал Дефне с една ръка и с Дениз в другата, Йомер се чувстваше истински късметлия. Ако преди време някой му бе казал, че ще е толкова щастлив, нямаше да му повярва. Дефне бе променила не само него, а и целият му свят. Самата тя бе с широка усмивка, радваща се да има Йомер само за себе си. Обичаше Пасионис, но сега той отнемаше твърде за дълго съпруга ѝ от нея. Искаше ѝ се пак да се върне на работа.
Следобедът успяха да приспят Дениз, което си беше истинско чудо. Явно чистият въздух наистина ѝ влияеше добре. Сгушиха се на дивана, благодарни за няколкото мига спокойствие.
-   Не беше уикендът, за който мечтаехме, но…- Дефне изглеждаше леко виновна, докато го казваше.
-   Беше идеален. Не съм почивал толкова не знам от кога! Ти също имаше нужда, бузите ти отново са розови.- Целуна я.
-   Дениз е като изсмуквател на силите ми. Енергията ѝ няма край, а няма и два месеца!- Дефне поклати глава, докато съпруга ѝ се смееше.- Самият ти виждаш колко е трудна, когато реши да се инати и капризничи!
-   Ние сме виновни, не тя. От нас го е взела!
-   Говори за себе си, аз не се инатя!- Скръсти ръце Дефне.
-   Ама как, никога не се е случвало!- Засмя се той, докато я придърпваше към себе си.- Ти си най- отстъпчивия и кротък човек, когото познавам.
-   Благодаря!- Сериозно отговори тя, преди да се засмее.- Какво ще правим с нея?! Толкова е дива…
-   Ще я обичаме! Любовта е способна да промени всеки и всичко. Тя ще е добро дете, повярвай ми!
-   Знам! Толкова много я обичам!
Дениз се събуди след около час, вдигайки цялата къща. Не беше гладна, памперсът и беше сух, а зайчето бе в ръцете ѝ. Дефне и Йомер се редуваха да я гушкат и люлеят, но ефект нямаше. Плачещата им дъщеря явно искаше нещо, за което те не се сещаха.
-   Какво има, сладка моя? Защо пак си решила да рониш сълзички?!- Ръцете вече я боляха, но Дефне продължаваше да обикаля стаята с Дениз на ръце.- Какво иска малката кукла? Хайде, кажи на мама! Само не плачи, моля те!
-   Дай ми я, измори се!- Йомер се приближи с биберона на малката и вземайки я, се опита да го натика в устата ѝ. Успя да се задържи там по- малко от пет секунди, след което бе изплют, а плачът подновен.- Хайде, дъще, стига! Какво искаш?! Дефне, да се прибираме. Май ще е добре да идем до лекаря.
-   Съгласна съм! Щом дори и в теб не се успокоява…
Половин час по- късно потеглиха, а привечер си бяха вкъщи. Още щом пресякоха прага на дома и Дениз млъкна. Малките ѝ хитри очички оглеждаха познатата обстановка с доволство.
-   Това ли било? Искаше вкъщи ли, на мама сладкото момиче?!- Дефне взе дъщеря си и обиколи с нея цялата къща, докато малката се смееше в ръцете ѝ.- Явно ѝ е липсвал домът.
-   Значи следващият път вече ще сме сами на вилата!- Сериозно изрече той, изчаквайки реакцията на малката. Тя, естествено, не закъсня.- Виждаш ли, всичко си ни разбира! Малката ми умница, как ще те оставим!- Смееше се той на обърканото бебе.- Където и да отидем, винаги ще сме тримата. Или малко повече.
Дефне се засмя, докато слагаше Дениз в леглото ѝ. За сега това бебе ѝ стигаше.